Краят на "възродителния процес"

Решенията на пленума от 29 декември 1989 г. бяха взети под натиска на забързаното политическо време, но като цяло бяха в правилната посока

Искра Баева

Тази есен вече имахме много поводи да се обръщаме назад към събитията, разразили се преди 15 години. И в повечето случаи го направихме със смесени чувства, тъй като във всяко историческо събитие има проблем и конфликт, има печеливши и губещи, а историята е длъжна да покаже всички гледни точки. Такова сложно и нееднозначно събитие беше и начинът, по който точно преди 15 години беше сложен край на "възродителния процес"* в България. Това стана на пленум на ЦК на БКП, проведен в дните между Коледа и Нова година, а именно - на 29 декември 1989 година.
Дори и датата, на която се провежда обсъждането (и осъждането) на "възродителния процес", показва ясно, че става дума за събиране по спешност, за решаване на проблемите под напора на събитията. Спешните събития бяха предизвикани от дейци на току-що създадения Съюз на демократичните сили, които подтикнаха част от българските турци и българи-мюсюлмани да пристигнат в София и да организират протести с искане веднага да им бъдат върнати традиционните имена. Тези демонстрации се превърнаха в

завършек на поредицата вълнения от 1989 г.:

майските демонстрации и бунтове на насилствено прекръстените, обръщението на Тодор Живков от 29 май, с което им бе посочена възможността да напуснат България, лятното масово изселване на турци и мюсюлмани, разтърсило из основи икономиката, завръщането на част от изселниците (тъй като сме склонни бързо да забравяме, искам да припомня, че до 10 септември 1990 г. се завръщат 154 937 души или 42 % от бежанците). Всичко това обуславя необходимостта да бъде преразгледана етническата политика на БКП.
Спешността проличава и в думите на тогавашния генерален секретар на ЦК на БКП Петър Младенов, с които той открива обсъждането: "Разбрало се е, че ще разглеждаме проблемите, свързани с някои нарушения с тюркоезичното и мюсюлманско население в България. Нетърпението на хората от тия краища е изключително голямо. Започват стачки, излизане на улицата и т.н."
Ако погледнем на пленума на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г. само от гледната точка на голямата политика, ще бъде достатъчно да се каже, че той е един от жалоните на новата българска държавност. Благодарение на решенията му е възстановена

справедливостта към българските граждани с мюсюлманска вяра,

България започва да се отдалечава от етническия конфликт, тя демонстрира, че е готова да спазва безусловно правата на човека, като в същото време е осигурена и солидна основа за мирния характер на прехода. Това е голямото значение на пленума и на официалния отказ на ръководството на БКП от започналия 5 години по-рано "възродителен процес".
Но в начина, по който БКП и България се разделят с "възродителния процес", съществува и конкретика. А както е известно, дяволът се крие в подробностите.
Докладът "За преодоляване на допуснатите извращения сред тюркоезичното и мюсюлманско население в страната" е изработен и представен от Александър Лилов. Неговото предимство пред по-голямата част от членовете на тогавашното партийно ръководство е в това, че не е бил член на ЦК на БКП през 1984 и 1985 г., когато са били обсъждани резултатите от "възродителния процес" - ще припомня, че ЦК никога не е вземал решение за започването му (архивни документи за това как, къде, кога и от кого е взето такова решение няма), но е обсъждал и одобрявал резултатите му. Лилов е отстранен от ръководството на БКП още през септември 1983 г. и това го "оневинява" за всичко, случило се по-късно. С подобна неангажираност с "възродителния процес" не може да се похвали почти никой от членовете на ЦК на БКП в края на 1989 г. и със сигурност никой от обновения състав на Политбюро.
Изцяло променената политическа обстановка в БКП и България

променя и мисленето на повечето членове на ЦК на БКП.

Докато в предишните 4-5 години никой от тях не се е изказвал официално срещу "възродителния процес", сега нито един дори не се и опитва да обясни как и защо се е стигнало до него. Основната линия в многобройните изказвания е да бъдат посочени виновните извън присъстващите. Повторено е обвинението, което постепенно започва да се превръща в заклинание: "главната вина за тази политическа грешка носи Тодор Живков и неговото най-близко обкръжение". Малко изключение от общата линия прави изказването на акад. Николай Тодоров, който е известен с резервираното си отношение към "възродителния процес" в предходния период, но не позволява върху Тодор Живков да бъдат прехвърлени всички вини, включително и фразата, че щял да проведе преименуването "с огън и меч", тъй като тя принадлежи на Георги Атанасов.
За съжаление, бурните страстни на онези дни, изразени и във въвеждащите думи на Петър Младенов, позволяват на сравнително малко участници в пленума да се опитат да видят дълбочината на проблема. Между тях заслужава да се изброят имената на Николай Тодоров, Илчо Димитров, Янчо Георгиев и Александър Лилов, който включва в доклада си и следния многозначителен пасаж: "Сега ние ще се срещнем с явлението на двойното недоверие: и на български говорещата, и на тюркоезичната част на нашия народ. Да не говорим за кадрите, органите на реда, научните дейци и др., които бяха пряко ангажирани в провеждането на тази кампания."
Желанието "прекръстените" преди 5 години да си върнат имената като цяло отново не е съобразено с интересите и желанието на всички - има хора, които са го направили доброволно и съзнателно. За

неразбиране на дълбочината на проблема

говорят и думите на Живко Живков. Той се изказва против предложението да се подкрепят "онези българи-мохамедани и тюркоезични български граждани, които решат да запазят своите български имена", защото това нямало да покаже достатъчно радикален отказ на БКП от "възродителния процес". Всъщност, това е продължение на традицията политическата целесъобразност да се поставя над човешките съдби.
Но в решенията на пленума от 29 декември 1989 г. личи желанието новото ръководство да се предпази от залитането в другата крайност. То: "Отхвърля като принципно неправилна и осъжда като груба политическа грешка провежданата от авторитарния режим на Тодор Живков кампания за насилствено създаване на "етнически монолитна българска нация" и свързаните с нея извращения на конституционни права на български граждани". Но едновременно с това предвижда "широки консултации по тези въпроси с всички съществуващи досега и нововъзникнали обществени организации, движения и структури", "постигане на национално съгласие", както и необходимостта да се гарантира "териториалната и държавната цялост на страната, националните интереси и сигурността на България".
Сред най-важните резултати от пленума е и фактът, след обявяването на решенията му за пръв път се стига до

единомислие между ръководството на БКП и това на СДС.

Най-ярките фигури от СДС публично (по радиото) изразяват подкрепата си за кардиналния отказ на БКП от "възродителния процес".
Не толкова положителна оценка получава "обратната страна" на решението - реакцията на ръководството на БКП към действията на българите от районите със смесено население. Именно решението от 29 декември 1989 г. предизвиква първата им протестна акция по места и в София. Но докато медиите и властите се отнасят със съчувствие към мюсюлманите, които протестират преди 29 декември, съвсем различно е отношението им към протестите срещу решението, този път организирани от българите. Те са обвинени както в краен национализъм, така и в това, че са били организирани от проживковата номенклатура. Тези протести са използвани и като доказателство за тезата на Бжежински, популяризирана по онова време, че национализмът е последното убежище на комунизма. И тук ръководството на БКП не намира за нужно да заеме позиция.
Последица от решенията на пленума от 29 декември 1989 г. е и създаването на Обществения комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) през януари 1990 г., както и формирането на други организации на национална българска основа. Пак върху решенията на пленума стъпва при създаването си и организацията на българските турци ДПС. Но в крайна сметка, въпреки всички опасения, тези формации се оказват добра институционална форма, за да започнат истински преговори по етническите отношения между автентични представители на тези общности. А преговорите винаги са за предпочитане пред конфронтацията и конфликтите.
Ако от дистанцията на отминалите 15 години искаме да оценим решенията на пленума от 29 декември 1989 г., трябва да се каже, че те са взети под натиска на забързаното политическо време на началото на прехода, но като цяло те са в правилната посока и осигуряват по-нататъшния му мирен ход.

29.12.2004