Епископ Теофан:

Беслан е мъдър урок за всички ни

Тероризмът никога не е добър, дори когато някои политици с двойни стандарти го маскират като родолюбие, казва митрополитът на Ставрополско-Владикавказката епархия, в която попада и Осетия, пред Силвия Николова

Митрополит Теофан е роден през 1947 г. в Курск. Завършил е Московската духовна семинария и академия, в която впоследствие е направил и аспирантура. Дълги години е представлявал Руската православна църква зад граница - по 5 години в Ерусалим и Аржентина, като представител за Израел и Южна и Централна Америка. Заемал е длъжността екзарх на РПЦ при патриархът на Александрия и на цяла Африка, което отговаря на светската длъжност посланик. Бил е още зам.-началник на отдел "Външно църковни връзки", което пък се равнява на зам.-министър на външните работи. По време на кризата през 1993 г. епископ Теофан лично преговаря с Елцин и Хасбулатов за достигане на най-безболезненото й решение и за двете страни. Бил е още представител на РПЦ за Сирия, а също така и епископ Магадански. От две години епископ Теофан е митрополит на най-голямата в Русия епархия - Ставрополско-Владикавказката. В нея се намира и град Беслан. По време на терористичния акт на 1 септември т.г. в едно от училищата му митрополит Теофан бе един от първите, които се озоваха на мястото на инцидента и с личният си автомобил превозваше освободени от терористите деца до болниците в града.

Когато помагаме някому, ние помагаме и на себе си и отключваме сърцата си за един от най-скъпоценните божии дарове - милосърдието

Няма по-голяма радост от тази някой да оживее в ръцете ти

- Ваше Високопреосвещенство, станаха ли по добри хората в Русия и в други части на света, след Беслан, а и по-единни срещу злото, наречено тероризъм? Вие често пътувате като лектор на теологични и философски международни форуми...
- Дали хората са станали по-добри след терористичните актове на 11 септември, на гарата в Мадрид и в Беслан, може да каже само Бог, който най-добре познава душите им.
Но след преживяното в началото на септември тази година, за мен летоброенето доби лично измерение - до Беслан и след него. Като духовен пастир на православните християни в Ставрополско-Владикавказката епархия, ми бе съдено да бъда на мястото на трагедията от първите часове, още когато стана ясно, че терористи са задържали ученици и останах там до самият край. Видях цялото страдание на децата, когато започнаха да ги пускат, но наблюдавах и как се променяха техните близки отвън. Дотогава мислех, че знам много за човешката мъка, бях я виждал в различните й измерения на много места по света.
В Беслан обаче видях какво всъщност означава майчината мъка, питащите очи на тази, която е дала живот и не знае дали няма да й се наложи да погребе няколко часа по-късно същият този живот. Не мога да забравя и безсилната ненавист, омразата и готовността за мъст, дори с риск на всяка цена в очите на бащите, които бяха сформирали гражданско опълчение в съседните на училището улици, въпреки забраните на Министерство на вътрешните работи за каквито и да е действия.
След Беслан, за мен самият, животът придоби друг смисъл. Бях един от много, които изнасяха полуживите деца от училището и ги извозвах с автомобила си до най-близките болници. Никога няма да забравя едно 14-годишно момче - едва излезе от училището и буквално се строполи ни живо, ни умряло в краката ми. Пренесох го до колата на ръце, а до болницата мокрех устните му с вода. Не даваше никакъв признак на живот. Както го бял сложил в скута си, изведнъж видях, че единият му крак е счупен така, че буквално виси на кожата си. Говорех му окуражително, не помня какво. А в себе си само се молех Бог да ми дава сила да не покажа, че съм разстроен и така да му предам отчаянието си. По едно време детето спря да стене, притихна съвсем. "Владико, той вече умря", каза ми шофьорът. Думите му сякаш изпразниха душата ми. Не проумявах как може да умре детето, което държах на коленето си, за което в последните минути бяха отправени всички ми старания, за да бъде спасено. Когато спряхме пред болницата и го прехвърляхме на носилката за починали, изведнъж момчето простена.
По-голяма радост от тази да чуя стона му, че е живо, никога дотогава не бях изживявал. Не пожелавам на никого да изпита такава радост, защото преди това тя е свързана с много страдания. Но, уверявам ви, няма по-голяма радост от тази някой да оживее в ръцете ти. Вероятно по-голяма е само радостта на майката, чието чедо е спасено.
След 11 септември, гарата в Мадрид и Беслан, човечеството трябва да осъзнае, че ние сме създадени да живеем заедно - руси, американци, българи, германци. И в това многообразие е нужно да бъдем по-добри, да сме толерантни и в готовност за сътрудничество както в градивното, така и в борбата срещу световното зло, наречено тероризъм. Взаимно да пазим нашата сигурност.
Дни след трагедията в Беслан бях поканен на международен форум в Милано. Пред политици, философи, теолози и икономисти заявих направо: с тероризмът компромис не бива, тероризмът не може да бъде лош и добър, колкото и да се опитват някои да го оправдаят според политическата конюнктура на момента. Човекът, готов на всичко, дори да прекъсне един детски живот в името на някаква цел, не може да се нарече патриот или националист. За него има само едно достойно име - терорист.
Първи септември 2004-а бе изпитание за всички ни. Затова след трагедията, в обръщението си към осетинския народ помолих за прошка. Безспорно е, че аз също имам вина - може би в това, че малко съм се молил за хората в моята епархия.
- Осетия не е само християнска. Колко всъщност са православните във вашата епархия?
- От 9-милионното население в епархията ми 6 милиона са православни християни.
- По-толерантни ли са хората помежду си във вашата епархия след терористичния акт?
- Толерантността е много разтегливо понятие. Хората не могат да бъдат търпими към злодеите, наречени терористи. Към тях те вече не могат да проявят толерантност под каквато и да е форма. Мъката по изгубените деца обаче ги направи значително по-задружни и жертвоготовни, дори към непознати. Хората по нашите географски ширини са много мъдри. Преплетените им съдби, етноси и култури са ги направили такива. На Запад прогнозираха, че след 1 септември при нас едва ли не ще започне гражданска война. Нищо подобно не се случи. Напротив, хората дори станаха по-задружни, защото мъката ги консолидира. Осетинският народ е мъжествен, честен и мъдър.
- По време на терористичния акт се чуха и гласове, че руското правителство е провокирало терористите с "праволинейната си политика по отношения на Чечения". Как бихте отговорили на подобни обвинения?
- С контравъпрос. Тези обвинители зададоха ли такъв въпрос на Джордж Буш-младши след взривяването на Световния търговски център, или на правителството на Испания след терористичния акт на гарата в Мадрид. Да се отправят подобни въпроси обвинения от някои политически играчи е израз на непочтен двоен стандарт. Защото техните отговори опират отново до един единствен въпрос - могат ли терористите да бъдат добри и лоши. Докато майките в Беслан плачеха за децата си, а бащите изнемогваха от безсилна ярост, западни вестници написаха с тлъсти заглавия "Борци от Чечения за свобода", макар че и на редакторите им, както и на политиците, бе ясно, че става дума за терористи.
- За какво ще бъдат употребени петте хиляди долара, които получихте от продуцентска къща "Жокер медиа" за децата на Беслан?
- Още не мога да кажа. Те ще бъдат предоставени на фонда в помощ на жертвите в Беслан, на който и аз съм член. Възможно е да гласуваме те да бъдат употребени за обзавеждане на училище, за медикаменти или за почивка на травмираните деца.
Но дори милиони няма да успеят да запълнят празнината от загубата на децата по време на трагедията. Нито пък ще компенсират психологичните травми от преживяното у тези, които бяха спасени. Тези $ 5000 са акт не само на материална, но и на духовна щедрост и морална подкрепа. Подобни акции за събиране на материални средства помагат повече, като видим белег на съпричастност и състрадание. Те имат отношение не само към дарявания, но и към даряващия.

16.11.2004