Петър Андасаров:

Още гоня ветровете на живота

Демокрация не може да има между кучета, които вият настървено едно срещу друго и вкарват вълка в собствения си дом, твърди поетът пред Тодор Коруев

Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко, Благоевградска област. Гимназиално образование получава в Разлог, полувисше в Учителския институт в гр. Станке Димитров (Дупница), специалност български език и литература, и висше - българска филология - в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Издал е над 20 книги с поезия, стихове за деца и художествена публицистика. Негови творби са превеждани на 18 езика, а стихосбирката му "И няма връщане" излиза на арабски език в Дамаск, Сирия. Член е на Съюза на журналистите, на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите.

- Приятелю, още ли държиш вятъра в ръце?
- Да беше един само, да го задържа. Сега по-скоро тичам подир ветровете, а понякога - в сънищата си търся посоките им. А всички те, за съжаление, се събират в една, която води към отвъдното, където баща ми ме чака по своята си стълба към небето...
- Помръкна ли усмивката ти в това размирно време?
- Студената сянка на промяната често я връхлита и усмивката ми безпомощно гасне. Но въгленчетата на обичта ми към мили и драги на сърцето ми хора, към род и родина, все по-силно се разжарят и пламъчетата я палят отново. А времето ни не е само размирно, то е башибозушко, щом за петнайсетина години народът ни толкова много оглупя и обедня. И пак си кротува като овче стадо. Най-пагубното е, че изгубихме своя образ, своето национално самочувствие и достойнство.
- Ти си непоправим оптимист, макар да съм те виждал обвзет от тъжна самота. Още ли е в сила философията ти от стихотворението ти "Сутрин рано", посветено на Йоско Сърчеджиев?
- Нямам друга философия, освен нея. Ето я: "И помни, почни, човече - / радвай се на този свят. / Днес е твой, / а утре вече / с него друг ще е богат." Аз съм зодия Рак и съм до кости открит и раним. Всичко плащам с чувствата си, а те силно нараняват сърцето ми. И добре че е така, защото страданията ми дадоха възможност истински да усещам многоликия живот и всичко преживяно да заключа в стихове и книги. В края на краищата - както и да се поспирвам като рака и да ближа раните си, дори и да правя стъпка-две назад, пътят ми винаги върви напред. Да, оптимист съм и вярвам, че и този злощастен вятър ще стихне в усоето на претендиращия за интелигентност, справедливост и култура ХХI век.
- Какво ти говори законът на кръвта?
- Където и да ходим, дето и да се скитаме, да слушаме нейния най-сладък глас. Говори ни още - никога - и в нощи на помрачение, и в дни на слънцебликащи радости да не забравяме, че кръвта вода не става...
- Твоето, както казваме второ Аз (алтер его)?
- И второто ми Аз е белязано от изкуството. Бог да прости леля Ванга! При първата ни среща в дома й на Рупите, където ме отведе Федя Яков, още от вратата ми викна: "Шо не си се хванал с музика, бре? От тебе щеше да стане голем композитор, ама и като поет си добър и ще станеш известен!"
- Кое е недопустимо в поетическото творчество за теб лично?
- Каканиженето, съчинителството, версификаторството. Мога да пиша всеки ден по десетина стихотворения, но никога не съм го правил.
- Определението ти за поезия, твоята дефиниция?
- Интуиция, дадена ти свише, плюс богата култура, която се добива със слушане и четене.
- Винаги съм казвал, че твоите книги имат много сполучливи заглавия. Ти може би си един от най-метафоричните поети?
- Аз не мога да давам оценки за себе си и да казвам какъв поет съм. Мога да изповядам с ръка на сърце само, че служа в олтара на поетичното слово честно и с божествена обич към него. Владимир Свинтила за първи път обяви на всеослушание в литературното пространство (в списание "Септември") "присъствието на Андасарова метафора в съвременната българска поезия".
- А би ли разкрил корените на тази твоя метафоричност?
- Те са в детския ми свят на Елешница. Затова и почти всичките си книги написах в нейни дни и нощи. Селото ни е като в пазва на майчица многолюдна, в последните дипли на Западните Родопи. Детството ми проходи сред многобагрие под лунни и слънчеви светила. В поезията си не съм измислил нито една метафора, просто населих ги в стиховете си. Годините ми растяха в цедилката на мама, завързана за върховете на три планини: Рила, Пирин и Родопа. И тя ги пренасяше заедно със сезоните от хребет до хребет. На дървения ни чардак или по студени и топли селски пътища литарката (двуколката) ни пренасяше лунно сено, а селяните вдигаха в небето жътвени пламъци. От вечерните градински и горски дървета наистина падаха и звезди в полите на есента заедно с отбрулените от тях сладки, кисели, стъпчиви плодове. Планините ни наистина бяха светлочели и с ръце подпираха небето. Газехме по море от синчец и лавандула, стъпвахме в пожари от мак, карамфил и трендафил. Такива думи употребявах в свободните съчинения след разходки срещу училището ни, над "Чанковата кашча". Първата ми учителка Старирадева ги четеше пред съучениците ми и ме прегръщаше.
- Какво стана във времето между "Нося те в очите си" и "С очи те търся" и "За цвят копнея"?
- Искаш да кажеш между първата и последната ми засега стихосбирка? Ами стана това, което е съдържанието и смисълът на един живот, на моя живот. "Нося те в очите си" беше заявката ми за пътен лист в поезията, а "С очи те търся" и "За цвят копнея" са равносметката ми по извървяния до тука път. Щастлив съм, че Бог ме допуска до рая и ада на творчеството.
- Чия издънка си от родословното ваше дърво?
- В моето родословие няма изявени интелигенти-творци. Има сказчици и устни занимателни разказвачи. Но и дядовците ми, и покойният ми баща бяха и са прозорливи, мъдри хора, усвоили най-вече високия буквар на живота, каквато е и мама. Все ми се струва, че съм взел творческата мая от дядо Сандре (Александър), бащата на мама. Беше изключително интересна личност. Както и татко, той свиреше на тамбура, разказваше на всеки срещнат под път и над път разни истории, все яхнал своята магарица Шана. Имаше бръснарничка, където се струпваха много мъже заради словоречието и умението му да ги занимава и да ги весели. И до ден-днешен е пред очите ми портрета на Александър Стамболийски, окачен на поопушената стена. А на масичката му винаги имаше вестник "Земеделско знаме". Дядо Сандре беше живата връзка на селото със света. Всяка сутрин по зори сред виелици от прах и сняг, в дъжд и кал яхаше своята Шана и отиваше да посрещне влака на гара Генерал Ковачев, който идеше отдалеко. От него поемаше пощата с вестници и писма за Елешница. Случвало се е да ходи за пощата и по другия, пак близо три или петкилометров път - до с. Добринище. Какво ли не е преживявал по черните вървища на пътеки и селски пътища. Разстилал е черен пояс след себе си, драскал е клечки кибрит, палил е борина, за да прогони нападналите го вълци. Носил е синини от бой на полицаи, които са търсели шумкари и са предполагали, че дядо им е давал храна и вестници.
- Ще ни разкажеш ли за живота си под стряхата на Елешница?
- Селото ни беше откъснато от света, с невероятно самотна и бедна съдба. По черни пътища и тънки пътеки дядовци и бащи ходеха из чужди селища и места да строят къщи и мостове, оставайки млади невести и малки деца, които въртяха с голи ръце, с рала и волски литарки (двуколки) земеделието от ранна пролет до късна есен. До отделенията четяхме оскъдните си учебници на газеничета и борина, ток нямаше, докара го по-късно народната власт. Спомням си, че като светна първата крушка беше толкова светло цяла нощ, че не мигнахме до сутринта. Камион съм виждал само отдалече - от ливадите на Лъките - изскачаха като големи скакалци от завоя на Лушин откъм Добринишкото. После пак народната власт захвана да строи път от село до гарата и дойдоха едни сини скакалци - камиони, които возеха натрошени камъни и разни други работи. Камион обаче пипнах чак, когато шофьорът Огнян си тръгна, натоварил чеиза на една от най-хубавите елешничанки Олга и я откара към София. Той беше единственият шофьор на бригадирите, които прокарваха другия път, този за гората към Пекев рид, Седлуре и Матан дере, към българомохамеданските махали. Преди това децата от "Годжилец" бяхме виждали мотор с кош - германци се миеха на чешмата до Паньовите и ни раздаваха бонбони и шоколади. А пък чичо Кръстьо Гиговия ни грабваше погледите, след като се скриваше в облака зад Соневата плевня със своя мотор. Така - до оня ден, когато оставих на съседката Дифа и нашите крави, които пасяхме с нея, хванах влака за Разлог и отидох да се запиша в гимназията. А Елешница остана цялата в очите ми и в сърцето ми, натежало от болка по нея, защото тя ми даде цялото си богатство. И най-важното - научи ме да правя с мама хляб, да не настъпвам и троха от него и сам да си го печеля. Преминах през целия кръговрат - от оран и сеитба, през жътви и вършитби, от лунни хамбари и воденични песни, до вечерни нощви и селски пещи, от които изгряваше като слънце всеки питар (хляб).
- Как издържаш времето на промените?
- Единствено с труд! Няма друго спасение от грубостта му. Колкото и да проклинаме тия, които са негови господари. Докато само шушукаме и сипем махленски и алкохолни закани по тях, керванът на ограбилите нашите блага ще си върви, а кучетата - ограбените българи, ще си джафкат подир тях.
- Какво би трябвало да направи с тях народът?
- Да ги качи на позорния стълб, както е по цял свят. Да ги накаже.
- По какъв начин?
- С бързо съдопроизводство и - в затвора. Като се почне с хора като Филип Димитров, който отне основното ни препитание, съсипвайки буквално селското стопанство и животновъдството, които хранеха не само България, но и хора из Европа и по света.
- Това ли е най-голямото ти огорчение?
- Да, разсипията на всичкото богатство, което бе събрано с труд, пот и кръв от целия български народ.
- Отношението ти към политиката и политиците?
- Като към правенето на кръчмарски сметки без кръчмар. Но рано или късно народът им тегли сметката!
- Нещото, което ненавиждаш?
- Парадиращата посредственост. И ми идва на ум епиграмата: "Българийо, Българийо, понасяща България, / познавам те от оня ден и вчера. / Страна, в която всичките бездария / направиха огромна кариера."
- А това, което ти доставя удоволствие?
- Едно време писателят Орлин Василев казваше: "Да си бъбря с умна жена по вечерно време." Бих го перифразирал: "Да си бъбря по вечерно време с човек, комуто съм отдал сърцето си."
- Навремето написа книга за партизанския герой Асен Лагадинов. Днес би ли я написал отново?
- Още сто пъти бих я написал. Той е невъобразимо светъл млад човек, нецелунал момински устни и нецелунат от слънчевата любов. И съм щастлив, че съвсем наскоро издателство "Балкан прес" отпечата нейното второ издание, за което съм безкрайно благодарен на г-н Емил Асенов и на г-жа Цветелина Гюзелева.
- Помня и публицистичната ти книга за Афганистан. Къде са днес тази земя и нейният народ?
- Там си е, на същото място. Само че този народ пак преживява кошмар и страдания. Имай предвид, че над 95 на сто от него е неграмотен. Но страшно горд. Англичани не са го покорили, съветските войски оставиха кръв и кости завинаги, няма да е кратък пътят до мирно време и с мировъдворителните сили отвън.
- Какво мислиш за приятелството? Беше писал, че Матей и Евтим ти стигат на тази земя, но да си спомним за нашия общ приятел писателя Федя Яков.
- Научих се да избягвам от общуване, което е като сол върху рана. Приятелството за мен е мехлем за душата. Да, приятелството ми с Матей Шопкин и Евтим Евтимов наистина ми стигат на тази земя. Но то не може никога да е пълно без всеотдайната ни взаимна обич с най-големия ми приятел - моя брат Кръстьо и с добрините, които ме дари прекрасната му съпруга, моята светла снаха Елена. Разбира се, че Федя Яков не е спомен за мен. Приятелството ни с него бе голямо, но то дойде по-късно. И остави огромна празнина в душата ми като си отиде от нас. Беше толкова рано за сбогом с него. Липсва ми с отсъствията си по цели години из посолствата по света един от най-старите ми и верни приятели - Сашо Горов. И ти ми липсваш, скъпи приятелю, не се ли срещат очите ни!
- А имаш ли разочарования в приятелствата?
- Времето след промяната хвърли сянката на забрава между нас. Имам и разочарования, но едно от тях не ме е обсебило все още. В неизвестност сме с един талантлив писател и скъп приятел, комуто дължа много житейски неща. В необясними политически недоразумения е вината. Но вярвам, че рано или късно, ще се прегърнем отново. Коста Радев е умно и чисто момче.
- Имам теория, че всеки с нещо е пострадал от тоталитаризма. Ти с какво?
- Никога няма да се нарека репресиран. Но системата и мен не подмина. Бях председател на дружеството на писателите в Кюстендил. Имах неблагоразумието да предложа в една годишна програма среща на наши членове с колеги от Друшството на писателите в Скопие, Македония. Първият секретар на ОК на БКП Стойо Станоев, един истински гаулайтер, научил това от своя доносник Иван Василев, зав. отдел "Агитация и пропаганда", ме извика, нарече ме родоотстъпник и ме прогони от Кюстендилски окръг. За добро е било. Взех си торбата и... в столицата. Да, ама тук девет години ме препъваше пустото жителство и се скитах с две малки деца по мазетата на София. Накрая се разбра, че в досието ми в МВР най-отгоре бе изписано с главни букви "македонстващ". След като картонът беше скъсан, благодарение на покойния Костадин Кюлюмов, получих изстраданото жителство.
- В едно стихотворение наричаш живота болница. Какво виждаш днес от нейните прозорци?
- Ние стоим по первазите им и наблюдаваме как живота навън се клатушка тежко болен от шума, страха и бедността. И тази болест ще продължи докато млади, умни и безкористни българи не доведат разсъмването на нов ден за България.
- С кои демократически илюзии се раздели?
- С най-важната - че всеки свободно ще споделя позицията и идеологията си. Вбесяват ме псевдодемократи, които ми отнемят правото да съм демократ, защото съм лявомислещ. Демокрация не може да има между кучета, които вият едно срещу друго и вкарват вълка в собствения си дом. А самите те ръфат от снагата на държавата.
- Как да се изпилят острите ъгли на бедността?
- Само със социална програма. Предлагането на такава програма от десни сили е демагогия и е невъзможно осъществяването й в този див капитализъм, който доведоха именно те. Социална програма могат да осъществят само партийни сили със социална ориентация и идеология с лява позиция.
- Как се отнасяш към хора, за които "животът е гора за лов на щастийце и власт"?
- С ненавист! Противни са ми с лакейничеството, блюдолижството и продажническия си манталитет.
- Ако можехме да ксерокопираме живота си, какво не би направил?
- Не бих ксерокопирал страниците за младостта си. Бих увеличил техния брой.
- Отиваме към Европа - към верандата или към мазето й?
- С този хал и с тази липса на хъс за национално въздигане пътят ще ни изведе към мазето на Европа. Но аз все пак вярвам, че един ден ще се събудим, ще чуем как ечи вятърът в Балкана и зове за нов живот. Моят български народ ще се въздигне и ще се възроди. Той заслужава слава, а не незавидна робска съдба!
- Какво обичаш да казваш за себе си, когато не си разбран?
- Дребен съм на ръст, но никога не съм дребнав! Мразя живеещите на дребно, празнодърдорковците и особено зло(ст)паметните.
- Най-сладкият миг в творческия ти път?
- Един от най-сладките - бях на гости у Евтим Евтимов. По първа програма на телевизията проф. Тончо Жечев (Бог да го прости!) говореше за току-що издадения Речник на българската литература. На въпроса на водещия дали има сериозни пропуски в него, проф. Жечев отговори: "Да в речника не е представен такъв интересен и добър поет като Петър Андасаров!"
- Това, което цениш най-много в живота си?
- Децата и книгите ми, които съм създал.
- Твоят принцип в живота, а и в творчеството?
- Следвай неотклонно своя път, а пък другите не-е-е-е-ка си бъбрят!

03.01.2005