Свенливото приключение на историците

За 10 дни се докоснахме до света на цяла плеяда изследователи на миналото

Доц. д-р Елка Дроснева

Обичайно е с премиера да се удостоят певци, актьори, режисьори, дори и композитори; писатели, поети; четива на новоизлюпени или закърнели политици, които вместо да си вършат политическата работа, прописват книги. И бързо ги издават.
В науката премиерата е свенливо приключение. Литературоведите и философите обичат да направят премиера. Твърдо заставам зад тях.
Историците... Повечето от тях мислят, че са си свършили работата с написването на книгата и издаването й. Гилдията даже не се сеща, че ако нещата свършваха с това, Добри Христов трябваше да се кротне с написването и издаването на партитурите си. За Бетовен - любим на много историци - да не говорим.
И изобщо да не си говорим за представителите на останалите науки.
Като така, цяло чудо си беше, че за последните две седмици историците направиха четири-пет премиери. Или поне аз знам за толкова, макар да успях да бъда само на четири.
Идва въпрос първи. Защо? Наслоения от миналото, с режисираните премиери? Но онова "минало" беше преди 15 години! Време достатъчно едно дете да съзрее за живота! За миг да си представим как Паисий Хилендарски като мнозина свои съвременници мисли, че си е изпълнил дълга с написването на "История Славянобългарска". И как не предприема нищо, за да стигне тя до читатели и слушатели, за които я пише. Щеше да си остане - като Историята на Блазиус Клайнер - дълго никому непозната.
Следва и въпрос втори. Как се прави една книга върху миналото, а по-точно - разказ за ХОРАТА, живяли в онова минало и сътворили го.
Четирите книги, за които е думата ми, разкриват разни модели. Общото между тях е ангажираността на потомците. И защото всички сме нечии потомци, избрах да разкажа тъкмо за тези премиери.
1. "Първостроителят, ученият, човекът. Юбилейно издание по случай 155-годишнината от рождението на професор Димитър Д. Агура", С., Университеско издателство "Св. Климент Охридски", 2004. Тази странна за българския слух фамилия или никога няма да чуеш, или веднъж чул я, ще я запомниш завинаги. Двама потомци на един от първите ректори на първото ни Висше училище - арх. Атанас Агура и инж. Константин Агура - решиха да напомнят на съвременниците си в България и извън нея за знаменития си дядо. После потърсиха помощта на специалистите, сиреч на историците. В начинанието бяха ангажирани няколко институции, та и книгата имаше няколко премиери, включително в родната на Агура Бесарабия. И ако читателят пожелае да научи за живота на един българин от поколението, градило Нова, Свободна България - нека протегне ръка към книгата. Освен текстовете на специалистите, ще го зарадват и документалните приложения в книгата.
2. Документална, подплътена с редактирането и коментарите на един от най-добрите ни изследователи на Българския ХIХ в. - проф.д-р Крумка Шарова - е книгата на Стоян Заимов "Миналото. Етюди върху Записките на Захари Стоянов"С., Издателство Парадокс, 2004. В обществото ни бродят, мисля, повече клюки, отколкото истини за този многозаслужил за Нова България човек, името на когото ту е заплетено в страстите на късния ХIХ в., ту пък в страстите на ХХ в. от 40-те години насам. Ту потомците са виновни, че им е родоначалник, ту той е виновен, че има тези потомци. Иначе... Иначе, обществото ни, кога атеистично настроено, кога псевдохристиянски, все се кълне, че бащите не трябва да страдат заради децата, а децата - заради бащите. Дефект е на цялата християнска цивилизация, че се кълне в тази посока само на думи. На практика осигурява съответните отречени страдания.
Какво се е случило някога, в страниците на книгата разказва Стоян Заимов. Защо така се е случило в неговото време и в последвалите времена разказва Крумка Шарова. И ако книгата бъде внимателно прочетена от повече хора, и добре проумяна - кой знае пък, може би клюките ще отстъпят най-сетне място на истините?
Един до друг и в това издание застанаха изследователят проф. Шарова и потомъкът - Клавдия Заимова.
3. Много страсти се разиграха през 90-те години на ХХ в. около личностите и делата на руската емиграция в България. Сред най-потърпевшите от страстите е проф. Пьотър Бицилли. Поне моето впечатление е такова, може би защото аз самата съм историк, а от живелите и творилите в България руски емигранти историци той е наистина най-яркият. Колкото и като историк да не приемам оценките с "най-най". А защо - възрастните ще си спомнят, че след като десетилетия наред Ленин беше "най-великият вожд на пролетариата", той се превърна в "най-злият гений на човечеството" - понеже, лепящите етикети не можеха да се откъснат от разбирането, че Ленин може да е само "най-най". И поради още много причини не приемам "най-най" оценките и не ги раздавам.
В този вихър на страсти Бицилли успя да се сдобие посмъртно с много приятели и с плеяда първооткриватели. Добрата част от приключението е, че видяха бял свят няколко тома с негови изследвания - монографии и събрани в книжни тела негови статии. Дело са на историци, философи и филолози.
Колкото до изследванията - към живот го върнаха през 70-те години на ХХ в. ученикът му проф. д-р Христо Гандев и проф. д-р Мария Велева, която освен, че съумя да разговори Хр. Гандев за университетските му учители, включи П. Бицилли в лекционния си курс по Историография.
На Мария Велева принадлежи първата публична сказка за Бицилли (17 май 1989 г.), първият университетски спецкурс, който отделяше специално внимание на Бицилли (1991 г.) и множество не само първи, но и качествени изследвания за него, получили научно признание от 1988 г. нататък. Обединени в хубав сборник под надслов "Българската съдба на П.М. Бицилли", С., 2004, те видяха бял свят благодарение на издателство Гутенберг, за което с основание колегията казва, че "ИК Гутенберг значи качество". Снабдени са с чудесен предговор на ст.н.с. д-р Лизбет Любенова, която за пореден път не пропуска да сподели колко сложна наука е Историографията (историята на историческото познание) и да напомни, че идеята за проучване на руските историци, емигрирали в България след 1917 г. е идея на М. Велева, приета от новоучредената през 1983 г. Комисия по Историография към Българското историческо дружество.
Да не пропусна: до изследователя - Мария Велева - и в този случай стоят потомците - покойният княз Мешчерски и внучката на Бицилли Елисавета.
4. Димитър Ангелов. Спомени. С., ИК Парадигма, 2004. Към тях със сигурност ще посегне всеки читател, изкушен в документалното четиво. Заслужава си специално да се подчертаят няколко неща, които за професионално неподготвения читател си остават тайна, а заради нея - и книгата не ще бъде възприета в цялата й важност и в целия й блясък.
Героите на предишните три книги отдавна не са сред живите и малцина са ония, които носят живия спомен за тях. Академик Димитър Ангелов ни напусна преди по-малко от десетилетие, когато за броени дни не доживя почетните 80 години. Една негова книга - "Душевността на българина, отразена в песенния фолклор", видя бял свят преди две години, и се чете, макар да не беше удостоена с премиера. Всички, които имахме щастието да бъдем обучавани и да общуваме с Димитър Ангелов като да живеем с усещането, че вчера сме го виждали. Ще рече, мнозина могат да поспорят с него за едно, или друго. И може само искрено да се съжалява, че тази книга не излезе приживе на автора си, който ни даряваше с доброта, висока наука и много, много хумор.
Но, заедно с това, и да благодарим на потомците, сред които са поне трима историци - съпругата Дочка (най-аплодираната съпруга в колегията ни, мисля), синът проф. д.и.н. Петър Ангелов и внукът Владимир Ангелов, че се охрабриха да направят тази книга.
Особеността на предлаганото четиво е в много посоки, но изключително важната е, че историците по принцип рядко пишат спомени. Страдат, както обичам да казвам от "свенливост". Факт е, че в морето от мемоарна литература, която в 90-те години и в началото на новото столетие ни заля като стихия, спомените на историци се броят на пръсти. Дължим ги на Иван Венедиков, Христо Вакарелски, Илчо Димитров, Вера Мутафчиева, вече и на Димитър Ангелов.
Това е въпрос трети - за историка като мемоарист. Модерният историк умее да разприказва извори всякакви, умее да забележи съвремието си, но рядко - а до преди десетина години казвах и изобщо - се заема да разкаже времето и живота си такива, каквито ги е видял. Споменатите по-горе петима автори ни написаха - а Вера Мутафчиева и още ги пише, за радост на всички нас - разказ за своето време и своя живот. Градиво прекрасно за утрешните изследователи на българския и световен Двайсети век. И четиво великолепно за днешния изкушен в добрата книга читател. Появата на спомени на историци е явление ново и прекрасно в българската наука. То е като първи знак за надмогната свенливост, но и за разширяване на хоризонта на историческите дирения.
И защото познавам поменатите в този бегъл преглед книги, както и техните автори, няма да скрия: мъничко завиждам на всички, които тепърва ще се вгледат в споделеното от хората - наши предшественици и наши съвременници - в четирите книги.

07.12.2004