Гневни
Българската кръв не е вода
Тези редове пише обикновен български пенсионер - голям приятел на арабите,
който в продължение на около 30 години е работил за търговско-икономическите
отношения на България с Арабските страни.
Аз съм първият официален представител на Република България в Либия (1962-1964
г.). А да си първи - значи отговорност! По това време България нямаше в Либия
нито посолство, нито дори консулство.
Няколко месеца след пристигането ми в Триполи либийското правителство ми разреши
да открия официално Българско Търговско Представителство, което постави началото
на българо-либийските отношения (3 декември 1962 г.). Те започнаха от ул. "Шара
Бен Ашур" номер 1, където първоначално беше разположено Търговското Представителство
на България.
Започнахме от нулата и в продължение на около 40 години българо-либийските отношения
достигнаха голям разцвет, за което най-голям дял имаше лично Муамар Кадафи.
Българите сме благодарни на либийските ни приятели, че дори в критични моменти
"за някой и друг танкер петрол" са се отзовавали навреме.
* * *
Намериха се сред всичките 240 народни избраници двама доблестни професори,
един достолепен о.з. генерал и още двама достойни с гражданската си позиция
и смелост депутати да заявят категоричното си несъгласие с нашето миротворческо
присъствие в Ирак. Сигурен съм, че тяхната позиция е в единомислие с въжделенията
на много избиратели. Тези същите избиратели, които пълнят с гневните си гласове
нощем програмите на БНР, а денем посрещат и изпращат с привидно смирение елейните
проведи, с които ни убеждават каква миротворна мисия изпълняваме на чужда и
далечна от нашата древна земя територия.
Не достигат стотици хиляди родни левове за животоспасяващи операции на български
деца, а се намират също тъй стотици долари, само че в милионно изражение, за
издръжка на военните ни контингенти в чужбина. Наши - в чужди земи! В името
на кого и на какво? За да ръкопляскат на "твърдостта ни", платена
с кръвта на нашите синове? За да ни потупват благожелателно по рамото наравно
с Южна Корея, а не да ни таксуват като "някакви" боливийци, застанали
като стена зад един само свой сънародник - в името на живота му?
Споделям позицията на петимата смели и достойни български депутати и се питам
защо само те се осмелиха да заявят на всеослушание това, което мислят? А защо
мълчим ние, милионите техни единомишленици? Къде сте вие, съвест на народа ни
- поети, певци, художници и всички други творци - духовни водачи на народа ни?
Ако бяха мълчали като нас Ботев и Гео Милев, Смирненски и Вапцаров, щеше ли
през годините да е буден българският дух, щеше ли народът ни с безразличие да
приема като скот в скотобойна своята съдба?
Скотобойна за днешното ни време се оказва чужда страна, в която в буквалния
смисъл на думата обезглавяват наши синове. Не по тяхна вина, а по вина на тези,
които обичат да им ръкопляскат чужди господари. Заради лошо разбрано послушание!
Певците и поетите следва, според мен, да заклеймят това, което политиците наричат
миротворство - българската кръв не е вода, за да се извършват с нея евтини водосвети!
А ето в случая моят скромен принос на български поет. Нека, който има сърце,
проумее посланието на тези мои стихове: