Театрални легенди

Вълшебствата на Мила Павлова

Актрисата стана звезда и любимка на публиката заради голямата си дарба и себераздаване на сцената

Мила Павлова и Иван Димов в "Салемските вещици" от Артър Милър, постановка на Моис Бениеш, 1956 г.

Малобройни, но незабравими са моите впечатления от Мила Павлова. Тя стана звезда и любимка на безброй зрители още от най-първите си театрални години. Омагьосваше ги с невероятния си талант да бъде безкрайно разнообразна в изявите си. Защото тя можеше да бъде всичко - и очарователно дете, и трогателно влюбено момиче, и съблазнителна жена на границата между светското и романтичното поведение. Тя не можа да надмогне сравнително кратката си битка с рака, макар че вложи цялата си неудържима енергия да се пребори с него. Отиде си от света само на 35 години. Помня как нейните почитатели я изпратиха до вечното й жилище. Бяха задръстили пространството около Народния театър "Иван Вазов". Покланяха се пред нейните тленни останки като носеха огромни букети от цветя. С цял глас плачеха жените, но и много мъже. Тя караше сърцата им да се свиват, когато поглеждаха ковчега и виждаха колко още е свежа, въпреки болестните разрушения. Най-малко половината от тях се стекоха в безкрайна върволица и я придружиха до гробищата. Дълго не можаха да се успокоят и да се примирят с непреодолимия факт, че са напуснати от едно олицетворение на слънчевото жизнелюбие и на родената красота. Защото Мила беше хубава като позволяваше да разберем какво означават вихрите на неукротимия младежки дух.
Играеше така като че ли някаква неземна власт я взривяваше отвътре и я представяше като едно колкото непокорно, толкова и до сълзи разтапящо ни щастливо дете на природата.
Прекрасни бяха преображенията на Мила в ролите на Зойка от "Години на странстване" на Алексей Арбузов (1955), Ани Франк от едноименната пиеса на Френсиз Гудрич и Алберт Хекет (1958), Моника Туиг от "Скандал в Брикмил" на Джон Пристли (1961), все в режисурата на Моис Бениеш, Машенка от "И най-мъдрият си е малко прост" на Александър Н. Островски в режисурата на Филип Филипов (1961) и Регина от "Призраци" на Ибсен (1961) в режисурата на Генчо Димитров, Нора от "Куклен дом" ("Нора") в режисурата на Кръстьо Мирски (1961). Чрез тези героини тя разкриваше завидното си майсторство да ни приобщава към изключителното богатство от състояния, настроения, пориви на свръхчувствителната душа. Виждахме я ту красиво тъжна, ту по детски замислена, ту стихийна в изпитването на любовните чувства. Нейното цялостно присъствие ни даваше да разберем какво означава онази безкрайна човешка доброта, която ни кара да се срамуваме, защото се отклоняваме често и грубо от нея.
Никога няма да забравя Нора на Мила в нейните изискани и разнообразни дрехи. Господи, каква чистосърдечност и каква невероятна доброжелателност, каква душевна прелест преизпълваше това възвишено същество. Беше безумно влюбена в съпруга си Хелмер. А той в силното изпълнение на актьора Андрей Чапразов бавно, но сигурно мачкаше нейната любов ту с ирониите си, ту с деспотичните си опити да я прекърши и да я вкара в ледените рамки на консервативното семейство. Двамата се допълваха великолепно. Щом го виждаше, тя се устремяваше към него и сякаш разтваряше цялата си душа, за да поеме очакваната топлина. Но той мигом я сразяваше ту с леда в гласа си, ту с покровителствени, ту снизходителни жестове. Накрая това буйно, но и гордо създание изведнъж се затвори в себе си. Но малко по-късно избухна. Тя цялата беше една огнена тръпка. Свръхподвижната фигура, топлите очи и меденосладкият глас ни подтикваха да я обожаваме и да се пазим от злите сили. Защото тя беше крехка, макар че имаше сочна, а донякъде и заоблена, леко екзотична физика.
Сценичното поле като че ли беше тясно да побере това създание с вулканичен темперамент и преливаща емоционалност. Чудехме се как това лъчезарно същество може да бъде така прелестно във всяко отношение: и като излъчване, и като гласово внушение, и в пъргавото си жестикулиране, в своите ту плавни, ту резки, отривисти движения. Като че ли някаква добра фея я подсторваше да кръстосва сцената като ослепителна принцеса, като горяща факла. Тя беше образец за душевна щедрост, но и за безотказно владеене на театралното пространство. Три пъти ми се е случвало да наблюдавам как обикаляше площад "Славейков" в очакване да посрещне дъщеря си Мила от езиковите курсове. Спрях да се порадвам на нейната привилегия да представлява привлекателна гледка. Тя се обличаше с много вкус. Една червена шапка с твърде широка периферия твърде честичко се допълваше от червените обувки. Мила като че ли не се движеше. Тя беше сравнително ниска и буквално танцуваше на много високите си токчета. Сякаш все се канеше да потегли към следващата цел и да ни възхити с лекотата на обноските си.
Мила стана звезда и любимка на публиката заради голямата си дарба, но и заради шанса да пленява хората с безподобна лекота и в движение, без никакво насилване на природата си. Тя лееше таланта си на сцената като шампанско. Беше блясък и огън. Оказваше се колкото мила, нежна толкова и всеотдайна. Някаква лудешка жизнерадост я пришпорваше и сякаш подчертаваше, че е безнадеждно влюбена в изкуството, но и в живота.

Спас Джонев - рицарят на гордосттаю

Той призоваваше зрителите да бъдат душевно щедри и непримирими към дребните суети

Владимир Трандафилов и Спас Джонев в "Дон Карлос" от Фридрих Шилер, постановка Кръстьо Мирски, 1955 г.

Спас Джонев беше една от звездите на Народния театър. Малко български актьори са носели неговото сценично и човешко обаяние на истински аристократ по дух. Красивата физика, неотменната винаги топла, но и тъжна усмивка издаваха присъствието на индивидуалност, която е влюбена в красотата. А Спас и много от неговите герои наистина се ужасяваха, щом се срещнат с редките отклонения от нея. Той долавяше дори най-безобидните външни въздействия на хората и от действителността, и от сценичния подиум. Беше елегантен и подчертано изискан в обноските си. Пренасяше публиката си в доста по-друг свят - малко странен, но всякога романтичен и напълно противоположен за сивотата на деня.
Неговият рецитал "Легендата на Захари Зограф" се въртеше дълго в столицата и вън от нея. Той възпламеняваше особено най-страстните почитатели на възвишеното начало в актьорското творчество. Много дами бършеха сълзи и отиваха да гледат своя любимец Спас Джонев по няколко пъти. удостояваха го с изобилните си цветя. И не пропускаха да си вземат автограф. Той беше много добър и много отзивчив. Най-силните му преображения бяха Ромео от "Ромео и Жулиета" на Уилям Шекспир в режисурата на Стефан Сърчаджиев (1954), Дон Карлос от едноименната пиеса на Фридрих Шилер в режисурата на Кръстьо Мирски (1955), лорд Горинг от "Идеалният мъж" на Оскар Уайлд и Освалд Алвинг от "Признаци" на Ибсен в режисурата на Генчо Димитров (1961).
Спас Джонев никога не побългаряваше представянето на героите от чуждестранната драматургия за разлика от много свои колеги. Характеризираше ги без да допуска дори най-малки намеци за нашенски, чисто битови, балкански особености на поведението. Ромео, Дон Карлос и лорд Горинг на Джонев се открояваха с присъствието си на потомствени аристократи. Бяха не обикновени хора, а и артисти в съществуването си. Носеха атмосферата на тяхната, а не на съвременната ни епоха. Бяха колкото неудържими, толкова и хармонични в изпитването и в проявяването на чувствата си. Всичко от жеста и походката до разнообразието на ту огнените, ту сдържаните интонации раздипляше пластовете на един достоен и сложен душевен живот, който граничи с човешкия подвиг.
Не бих искал да иделизирам творчеството на Джонев. На моменти той ставаше доста сладникав. Тогава той се отдалечаваше например от твърде мъжествения, смелия, пожертвователния Ромео. Спас задълбочи този свой минус, особено като се има предвид, че засилваше слабостта си към алкохола. В играта му сякаш изведнъж се промъкваше някаква умора. В отделни моменти от своето представяне той явно понижаваше присъщия му висок тонус на световъзприемането, реагирането, действието. Тогава той се оказваше явно по-вял. Ритъмът на изявите му се прекъсваше от неуместни паузи, от разтеглени интонации. Тези празноти изпъкваха например в очертаването на Гастон от "Пътник без багаж" на Жан Ануи в режисурата на Филип Филипов (1965). Усещаше се, че някъде Джонев губи вътрешната връзка с партньорите си. Там той тръгваше към тях. Но като че ли спираше по средата. Тогава неволно се затваряше в себе си, като се откъсваше от цялостния живот на спектакъла. Питам се дали тези незадоволителни места от изпълнението му не бяха плод на съдбата му да бъде относително и тъжно самотен като по-особен, по-различен човек.
Ала най-важното във всички случаи е, че Спас Джонев е един от най-интелигентните български творци с голям финес, с изумяваща ни изтънченост на присъствието си. Силата, но и мекотата на особено мелодичния глас неизменно се съчетаваха с огнената тръпка в цялото същество на твореца. Той никога не представяше и не имитираше своите герои. Той винаги преживяваше участта им. Очертаваше целия разнообразен обхват от техните състояния, настроения и действия. Неусетно преминаваше от красотата на гнева и трескавото търсене на духа към овладяването на чувствата в миговете на равносметка. Беше безкрайно чужд за грубия хумор. Усещах как изпитва погнуса и бърза да се отдалечи, когато се сблъскваше с дебелаци, с брутални същества без никакви морални задръжки. Майсторски ни приобщаваше към всички разновидности на завидно интелигентната ирония - ту намекната, ту толкова елегантна в своята лютивина, че разтърсваше дори и хората с корави души.
Спас Джонев беше поет в актьорската работа. Чрез цялото си творчество призоваваше зрителите да бъдат душевно щедри, великодушни и непримирими към властта на дребните суети. Напомняше, че прозата в живота е неизбежна. Но достатъчно осезаемо подчертаваше, че тя убива хората. Даваше ни да разберем, че тя ги превръща в животни. А Джонев искаше да се борят с нея и да се извисят до равнището на красотата или поне на относителната хармония в съществуването си. Печално е, че този актьор беше струна за всички човешки преживявания, че той отразяваше най-малките сърдечни трепети като безотказна антена, а почина едва на 35 години.

Страница на проф. Юлиян Вучков, доктор на филологическите науки

06.01.2005