Дълга възраст

Павел Матев на 80 години. Честито!

Въведение

Мътна заран. Капе от стрехите
снощната забравена вода.
Още спях, прикрити под гредите
птиците от сухите гнезда.

Няма кой да възвести, че съмва,
че настъпва неминуем ден.
Сам съм в тоя час и съм безмълвен,
и съм в тишината въплътен.

В тоя час и тих, и хладнокръвен,
непорочен, откровен и чист,
подчинен на честната си съвест,
вземам своя неначенат лист.

Вмествам думите във редовете.
Стена над правдивите слова...
Благодарен съм на боговете
и на свойта мислеща глава.

Сърце

От думи и от тишина
е моят свят и мойто дело.
Животът вече отшумя
и се наведе мойто чело.

Но есенните ми ръце
не са изпуснали перото.
А изтощеното сърце
не се предава ни на йота.

Прескача, но все пак тупти,
макар че го очаква клопка,
и иска да се приюти
ту на звезда, ту в нежен облак.

Не знае, че ще се взриви
и за заплахите нехае.
И пее в мойте чернови
като наивен горски славей.

Изглежда то не осъзна,
че се наведе мойто чело...
И във предсмъртна тишина
все още върши свойто дело.

Баташката черква

И вратата, и древният праг
са от хиляди стъпки протрити.
И аз влизам в свещения мрак,
и към мен се обръщат главите
на дедите, съсечени тук.
Вкаменени, обречени, смели
те се вглеждат в мен - техният внук -
свидна рожба от тяхната челяд.

Младо лято се ражда навън
и се вмъква във черквата скришом.
А камбанният звън не е сън -
просто чувам как вярата диша.
И душата кипи, но мълчи -
оня подвиг я прави достъпна...
Проехтява молитва. Личи,
че и Господ е български спътник.

Братство

На Никола Инджов

Пресипват вече гласовете.
Утихва жилавата страст.
Но в поетичните щафети
пак има постове за нас.

И ние тичаме все още.
Не секва пеещият дух.
И в углъбените си нощи
таим и зрение и слух.

Напук на тая дълга възраст,
при дъжд, под сняг и листопад,
дори раздялата ни свързва,
за да сме близо, брат до брат.

Да крепне братската защита!
И до последната зора
да не загасва във очите
светата божия искра!

Внезапна есен

Мътносиво небе. Поверителен шепот.
Есента ли дойде, та сърцето се сепна?

Падат влажни листа. Духа жълтият вятър.
Заминават на юг наскърбени ятата.

И потъват във траур всички живи дървета -
неотлъчните сенки са бездушно отнети.

И сираци са вече оголелите клони.
И на плахи сълзи скрежът тихо се рони.

Осланени простенват по поляни тревите.
Край скалите мъглите като облак се сплитат

и душата ми мълком сред мъглите се лута,
за да върне при мене една лятна минута.

Живот

Жизнь, зачем ты мне дана?
Пушкин

Не бе живот, а беше огън.
И в него моята душа
обагряше до изнемога
и като птица пропищя.

То бяха дни, то бяха нощи
на бдения и чудеса,
на прегрешения безбожни,
на превращения в гласа.

Не бях чудак, не бях и ловък,
не веех чужди знамена.
Не можех да го славословя,
не смеех да го прокълна.

А само в себе си го носех,
отхвърлях го и го желах...
Живот - заключен в два въпроса:
Как оживях? Защо живях?

04.12.2004