Проф. Умберто Еко:
Тук е като в Бродуей

САЩ се превръща в азиатска държава, забелязва философът-семиотик, който дълбоко вярва в европейската специфичност

Калояна Живкова

- Проф. Еко, доволен ли сте от конференцията, заради която пристигнахте в София?
- Ако не бях доволен нямаше да го кажа. Но беше много интересно - всички доклади бяха на високо равнище. Когато има колоквиум, на който вие сте предмет, е трудно човек да оживее след него. Получаваш нарцистичен шок и куп притеснителни въпроси. Конференция като тази е добра именно в този смисъл. Отправят ви въпроси, които ви поставят в затруднено положение.
- Успяхте ли да отговорите и да си отговорите на всички тези въпроси?
- Не, разбира се. Човек има нужда от няколко години за да отговори истински на добрите въпроси. Бърз отговор се дава само на глупавите въпроси.
- Какво е усещането ви за България десет години по-късно?
- Впечатленията ми не са пълни, защото всеки път, когато идвам тук, съм затворен между четири стени и участвам в конференции. При първото си идване, две-три години след промяната, имах усещането за криза. Виждах само празни витрини. Сега тук е като в Бродуей. Тъй че промяната безспорно е огромна.
- Изпълнихте ли си мечтата да свирите в нощен клуб?
- Да. Това беше един "лош" номер, който ми изигра проф. Знеполски. Преди осем години бяхме заедно на колоквиум във Франция, посветен на творчеството на Умберто Еко. Там той ме видя как вечер, когато се събирахме, свирех на моя духов инструмент с един приятел. Тук ме постави в същата ситуация. Пъхнаха ми един инструмент в ръцете и трябваше да свиря с джазмени. Хубавото е, че когато човек свири с такива изпълнители е достатъчно да се погледнем в очите и веднага нещо става и така се получи много приятен момент.
- Европейската култура ще има ли приоритет пред американската или ще се стеснява все повече?
- Дълбоко вярвам, че има европейска специфичност. Проблемът е по-скоро свързан с американската култура, защото тази страна в момента се премества от запад на изток. Това естествено е шега, но все пак Америка е на път да стане азиатска страна. Всички нейни интереси ще се преместят от Атлантика към Пацифика. И нейната култура все повече се доближава до азиатската, въпреки че корените й са свързани с европейската култура. Европа ще остане мястото, където се поддържа европейската културна традиция. Но след 10 г. Европа ще бъде много изпъстрен континент.
- Не смятате ли, че Европа извършва сходно движение като това на САЩ и, че точно поради тази причина ще възникне конфликт между Европа и Щатите?
- Често казвам, че не съм Нострадамус и не мога да правя предвиждания за бъдещето, но този конфликт вече съществува. Достатъчно е да видим как протичат отношенията между еврото и долара. Това е икономически конфликт. Ще има конфликт какъвто е между САЩ и Китай сега. Това са три големи полюса на развитието. Не е нужно да виждаме конфликта само като военен.
- Какви знаци излъчва България към Европа - склонни ли са българите да запазят културната си идентичност?
- Въпросът какво правят българите, за да запазят идентичността си, ми убягва. Това, което знам от историята, е, че България е на кръстопът между византийския и западния свят. И в този смисъл страната ви е европейски знак. Какво знам най-добре за българската култура? Тези мои знания са свързани с редица българи, които работят извън България и може би вече са забравили, че са такива. България се характеризира с много активна емиграция поне в интелектуално отношение. Не говоря за гастербайтерите като италианците, които са работили като зидари в Америка в началото на ХХ век. Но фактът, че интелектуалецът емигрант от България се интегрира толкова добре в европейския интелектуален живот показва, че той произлиза от средище на висока духовна култура.
- Какво ще кажете за книгата ви "Кант и птицечовката", която от следващата седмица ще бъде на българския книжен пазар?
- Не е много лесна за четене тази книга. Не ви препоръчвам да я четете на плажа.
- Коя е най-ярката визия в "Кант и птицечовката"?
- На кратко не мога да го кажа. Ако можех вместо да напиша 500 страници щях да се задоволя да изпратя телеграма. Ако говорим като пред професионалисти бих казал, че преразгледах теорията за иконичността и за референциалността.
- Какво бихте посъветвали журналистите?
- Преди всичко бих казал, че тук не става дума ние да се противопоставяме, защото аз самият пиша във вестници, така че съм част от вашата гилдия. Но съм посветил не малко статии и беседи, в които критикувам пресата. Това е нормално. Пресата критикува всичко и тя на свой ред също трябва да бъде критикувана. Основната болест на пресата е, че тя страда от излишество на страници, така че човек трябва дълго време да търси нещо съществено. Останалото създава впечатление, че нищо не се е случило. Ще ви дам пример. Бях на остров Фиджи и в хотела ми дадоха да прочета местния журнал. Той беше вестник от четири страници, като три от тях бяха изпълнени с реклами, но на първата страница имаше в сбит вид основното, което се е случило по света. Благодарение на тази първа страница, намирайки се на този остров, разбрах най-важното и бях добре информиран. Ако нещата стоят така бих казал, че всички страници от втора до шейсета на един вестник са излишни.
Втората трагедия е изобилието и диктатурата на интервюто. То е на път да унищожи литературната критика. Преди когато една книга излизаше някой специалист по въпроса беше натоварен да напише рецензия за нея. Сега хората предпочитат да правят интервю с мен или с проф. Ивайло Знеполски и ние, разбира се, говорим само хубави неща за книгата. Литературната критика е изместена от рекламата. Интервюто налага да се запълни страницата отредена за него и да се задават глупави въпроси на интервюирания. Налага и употребата на интелектуалците като гадатели и оракули. Ще ви дам отново пример. Преди десет години кацнах на летището в Каракас. Току-що бях слязъл от стълбата на самолета и една жена тикна микрофон пред мен и ме попита "Какво мислите за Каракас?". Казах й: "Госпожо, току-що стъпвам в Каракас и нямам още впечатления". Тогава тя отвърна: "А какво очаквате от Каракас?". Както знаете с лудите винаги трябва да се съгласяваме и аз й отговорих: "Очаквам да открия един прекрасен град". Тя ми благодари и си тръгна доволна. Разбира се, това не е въпрос на глупост на журналиста, а на натиск от страна на системата. Случва ми се да изнеса лекция, след което идва журналист, за да ме пита какво съм казал на лекцията. Аз му казвам да разкаже каквото е чул, но той ми отвръща, че началникът му иска лично изявление от мен. И така се връщаме на въпроса за телеграмата. Ако съм казал нещо интелигентно в моята лекция, резюмирайки я в едно изречение, тя се превръща в глупост. Значи публикуват глупости. Но това е натискът на системата. Боря се срещу интервютата. Естествено, има случаи, когато те биха били много интересни. Например ако са с политическа личност, която казва неизвестни неща. Тогава да, защото това може да бъде истинско събитие, но в другите случаи интервютата са ненужни. Ако искате съвети от мен как да пишете във вестниците, бих ви казал да не пишете, а да се обаждате по телефона.
- Каква е ролята на интелектуалеца?
- Първото задължение на интелектуалеца е да каже като Сократ: "Знам, че нищо незнам". Трябва да кажа, че нямам точен отговор на този въпрос, дайте ми три месеца да помисля по-добре. Веднъж Митеран беше организирал конгрес, на който събра целия интелектуален елит. Темата беше "Как интелектуалците могат да решат кризите в обществото?". Направих много кратко изказване, което предизвика разочарование. Казах, че ролята на интелектуалците не е да решават кризи, а ролята им е да ги предизвикват. Интелектуалецът трябва да оказва влияние върху обществото, но в продължителен период от време. Аристотел и до днес има много силно влияние върху нас, но приживе никой не му е обръщал внимание.
Между манифеста на Маркс и Октомврийската революция са изминали 69 години. Нещата не стават толкова бързо - много вода е изтекла между тези две дати. Ако тук в залата избухне пожар моят дълг като интелектуалец е да извикам пожарникарите. Ако започна в такава ситуация да декламирам стихотворения ще бъда един нещастник. Моят дълг е също на следващия ден да помисля дали този пожар е бил могъл да бъде избегнат. Мой дълг е да кажа, че преди десет години тук е трябвало да има укрепителни действия, за да се избегне това, което се е случило вчера. Но когато става дума за ситуации тук и сега дългът ми е като този на останалите - да правя това, което се върши непосредствено.

Използвани са въпроси и на други медии

30.11.2004