Българските тарани

Песента „Ах, къде е мойто либе“ е посветена на смелите български летци, които загиват, защитавайки българското небе по време на Втората световна война

Роден е на 20 юни 1916 година в Добрич. През 1938 г. завършва военното училище и е изпратен на специализация във Франция и Германия. Завършва с отличен успех немски въздушни школи за висш пилотаж. По време на войната е командирован в Скопие, където се очакват първите бомбардировки. Впоследствие е изтеглен в София, за отбраната на столицата ни.

Роден на 21 юни 1917 г. в София. Завършва Изтребителната школа в Карлово и е изпратен в Пиаченца (Италия) на специализация. Летял на изтребители В-534, De-520, Me-109. Първата си въздушна победа удържа на 20 декември 1943 г., сваляйки В-24. Командир на 642-о ято. Участва във всички боеве за отбраната на София. На 17 април 1944 г. прави таран на летяща крепост. Изхвърлен от взривната вълна, Неделчо Бончев едва успява да се спаси с парашута си. Приземява се без ботуши, в снежна преспа и забо- лява от бронхопневмония. Ненапълно оздравял, се включва в Отечествената война. При атака на наземни цели е свален и пленен от германците. Отказва да работи за нацистите. По-късно е разстрелян.

Двама български пилоти предизвикват с храбростта и родолюбието си възхищението на цял свят. Димитър Списаревски и Неделчо Бончев са имената, които спечелиха неувяхваща слава за българската авиация, а техният дух и смелост ще останат като един величествен епизод в жестоката и мрачна история на голямата война.

На 20 декември 1943 година десетки американски бомбардировачи и изтребители се насочват към София. На около 65 километра от града ги пресрещат над петдесет български изтребителя. Започва въздушен бой на живот и смърт, в който се ражда една българска легенда... След като сваля един американски В-24 Либерейтър, 27-годишният летец-изтребител поручик Димитър Списаревски насочва своя ДМесершмитУ към друг бомбардировач и се блъска в него със самоубийствен въздушен таран. Това е
първата жива торпила в българската история.
Новината за подвига на младия поручик Списаревски бързо излиза от пределите на България. Англо-американците са смутени от тази непозната досега дързост и готовност за саможертва. Радио Лондон посвещава специална емисия на събитията, в която е отправено специално обръщение: ДБългарски летци, ние познаваме вашата храброст и виждаме, че сте готови на всичко, за да защитите родината си, но вашият брой е малък и ако продължите да се блъскате така в нашите бомбардировачи, скоро ще свършите!...У. Сваленият в българското небе американски летец изтребител лейтенант Джон Маклендън, свидетел на тарана, разказва следното: Д...Не зная дали американски летци са преживявали нещо подобно в Европа... С очите си видях как вихрено летящ български изтребител се отдели от един вече рухващ към земята наш бомбардировач и се хвърли към друг, като се стовари върху него. Той откъсна опашката му и бомбардировачът се разцепи като поразен от гръм. Там бе един от най-добрите ни екипажи. Наистина страшна смърт даже за най-смелия пилотУ. Ето и споменът на единствения оцелял от екипажа на поразения бомбардировач, бордовия картечар подофицер Роберт Рънър, спасил се по чудо, след като експлозията го изхвърлила от самолета в безсъзнание и парашутът му се отворил. Д.... Беше истински ад... Нашият бомбардировач се разтърси от страхотен удар, моторите пламнаха и аз не зная какво е станало по-нататък с мен. Почувствах, че нещо ме удари в слепите очи и изгубих съзнание. Вероятно съм паднал във въздуха с бордовата картечница... Ударът на българските изтребители беше много лют... никога няма да забравя тази наша драма...У
Друг очевидец на въздушния бой, лейтенант Едуард Тинкер, описва чувствата си след преживяното: ДБългарските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпиха понятието Дненадмината ярост в авиацията...У Истината е, че именно в българското небе за първи път американската авиация преживява таранен удар. Немските и японските летци започват да прилагат смъртоносната маневра едва в последната фаза на войната, когато на многократно превъзхождащите ги сили на съюзниците могат
да противопоставят един-
ствено отчаянието си, изпълнявайки последната заповед на командирите си. За разлика от тях обаче Списаревски прави таран не по заповед, или от безизходица, а по съвсем други причини - това е била естествена реакция на изключително буйния му нрав, на нетърпението да се разправи с противника по най-бързия начин, но да не отстъпи пред превъзходството му. Целият му дотогавашен живот показва, че тази безподобна саможертва е нещо, което винаги е бил готов и решен да направи. Веднага след смъртта му признателните софиянци го наричат Дновия софийски свети Георги ПобедоносецУ. В паметта на неговите съвременници, геройският му подвиг остава завинаги като символ на истинска любов към България, като потвърждение на възрожденския идеал, че Дтоз, който падне в бой за свобода, той не умира..У
Вторият таранен удар
срещу англо-американската авиация е извършен от поручик Неделчо Бончев на 17 април 1944 година. Този ден англо-американска въздушна армада от 450 бомбардировача и 100 изтребителя се насочва към София. Неделчо Бончев успява да свали една от летящите крепости, след което откъсва със самолета си опашката на втори бомбардировач. При удара летецът изхвръква от самолета си и с огромни усилия успява да отвори парашута си, малко преди да достигне земята. Бончев оживява, но при падането си загубва ботушите, вследствие на което се разболява тежко и лежи дълго време в болница с бронхопневмония. Половин година по-късно, поручик Бончев е отново на фронта този път срещу довчерашните съюзници - германците.
През септември 1944 година Отечествения фронт идва на власт и българската армия предприема военни действия срещу отстъпващите по течението на Вардар немски войски. При една щурмова атака срещу механизирана немска колона, самолетът на поручик Бончев е свален и той е пленен. По-късно е разстрелян от охранителните части на СС, конвоиращи военнопленниците, след като отказва да сътрудничи на Третия райх.
Смелостта на Димитър Списаревски, Неделчо Бончев и другите български летци от Въздушните войски ще остане един от най-светлите примери на патриотизъм за бъдещите поколения, като драматична страница от нашата история написана от велики българи, за които дългът към родината е единствена кауза, най-висок идеал, за който си е струвало да се умре. Днес край Долни Пасарел, на мястото, където е паднал горящият самолет на Списаревски, има паметна плоча.
Десетките български летци останаха докрай верни на един дълг - да защитят родината си, независимо срещу какъв противник ще им се наложи да се изправят. Те бяха дошли в
ескадрилите на ДсмъртницитеУ от всички краища на родината, бяха от различен социален произход, образование, материално положение, но имаха обща цел - да опазят българското небе с цената на всичко.
Тези български
герои са:
Майор Павел Павлов, родом от с. Тръстеник, Плевенско, загинал над с. Одраница, Софийско, на 10 декември 1943 година.
Капитан Неделчо Бончев, родом от София, загинал в немски плен.
Капитан Любен Кондаков, родом от Сливен, загинал над с. Логодаш, Софийско, на 17 април 1944 година.
Капитан Димитър Попов, родом от Варна, загинал на 17 април 1944 година над с. Яржиловци, Софийско.
Капитан Христо Арнаудов, родом от Ловеч, загинал над с. Вердикал, Банкя, на 17 април 1944 година.
Капитан Иван Стефанов, родом от с. Джулюница, Ловешко, загинал на 17 април 1944 година западно от Дупница.
Поручик Димитър Списаревски, родом от Добрич, загинал на 20 декември 1943 година над с. Долни Пасарел, Софийско.
Поручик Виктор Атанасов, родом от София, загинал на 24 април 1944 година западно от столицата.
Поручик Георги Кюмюрджиев, родом от Стара Загора, загинал на 20 декември 1943 година над село Калище, Радомирско.
Поручик Веселин Рачев, родом от Стара Загора, загинал на 17 април 1944 година над Дупница.
Поручик Иван Бояджиев, родом от Русе, загинал на 30 март 1944 г. над с. Жабокрът, Кюстендилско.
Поручик Иван Бонев, родом от Разград, загинал на 11 юни 1944 година.
Поручик Йордан Тодоров, родом от Добрич, загинал на 14 ноември 1943 година в Божурище.
Поручик Тома Боев, загинал на 10 януари 1944 година на летище Телиш.
Подпоручик Лука Обрейков, загинал на 9 август 1943 г., близо до град Пирдоп.
Подпоручик Георги Гочев, загинал на 27 януари 1944.
Подпоручик Митьо Дисов, родом от с. Борован, Михайловградско, загинал на 24 ноември 1943 г. над с. Долни Пасарел, Софийско.
Подпоручик Христо Коев, родом от гр. Шипка, загинал на 30 март 1944 година над с. Гълъбник, Софийско.
Подпоручик Цвятко Загорски, роден в с. Попинци, Пловдивско, загинал на 24 юни 1944 между селата Априлово и Гайтанево, Софийско.
Фелдфебел Йордан Кубадинов, родом от София, загинал на 30 март 1944 година над с. Алино, Софийско
Фелдефебел Иван Сомлев, родом от Габрово, загинал на 16 април 1944 г. над с. Ново село, Монтанско.
Фелдфебел Симеон Михайлов, родом от Балчик, загинал на 10 януари 1944 до с. Мало Бучино, Софийско.
Подофицер Атанас Кръстев, родом от с. Виноградец, Пловдивско, загинал на 17 април 1944 г. над с. Лесново, Елинпелинско.
Това са загиналите летци, които защитаваха българското небе между 1943 и 30 август 1944 година. Макар че ДзагиналиУ не е най-точно казано, ако си спомним думите на Антоан дьо Сент Екзюпери: ДЛетците не умират, а отлитат.

Страницата подготви Желязко Тенчев

20.12.2004