Разговор

Георги Пенчев:
Народ без памет не е белязан с добър знак

Отидоха си от живота най-лични дейци на българската национална култура, крепители на нашия национален дух, а днес няма да чуете дума за тях, твърди писателят пред Тодор Коруев

Георги Пенчев е литературен критик, изследовател и публицист. Доктор е на филологическите науки. Роден е в с. Стоките, Севлиевско на 26.Х.1933 г. Автор е на книгите "Съвременност и минало" (1975), "Литературните уроци на Луначарски" (1977), "Литературен процес и съвременост"( 1980), "Опорна точка" (1983), "Новият съветски роман" (1984), "Обич и тревога"(1986), "Синовен поклон" (1987), "Чудомир - познатият и непознат нашенец" (1995), "Незатворена книга" (2000), "Дряново слънце"(2001), "Книга за Стоките"(2003), "Книга за Гец" (2003) и "И след тях..."(2004). Бил е завеждащ отдел "Култура" на "Работническо дело".   Ние се оказахме и исторически, и национално най-късотгледи. Зла орис ни отреди най-схоластични и плиткоумни управници в най-решителното време.

- Последната ти книга се нарича "И след тях..." Кои тях?
- Тази книга е част от поредица, която започнах преди няколко години. Предишната се казваше "Незатворена книга". Двете заглавия са като код. Ако към тях се добавят книгата за Чудомир и "Книга за Гец", на която съм съставител, представата ще е по-пълна. Тези книги са моят вик срещу забравата, срещу късата памет. Десетина години минаха само откак си отидоха от живота най-лични дейци на българската национална култура, крепители на нашия национален дух, а днес няма да чуете дума за тях. Все едно, че ги е нямало. Тревожа се, защото народ без памет не е белязан с добър знак.
Исках да кажа, че не е затворена книгата на такива хора, че и след тях остава диря в народната съдба. Повечето са писатели, с които съм другарувал или са се пресичали пътеките ни. Написаното не е портрет, а моят поглед, моята истина за хора като Ел. Багряна, Д. Габе, Ив. Хаджихристов, П. Динеков, Д.Ф. Марков, Г. Караславов, П. Зарев, В. Андреев, Ал. Геров, Ив. Давидков, М. Берберов, Г. Марковски, Усин Керим... Тези текстове са моята китка цвете пред паметта на достойни българи.
- Преди години публикува острокритична статия срещу романа "Лице" на Блага Димитрова. В същото време в "Работническо дело" печатахме нейни стихове. По свое убеждение ли написа статията или беше поръчка?
- Никога не съм писал по поръчка. Имало е опити за внушение, но съвестта ми е чиста. Когато излезе този роман в литературните среди започна оживен разговор. Побързах да го прочета. Не го харесах. Още тогава реших да напиша. Стори ми се претенциозен, с някакви философски напъни, при които фикус се превръща в митичен символ. Това казах в статията, но главното беше в тревогата, че даровит писател е пропилял таланта си. "Работническо дело" имаше позиция да не участва в спора и статията излезе във в. "Пулс". Имаше и други такива случаи с големи наши писатели, защото никой автор не е застрахован от слаби книги. Помниш навярно шумотевицата около пиесата на Йордан Радичков "Образ и подобие". Някои потърсиха тогава под вола теле и политически аналогии, а просто големият писател беше написал слаба пиеса. Това е част от творческия процес.
Блага Димитрова е име в нашата литература, но съм убеден, че политическите й изяви от края на живота не добавиха към нейното творческо име. Колко писатели минаха през политиката, а някои да е оставил следа? По-добре е да си пишат книгите.
- Сигурно помниш как се промъкна на страниците на вестника критиката срещу филма "Една жена на 33". Открехни малко завесата?
- Едва ли има някаква завеса. Който помни тогавашните порядки лесно ще намери отговор. Знаеш, че такива статии не се подготвяха в редакцията. Обикновено ги виждахме на страниците на вестника. След това гадаехме кои са били авторите и т.н. Мислил съм си, че тласъкът за тях често тръгваше от творческите среди. Другото беше механизъм на системата.
Подсещаш ме за друг твърде странен случай показателен за времето. Беше в началните години, когато отидох във вестника. Вика ме Петър Дюлгеров, който беше главен редактор и ми предава плик с името на виден член на партийното ръководство. Имаше тогава такива персонални пликове. А в плика десетина стихотворения от сина на този ръководител. "Прочети ги, но трябва да ги пуснем" - такова беше указанието на шефа. Прочетох ги и му казах, че не мога да ги подпиша, защото са посредствени и не са за равнището на вестника, а ще навредим и на ръководителя. Трябваше да напиша мотивирана оценка защо не бива да се публикуват. Никога не съм съчинявал по-пространна и аргументирана рецензия за стихове. Но важното е, че те не се появиха.
- Кажи нещо повече за позициите и т.нар. партийни критерии, все пак постоянно се занимавахме с произведения на литературата и изкуството.
- В първите дни, когато отидох във вестника, срещам Йордан Радичков. Знаеше за новата ми работа, заприказвахме, че и той е бил вестникар. Запомнил съм един съвет, който ми каза тогава: "Не забравяй, че мястото във вестника е много ветровито. Духа отвсякъде." Това усещане не ме напусна до края. Все се намираха недоволни, а тогава беше лесно под флага на партийността да криеш посредствеността. Може би научната ми подготовка и критическата работа бяха ме научили, че успех може да имаме, ако се опираме на най-изявените и утвърдени творци в българската художественост. Отворихме им широк път във вестника - имаше постоянни рубрики за поезия и проза, започнахме галерия с най-интересните художници. Естетическата летва стана много висока. А атаките бяха жестоки. Идват поети, разказвачи и високомерно заявяват, че те са автори на вестника, че те са партийните поети. А в съчиненията им едни клишета и лозунги, със свещ не откриваш художественост. Най-труден беше сблъсъкът с посредствеността, скрита зад идейност и партийност. Но с въпросите на литературата и изкуството във вестника се занимаваха талантливи честни творци като Росен Босев, Георги Марковски, Бисера Йосифова, Валентин Даневски, Христо Ангелов, Христо Миланов, Наташа Манолова, Тодор Коруев, Стефан Коларов - все автори с име.
Идейният флаг се размахваше дори от люде, които нямат хабер от литература. Може би помниш, че в началото на осемдесетте години започнахме да публикуваме цикъл стихове от Елисавета Багряна за българските планини. Голямата поетеса пишеше последните си стихове и много усилия бяха потребни да продължава този цикъл. А в редколегията се намериха умници, които надигнаха глас, че стиховете са безидейни и не подхождали на вестника. Наскоро след промените те набързо забравиха идеите и ги замениха с финикийски знаци.
- Зная, че от години работиш върху българския роман. Кои според теб са върховете в нашия роман?
- Писал съм за съвременния роман, но не се смятам за специалист в жанра. Има романи, които харесвам, но това едва ли може да е мярка. Пък и определянето на върхове е рискована и несериозна работа. Писал съм и наистина ценя "Нощем с белите коне" на Павел Вежинов, романите на Богомил Райнов, "Време разделно" на Антон Дончев, "Цената на златото" на Генчо Стоев, "Случаят Джем" на Вера Мутафчиева, а от последните години - романа на Владимир Зарев "Разруха". Тези книги докосват съдбовни страни от националната ни съдба и мисля, че ще останат по-трайно в духовния живот на нацията.
- Разкажи повече за изследването си върху историческия роман. Кои са нашите забравени исторически романи?
- Историческият роман е най-силният жанр в националната литература. Новото ми изследване проследява пътя на жанра от неговото зараждане до наши дни. Завършил съм първата част на книгата, която стига до 60-те години на миналия век и до романите на Стефан Дичев и Яна Язова. Ако се намери финансова подкрепа изследването може да излезе още тази година. Продължавам нататък с Антон Дончев, Генчо Стоев, Емилиян Станев... Толкова богат е този жанр, че краят не се види. Ние сме малка литература и не е могло нещо значително да не бъде забелязано. Така е въобще с литературните произведения. Никога не е имало толкова глупави издатели и редактори, които да откажат издаването на значително интересно произведение. От авторите, за които вече съм написал в книгата по различни причини са били за някое време в сянка Петър Карапетров и Яна Язова.
- При високата летва на "Време разделно" другите романи на Антон Дончев като че ли се подценяват от критиката и читателите. Така ли е?
- Има нещо вярно в това, но причините са различни. Този ярък роман застана на висок пиедестал, който трудно се повтаря от автора, а и от литературата. "Време разделно" беше приет спонтанно и тръгна по света като никоя друга българска книга. Той е изпят като песен, стаила болката и надеждата на народа ни. Такива книги рядко се раждат. Другите книги на Антон Дончев за Самуил и особено за Аспарух, а и за богомилите, са сътворени на друг лад, затова имат и по-друга съдба. Макар да са значителни художествени произведения.
- Заниманията с историческия роман откриха ли ти някакви "тайни"?
- Този роман въвежда в миналото на народа откъм спалнята, а не през парадния вход. Затова подтиква към размишления за съдбата ни, за изпитанията и за онова, което иде. Съзираш много сходни събития, а често и сходни решения. Повтарят се често дори едни и същи грешки. И все върху гърба на народа.
Може би най-неразгаданата тайна за мен е природата ни като народ. Нашият народ е надарен с невероятна съдба и способности, с пъргав и схватлив ум, с изкусни ръце. В същото време често липсва единомислие, има разноезичие, дори подлост, когато е дума и за народното дело. Припомни си само разказаното от Захарий Стоянов за времето на Априлското въстание. Изригвания на народен героизъм и саможертва и в същото време дребнавост, страх и предателство за жълти стотинки. Как да си обясним това, какви дяволи се борят в българската душа. Ние сме странна смесица от най-доброто, а навярно и от лошото на много племена и народи. Изглежда вековете още не са ни "преварили" и не е станала спойката.
И още една тъжна поука: през цялата си история нашият работлив и даровит народ рядко е случвал на кадърни и умни управници. Толкова малко са били водачите с характер, способни да усещат болките на народа, управници, които са знаели как да постигат националните идеали. Миналото ни е препълнено от безгръбначни люде и послушници на чужди интереси, плазмодии без мисъл. Тъжното е, че тази наша черна орис не секва.
- Каква е днес съдбата на литературната и художествена критика?
- За сегашната съдба на критиката е тъжно да се говори. Тя беше смазана съзнателно и методично. В общество, където парите, а не художествените достойнства решават издаването на книги, пак парите определят и оценката за тях. Всъщност днес няма истинска критика, няма издания за критика. Най-често онова, което се появява е реклама. Критиката живее в печата, в медиите, а у нас почти няма издания, които да поддържат критиката. Добре, че ДУМА е все още оазис за критическата мисъл.
- Липсва ли ти днес руската литература. Ще се върне ли времето, когато читателят може да следи тази литература?
- Тази литература липсва не само на писателите, а на много българи. Тя ни е родствена, защото руският народ ни е еднокръвнина по нравственост, по душевност. Днес ни липсва човеколюбието, човешката щедрост на великата руска литература. Щастлив съм, че се познавах и години другарувах с някои от най-големите руски писатели. До края на дните си ще помня срещите с Юрий Бондарев, Дмитрий Марков, Чингиз Айтматов, Олес Гончар, Виталий Озеров... Руската литература е една огромна слънчева вселена и вярвам, че нищо не може да я затъмни.
- Как виждаш българската литература в големия диалог на новия глобализиран свят?
- Нашата литература има важно място в този диалог, убеден съм в това. Защото има какво да каже на днешния и на бъдещия свят. В него народите ще си бъдат интересни с онова, което ги отличава, а не което се повтаря. Точно литературата по своята природа търси неповторимото, отличителното и то наистина съществува в творбите на най-даровитите наши писатели. Дори мисля, че тясната рамка, която ни налага нашият език, ще изчезне и много повече хора по земята ще могат да преживяват вълненията от образния свят на Ботев, Яворов, Дебелянов, Вапцаров, Йовков, Радичков... Литературата може да е нашият мост към този нов свят.
- Написа краеведска книга за родното си село. Каква е най-интересната поука от нейното създаване?
- Писател, който не е написал нещо за родното си огнище, за хората, сред които е израснал, едва ли може да е доволен от творческия си труд. Връщането към корените ни прави повече хора, открива неподозирани тайни. Създаването на тази книга възбуди сред моите балканджии непознати преди интереси. Сега те повече искат да знаят за своя род, за селото, за държавата. Най-важната поука е, че книгата разрови тревогата за утрешната съдба на Стоките. Страхът, че селото може да изчезне, получи глас. Дано го чуят общински и окръжни началници, депутати. Те продължават да си правят оглушки, а утре може да е много късно.
- Да поговорим за някои от твоите приятели като забравения Константин Колев.
- Всичко се печели и губи, а приятелството остава. Дори след като човекът си е отишъл. Когато ми е тъжно, вземам книгите на моите приятели и сякаш си приказвам с тях. Коста, а и Драгомир Асенов бяха измежду най-близките ми приятели. Когато съм бил на кръстопът, като чуех гласа им, и идваше някакво просветление. Коста беше великолепен разказвач с много рядка лирическа окраска на дарованието. Той създаде един селски свят, който винаги ще бъде извор на българско самочувствие.
- Или за Георги Георгиев-Гец, за когото издаде книга?
- С Гец бяхме приятели, знаехме се от години, пък и рода сме. Ядосвах се като виждах, че такъв обичан от милиони българи светъл човек, потъва в забрава. Моята тревога споделяха и други приятели на Гец - Таня Масалитинова, Мария Стефанова, Димитрина Гюрова, Енчо Халачев, Зако Хеския, Георги Черкелов, Георги Мишев, Емил Стефанов и още други. Решихме, че сме в дълг към Гец и се опитахме да направим малък паметник на светлата му памет. Получи се хубава книга. Гец го заслужава.
- Смяташ ли, че ние, бившите членове на БКП, се нуждаем от покаяние?
- Този въпрос е дълбоко личен, а не толкова обществен. Всеки по съвест трябва да отговори. Някога, в началото на т.нар. преход, изпитвах сякаш вина заради погрешни действия на партията, в която съм бил и заради подлеците, които нагло са я използвали за лични интереси. Времето не ги оневини, но до тях се нареди цяла нова армия от престъпници. Те съзнателно разбиха държавата, закопаха земеделието, унищожиха промишлеността, окрадоха хляба на хората. Въпреки всички заблуди, нашето поколение създаваше, градеше, а не рушеше. На кантара на историята съзидателите едва ли са големите грешници. Жалко, че няма съд за новите хуни в българския живот, които рушиха както завоеватели не са рушили. Такава е суровата истина. Другото е политиканстване и лъжа.
- Ако трябва с няколко думи да характеризираш българския преход - какво би казал?
- Онова, което казват и хората. Сбъркана работа. Ние се оказахме и исторически, и национално най-късогледи. Зла орис ни отреди най-схоластични и плиткоумни управници в най-решителното време. Защо в Унгария, Полша, Чехословакия започнаха прехода като продължение на своето развитие, без да разрушават онова, което беше изградено. Българските лъжедемократи започнаха да разрушават всичко. Тъй постъпват хора без съвест и национално съзнание, управници, които едно семейство не са водили, а се наеха да управляват държавата. Лекомисленото и безхаберно управление никога не носи добро. Нашият преход е потвърждение. Но това е част от истината. Другата истина е, че при такова "управление" ловки шмекери, "наши хора" започнаха да ловят едра риба в мътната вода. Разграбиха народното богатство като пладнешки хайдути, доведоха милиони българи до просешка тояга. Нима това е демокрацията! Жалка българска политика, на която краят не се види.
- Сигурно се гордееш със сина си, който продължава литературната щафета на семейството. Разкажи за неговите изследвания.
- Наистина се гордея - и с Владимир, и с Жени, снаха ми. Те не само достойно продължават, но вече изпреварват мене, стария. И двамата имат сериозни научни изследвания, интересни книги. Утвърждават се и като добри преподаватели във ВУЗ, вече са доценти. Владимир от години проучва етнографските и фолклорните връзки на българите, които живеят в Чехия и Словакия, изследва интересни проблеми на етнологията, написа книга за тази проблематика. Жени е активна преводачка от чешки език, но написа и хубави книги за баладите на Карел Яромир Ербен и за типологията на жанровите преходи между фолклора и литературата. Радвам се, че децата отиват по-напред от родителите, а това е знак, че животът се развива. Тъжно е само дето днешното време не е нито за литература, нито за наука. Но надеждата крепи света.

27.10.2004