Памет
Жив завинаги
Настроението е много по-добро от положението!
85 години от рождението на поета-революционер Цветан Спасов
Във връзка с кръглата годишнина на Цветан Спасов помолих Никола Андреев да сподели мисли и чувства за своя съученик, другар и съпартизанин.
 |
22 февруари 1941 г. Цветан Спасов (крайният вляво), Мира Тодорова (след Деветосептемврийската победа - виден журналист, кореспондент и заместник-главен директор на БТА) и Христо Куманов в градинката на Софийския университет |
- Господин Андреев, с какви чувства и размисли посрещате 85-ата годишнина на
поета-революционер Цветан Спасов?
- Преди всичко с чувство на гордост, че в нашия край, Плевенския, се е родил,
живял и тук е загинал в борбата срещу фашизма. Остана ми и болка, непресекваща
болка - нали и Цветан Спасов като Ботев бе убит толкова млад! А Цветан беше
само на 24 години! И въпреки всичко той остана като легенда в сърцата и ума
на народа, остана жив завинаги!
Спомням си, че в предговора на поетичната му сбирка литературният критик и естет
Борис Делчев написа: "Ранната смърт на героя го дарява стократно със слава!"
Цветан Спасов потвърждава тази крилата сентенция.
Боли ме при спомена за този мой силен, красив и умен съученик от Плевенската
гимназия, нелегален функционер и партизанин. И сетя ли се за него, все си повтарям
едно от най-вълнуващите му стихотворения:
"В такава нощ ще ме загубиш.
Ще писне сова в мрачината
след писъка на вражите куршуми...
Ела последен път на гроба ми
и разкажи, че моите илюзии
се сбъднаха така разкошни!.."
Чудя се сега - какво Ботевско пророчество!
- Използвам "призива" на поета - да разказваме за сбъднатите илюзии,
за да попитам кога и къде се запознахте с Цветан Спасов?
- В гимназията в Плевен. Станахме близки приятели, споделяхме мечти и вълнения,
връстници бяхме - и той е роден през 1919 г., на 1 ноември. Беше едро и силно
момче, с длъгнесто и строго лице, но одухотворено. Нарждаше се винаги сред най-добрите
в подготовката и в дисциплината. Сприятелиха ни еднаквите политически убеждения
и заедно станахме членове на РМС през 1937 г. Заради организаторските му способности
после го избрахме за член на Окръжния комитет.
Като ученик Цветан започна да пише стихове, сценки и статии за в. "Въздържателче",
за търновския вестник "Сладкодумче" и за списание "Поточе".
От перото му не убягваха и публицистиката, и критиката. Той създаде литературен
кръжок на името на Н. В. Ракитин. И в София, като студент по право, успоредно
с активната си организационна работа сред студенти- бонсисти публикуваше много
статии и стихове във вестниците "Заря", Камбана", "Дъга",
"Култура".
- Какво е участието му в съпротивителната борба в Плевенския край?
- Като нелегален поради задочната му смъртна присъда Цветан напусна София и
се върна в Плевен. През есента на 1943 г. в Плевенския въстанически район се
формираха първите партизански чети. Голям принос за организирането на Бъркашката
има лично той, който стана и неин политкомисар. Никога няма да забравя как шестимата
- Цветан Спасов, Никола Андреев, Крум Радев, Дачко Цонев, Васил Влъчков и командирът
Петко Патарински проведохме първата сбирка. Като секретар на РМС в района Цветан
произнесе пламенна реч. Слушахме в захлас, готови за всякакви изпитания. В речта
му звучаха стихове на Ботев, Смирненски и Яворов.
Много интересна бе подготовката за първата акция в моето село Бъркач. На Милко
(партизанското име на Цветан), бе хрумнала весела идея. Бяхме насрочили акцията
за 3 септември, той внезапно я отложи за 4-ти, в навечерието на погребението
на цар Борис III (той го зовеше царя "Последни"). Наш човек щял да
бие камбаната не на умряло, а за тревога.
При нападението над селото сред колоната, подир командира, се открояваше едрата
фигура на Милко с вдигнат нагоре пистолет. Първи нахлуха в общината командирът
и политкомисарят, разпореждаха какво кой да вземе и да унищожи. Само за двадесет
минути прибрахме реквизиционния списък, четири пушки, пишеща машина, телефон.
Разделихме се на тройки и се изтеглихме в гората. Джумбушът беше голям. Камбаните
на близкото и на нашето село после забиха като за пожар. Чухме ясно как кехаята
с барабана събираше мъжете на площада, за "да настигнат и заловят партизаните."
Цветан бе много доволен и усмихнат и ни намигаше: "Браво на нас!"
- Разказът ви, господин Андреев, за Бъркашката акция ми припомни един отколешен
мой въпрос. Имам усещането, че историците и критиците като че ли акцентират
повечко на поетичните работи на Цветан Спасов, отколкото на нелегалната му организационна
и на партизанската му дейност. Съгласен ли сте или ще ме опровергаете?
- Според мен Цветан Спасов не може и не бива да се цепи на две! Той като личност
бе едно органично цяло от плът и дух. Кое преобладава в него не бих казал. Битът
на хората, техните тегоби и мизерия, техните въжделения пораждаха порива му
за поезия, а тя вдигаше народа за борба, в която и той взе най-активно участие
с цената на живота си. Воюваше умело и победоносно с двете си оръжия - олово
и римувано слово.
И още нещичко във връзка с вашето раздвоение. По указание Цветан отиде да организира
нова чета - Вълчитрънската. Там като представител на ОК на РМС участва в още
няколко акции - всичките успешни и без жертви. Неговата заслуга е очевидна.
Дойде пак при нас и освен дрехи и храна донесе и доста книги. Помня някои -
"Разораната целина", "Цимент", "Цушима", "Майка"
и др. Няма да забравя вечерите край огъня - слушахме стихове на Ботев, Смирненски,
Блок. Накрая Цветан тихичко прочиташе ново свое стихотворение. Запомнил съм
и афоризма му: "Настроението трябва да бъде много по-добро от положението!"
- Кога за последен път се видяхте и как дойде фаталният край?
- За последен път го видях заедно с големия партиен функционер Слави Алексиев
на 19 декември. Бяха дошли за "двойна акция", едновременно в две плевенски
села - Тишевица и Торос. Намерението се провали! Ятаците забелязали униформени
да идват срещу нас и ги припознали за жандармеристи. А то били войници-отпускари,
слезли от влака на гара Ясен. Вече се зазоряваше и побързахме да се скрием в
близката гора край с. Кръкожабене. За първи, а и за последен път ги видях толкова
ядосани.
Заминаха да изпълняват други спешни задачи. На 14 февруари 1944 г., предадени
и обкръжени в къщата на ятака Бочо Станчев, двамата - Цветан Спасов и командирът
на Плевенския въстанически район Слави Алексиев водят люта битка с полицията
и с последните куршуми слагат край на живота си.
В паметта на другите си и на целия народ те са светли образци, готови на саможертва,
без помисли за величие, слава и постове. По Ботевски живяха и по Ботевски загинаха
за свободата на майка България!
Позволете ми да повторя последния куплет на стихотворението:
"В такава нощ ще ме загубиш.
Ще писне сова в мрака -
и пак ще стане много тихо."
Единственото негово пророчество не се сбъдна и след писъка на совата не стана
глухо!.. Героичната гибел стократно прослави подвига на Цветан Спасов. Той продължава
да вдъхновява, той е жив завинаги!
от ЦВЕТАН СПАСОВ:
Писмото ми е прозаично
и твърде малко естетично,
но ти прощавай, драги мой,
за тоя неприятен тон.
Живеем, знаеш, безпарично,
закусваме с мечти изтрити,
обядваме на "Измирлиев"
с прокисната солена риба.
Вечеряме с копнеж безкраен
по дръзките очи на Габи
и спим, сънувайки за рая,
където капе мед и масло.
Разхождаме се всяка вечер
из тъмните алеи градински
и се отдаваме сърдечно
на разсъждения лирични.
Ний гледаме небето с поглед,
изпълнен с мисли еротични.
Там всякоя звезда прилича
на някакъв жълтък безспорно...
И тъй писмото си завършвам
със поздрав ултрапатетичен:
Бъди юнак и удряй твърдо
живота грозен и циничен!
Стихотворението е писано по време на нелегалния живот на Цветан Спасов в София
- пролетта и лятото на 1942 г.
В послепис към стихотворението авторът е отбелязал: "Писмо, лирично и доста
"просенично" до Остап Бендер, великия комбинатор и враг номер 1 на
вмирисаните колети, от сърцераздирателния лунатик и жесток мечтател Тартарен
Сорентино, писано на гладен стомах "сутринта на 17 май 1942 г."
Резигнация
Навикнахме на тая нервна
и електрическа психоза
и новините не ни стряскат
от ТАСС, ХАВАС и РОЙТЕРС.
Умът ни нищо не събужда,
а съвестта мълчи убита.
Животът срина всички кули,
изградени в мечти честити.
И вече ни е безразлично
с война ли, с мир ли ще осъмнем.
Ний гледаме се апатично,
съвсем безчувствено и тъпо.
За бъдещето кой ти пита -
това е днеска безполезно.
Навикнали сме да мълчиме,
да тичаме по всеки вятър.
И в туй блаженство безконечно
като голям и остър гвоздей
понякога се впий въпросът:
мъже ли сме, или напротив?...
Ръкописът е намерен в самодейно направена от бяла амбалажна хартия тетрадка
на Цветан Спасов, на корицата на която е написано "Кино". Тетрадката
е от учебната 1938-1939 г.
Злободневка
Светът е пълен с красотата
на безподобен колорик:
едни се топят сред богатства,
а други гаснат без пари.
И всичко е така забавно
за твойте хубави очи!
Светът без багрите лъжливи,
светът без маска и без грим
е безконечно запленителен
във своя естетичен стил...
Че по поетична и прекрасна е
тук истината, драги господа!
Със тия разновидни орнаменти
не внасяте поезия в света.
Светът е пълен с красота
на разновиден колорит:
едни се топят във богатства,
а други гаснат без пари...
Стихотворението е публикувано във в. "Заря" от 19 май 1940 г.
01.11.04