Никола Рударов - Руди:

Съдбата е много общо понятие

В живота, ако паднеш в нокдаун - до осем трябва да се изправиш, споделя режисьорът пред Валентина Иванова

"Киното преди всичко е площадно изкуство и то трябва да бъде максимално близко до зрителя "

Макар че Никола Рударов е режисьор, хората го познават повече като актьор. Помним го главно от невероятната му роля на учителя във филма "Вчера", разбира се и не само от него. Той е син на бежанци от Македония. Учи право, но в трети курс на следването си взима важно решение, което завърта живота му в друга посока - напуска университета и постъпва в новооткритото тогава държавно училище по кинематография. Поради емигрирането на брат му в Западна Германия и поради непреодолимата страст на Руди да казва истината, дори когато е неудобна, в продължение на 22 години не му дават шанс да направи свой филм. По-късно режисира 6 филма, сред които "От нищо нещо", "Комбина", "Да изядеш ябълката", "Хора от далече". Като актьор участва в около 30 наши и чужди филми.

- Руди, какво е киното - бягство от реалността или неин огледален образ?
- Няма догма, по която можеш да кажеш - киното е това. Зависи от автора, от това какво иска да каже на хората, от гледната му точка към живота. За мен киното преди всичко е едно площадно изкуство и то трябва да бъде максимално близко до зрителя. Това в никакъв случай не значи, че творецът трябва да принизи своя мерник.
- Защо вече почти нямаме българско кино?
- Българското кино не е от особено печелившите. В годините то намали своето присъствие на екрана и хората започнаха да се отдръпват от него. Сега старите филми се гледат с интерес, носталгия по времето, умиление от поколението, което е над 30-35 години. По-младите хора, които са киномани или имат вкус към киното, също биха искали да гледат старите български филми. Но те вече имат по-високи изисквания. А възможностите за реализация на българското кино са по-малки и това е един затворен кръг, от който трудно би могло да се намери изход. Киното се подчинява и на законите на индустрията и на законите на естетиката. Затова инвазията на американските продукции е тотална. От нея страда не само България, тя е малка прашинка, Европа страда също.
- Каза, че си готов да направиш още един филм, за какво би искал да е той?
- Моето лично пристрастие е към съдбата на българския човек. Там бих търсил, защото имам чувството, че я познавам най-добре. Не бих се впускал в истории, които са ми далечни и непонятни. Харесвам да ги гледам, но да вложа в тях сърце и умението, което имам, ми се струва неуместно. Когато се появи филм за обикновения човек, виждам, че огромна част от българската публика иска да го гледа, иска да види себе си, своите проблеми. Непрекъснато гледа американски филми - да, чудесно, но това е друг, далечен свят. И ми се струва, че верният път е този, който са намерили Тео Ангелополус, Костурица, Горан Маркович. Някои казват - това е регионално изкуство, то не впечетлява. Не е вярно, стига да е направено както трябва. Колко европейски режисьори имат по два пъти голяма награда в Кан? Един Костурица има!
Както казва големият шведски режисьор Бергман: "Проблемите на имащите не са по-малко от проблемите на нямащите". Бъдещето на балканското кино трябва да се спасява. Трябва да намерим общ език, макар че народите на Балканите са разноезични - не по език, а като манталитет. Непрекъснато нещо войната ги тегли, непрекъснато сблъсъци.
- А ти намираш ли сили да видиш смешното в днешния ден?
- Разбира се! Ядните неща, там където има недоволство, се смесват с онова, което е смешно. Абсурдното често става смешно. Ако човек може да се настрои в някакъв по-философски план, би могъл въобще да поглежда над тези неща. Въпросът е, че това не винаги е възможно. Потоците на позитивното и негативното се смесват.
- Ти си творец с едно много особено чувство за хумор, от кого си го наследил?
- Обкръжението в детските ми години е било от хора ограничени, смачкани от живота. Баща ми имаше чувство за хумор. Той гледаше по-философски на живота. Приемаше мисията, която му е определена, приемаше правото на съдбата да диктува посоката в живота. Майка ми обратното - непрекъснато се съпротивляваше. Искаше по някакъв начин да успее нещо да направи. Баща ми не беше борбен човек, в него имаше една особена мекота и доброта. Майка ми беше по-агресивният човек и между тях настъпваха търкания. Именно в това им разбиране за нещата. Тя го упрекваше, че той не е борбен. А той свиваше рамене - какво може да се направи.
Не съм бил в обкръжението на хора, от които съм могъл да науча много. Виж, за мъката на живота, за мизерията, научавах много. За съдбата на ония хора, които никой не ги брои, онези извън борда, аутсайдерите на живота. Винаги - и сега, и преди, преуспяващият човек е бил на мода. Разбира се, до момента, когато се издига нагоре. В момента, когато се срути, всички се разбягват и не го познават. Не знам дали това е само наша черта, предполагам че не е. Хората искат да се присъединят към силните, защото там намират някаква възможност, някаква закрила за себе си. Когато той рухне изведнъж, те се отказват от него. Все едно, че го е нямало. Дори са готови да започнат да го плюят.
- Неотдавна Българската национална телевизия излъчи филм за теб - "Рударя и златната рибка" Ако наистина я уловиш, какво би поискал за себе си?
- Винаги съм приемал златната рибка само като приказка, никога не съм разчитал на нея. Разбира се, известна доза шанс има - да бъдеш забелязан, да намериш пролуката какво е необходимо за днешния ден, да намериш парите, добрия разпространител...
- А в житейски план?
- Не знам какво бих поискал. Вероятно повече възможности за по-сносен живот. Да нямам притеснението как да намеря средства да живее семейството ми. Дори ми е обидно да разговарям за това. За това трябва да мислят хората, които ръководят държавата. Не трябва да принизяват човека, който работи на попрището на културата, науката, изкуствата. Да бъде притеснен, да мизерства. Голямата част от нашите талантливи хора търсят изход в пристигащите у нас американски продукции, които ги наемат за втора камера, втори режисьор, втори художник. Да не говорим за актьорите, които са на много високо равнище. Разбира се, в заплащането те не се изравняват с техните.
- Никога ли не ти се е искало да заминеш и ти като брат си някъде в чужбина?
- Не, не съм имал такова желание. На младини влязох в киното и мислех, че тук е мястото, тук ще правим изкуство. Не съм си казвал - я чакай да бягам докато е време. Мисля, че ако имам някакво място в киното, то е тук, у нас.
- Вярваш ли в това, че на всеки човек му е писано от съдбата?
- Де да знам, съдбата за мен е малко общо понятие. Струва ми се, че има и такова нещо, но мисля, че голямата част е в ръцете на човека. Не можеш да вдигнеш рамене - така ми било писано. Това е като че ли извинение за отпуснатия гард. Ако бъдеш повален в нокдаун, до осем трябва да се изправиш. Не се ли изправиш - край. Много пъти съм падал в нокдаун.
- И откъде си намирал сили да се изправиш?
- Не знам, в себе си съм ги търсил, в семейството си, в съпругата си, в дъщеря си. Те са ми давали сили да живея, да правя, да работя. Успехите, които съм имал също са ме зареждали с енергия. Ако зрителите харесват филмите ми, значи те трябва да се правят. Киното е изкуство, което зависи много от общителността си с хората.
- А мястото на любовта в живота, какво е?
- Аз мисля, че светът просто не би могъл да съществува без любов. Разбира се, тя е различна. Трябва да имаш кът - в семейството ли, в приятелския кръг ли, хора, които можеш да обичаш, да те обичат.
- Значи ли това, че любовта е територията, на която човек може да се скрие от проблемите?
- Напротив, аз мисля, че там може да намериш опора за съпротива на проблемите си. Една любов трябва да ти дава възможността да се бориш, да се съпротивляваш, защото имаш до себе си човек, който го заслужава. Имаш потомци, които го заслужават.
- Руди, притеснява ли те времето, възрастта?
- Когато таванът на живота слиза по-ниско и по-ниско, човек започва да се замисля...

18.10.2004