Мила родино

Македония - люлка на българското възраждане

Някои от първите и най-ярки негови изяви възникват точно тук

Димитър Райков

През различните епохи с името Македония са наричани различни географски области от централната част на южната половина на Балканския полуостров. По времето на Александър Велики владенията на старата македонска държава се простират на три континента. В древността Македония и нейните жители невинаги са в състава на Елада, но постоянно са изпитвали близкото й влияние. Самият Александър Македонски е възпитаник на древногръцкия философ Аристотел.
Продължително време Македония е в границите на Римската империя, а по-късно е част от балканските владения на Византия. През IХ в. македонските земи вече са в състава на Първата българска държава. Княз Борис I изпраща в югозападните български краища учениците на солунските братя - Климент и Наум, за наставници на тамошния народ. Климент събира в Охрид 3500 ученика и създава първия български университет. Цар Самуил установява българската столица в Охрид. Там намира естественото си място и Българската патриаршия. Тогава възниква Охридската книжовна школа.
Охрид, наред с Преслав, става другото българско духовно средище. Скоро след като Византия завладява България, император Василий II издава три грамоти, с които се урежда

статутът на Охридската архиепископия.

Византийският император, известен още с прозвището Василий Българоубиец, определя Охридската архиепископия като българска духовна институция. "...ние утвърждаваме преблагородния монах Йоан - четем в първата грамота от 1019 г. - да бъде архиепископ на България и да управлява делата, отнасящи се до архиепископията." А във втората си грамота от 1020 г., византийският владетел продължава: "...сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всички български епископства, както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Саумил и се държаха от тогавашните архиепископи.
По времето на цар Иван Асен II Охридската архиепископия отново е в границите на България. Охридската архиепископия признава върховенството на търновския патриарх, като запазва изцяло вътрешната си самостоятелност. Между Търновската патриаршия и Охридската архиепископия се установяват отношения на взаимно уважение и близко сътрудничество. По-късно Охрид отново е в състава на Византия, а по времето на сръбския крал Душан, към средата на ХIV в., в продължение на няколко десетилетия е включен в сръбската държава.
След като турците завладяват България (1396 г.) и унищожават Търновската патриаршия, Охридската архиепископия запазва своята самостоятелност. Нещо повече. Към средата на ХV в. тя се разпростира на север, като обхваща в състава си Влашко и Молдова. През ХVI в. в нея са включени и православните общини от Италия, обособени в т.н. Италийска епархия. При контактите си с държавни и църковни институции, охридските архиепископи винаги се представят като "архиепископи охридски и на цяла България". Особено активни са връзките на охридските духовници с Русия. През 1586 г. охридският архиепископ Гавриил, придружен от внушителна група духовници, е приет лично от руския цар Теодор Иванович (син на Иван Грозни). Архиепископ Гавриил представил на руския владетел грамота, в която се титлува - "По Божия милост архиепископ на Първа Юстиниана Охрид и на цяла България, Сърбия, Влахия, Молдавия и на други земи." Охридската архиепископия запазва своята самостоятелност до средата на ХVIII в. През 1767 г. Високата порта и Цариградската патриаршия ликвидират и тази последна българска институция в Османската империя.
Някои от първите, а понякога и най-ярките изяви на Българското възраждане възникват сред българите в Македония.
1. През 1762 г.

Паисий Хилендарски завършва История славеноболгарская.

Единодушно е признанието, че светогорският монах с "... тая кратка историица" поставя началото на Българското възраждане. За македонския българин Паисий Хилендарски има обширна литература от всички области и жанрове на научното и художественото творчество. А Българската православна църква го канонизира за светец. Отец Паисий е символ на българщината! Къде според него са се заселили и къде живеят българите? "Българите - пише Паисий - побеждавали много пъти гърците и римляните, завземали от тях земя и място и тъй после завзели цяла Тракия, Македония и част от Илирик."
В историята на Паисий има самостоятелен раздел за българските светци. Светците, родени и просияли, както се изразява Паисий, в Македония, са български светци. Наред с българския княз Давид (брат на цар Самуил) и учениците на солунските братя - Климент и Наум, Паисий определя като български светци още: Свети Никола, Охридски архиепископ, Свети Иларион, Мегленски епископ, Свети Никодим, мироточец в Охридската страна, Свети Гавриил Лесновски, живял в Лесновската пустия в Щипска епархия, Свети Йоаким Сарандаполски, пустиножител, прекарал в тая пустиня (при Крива паланка), Свети Йоаникий Девически, живял в Девича гора, на сръбската и българската граница. Паисий сочи и името на мъченик Ангел от село Флорина (Лерин, б.а.), като изтъква, че "Тоя свети мъченик Ангел просиял в наше време в българска земя."
2. Първата печатна

книга, написана на говорим народен език

е книгата на родения в Македония (Кичево) български книжовник Йоаким Кърчовски - "Повест Ради страшного и второго пришествия Христова". Книгата е написана, по израза на автора - "на простейший язык болгарский" и е отпечатана през 1814 г. в Будапеща.
3. Само след две години, през 1816 г., пак в Будапеща е отпечатано съчинението "Огледало" на Кирил Пейчинович, игумен на Лешочкия манастир, Тетовско. И този автор сочи, че книгата му е написана на "...препростейшим и не книжным болгарским языком Долния Мисии."
4. Особено внимание заслужават проявите на Българското възраждане в Солун и Солунско. Солун никога не е бил в пределите на българската държава. Но родният град на братята Кирил и Методий играе важна роля в българската история. Към края на ХVIII и през първите десетилетия на ХIХ в. в Солун чувствително се увеличава притокът на български преселници. А не бива да се пропуска, че компактно българско население векове наред обитава обширни райони около Солун. През 1839 г. немският учен А. Гризебах, професор в Гьотингенския университет, предприема пътуване из земите на Балканския полуостров. "На 24 юни - пише Гризебах - в 6 ч. сутринта тръгнах от Солун и с четириконна кола ударих по пътя за Воден. Небето беше ясно и горещината доста ярка още в този ранен час. Пред Вардар капия срещнахме множество селяни в българска носия, които идеха в града да продават своите произведения. От Солун на запад вече не се слуша гръцки език, защото оттук до албанските гранични планини живеят българи."
Българските занаятчии в Солун се обособяват в професионални общности. През 1817 г. шивашкият еснаф в града си съставя на български език дарителен поменик - "Паметница или споменица на живи и на мертви". Солун често е посещаван от зографския архимандрит Антон Ризов от Струмица, от народния будител Йордан Хаджиконстантинов - Джинот от Велес, от Иларион Макариополски и от други български възрожденци. През онези години Солун е най-прекият път, откъдето по българските земи проникват идеите на Гръцкото възраждане, което предхожда нашето и протича при по-благоприятна обстановка. И което е особено важно - гръцките патриоти са жив пример за българските възрожденци. "И Фотинов, и Райно Попович, и Христаки Павлович, и Неофит Рилски - пише Иван Шишманов -

бяха въпреки своето елинофилство големи патриоти.

Такива станаха и техните ученици." А в едно писмо до Васил Априлов от 15 юни 1841 г. Иван Селемински изтъква: "Възхищава се човек на гръцкия патриотизъм. Техният ентусиазъм е безграничен!"
В Солун е открита и първата българска печатница в Османската империя. Веднага след основаването на Габровското училище през 1835 г. Васил Априлов и Никола Палаузов правят постъпки в града да бъде открита и българска печатница. През 1839 г. българите в Одеса се обръщат към Стефан Богориди с молба да издейства разрешение от турските власти за откриване на българска печатница. По-късно с подобна молба към Стефан Богориди се обръща и Неофит Бозвели. Неуспешни опити за откриване на българска печатници правят и Неофит Рилски, Райно Попович и други дейци на Българското възраждане. В отговор именно на тази назряла потребност през 1838 г. Теодосий Синаитски открива в Солун първата българска печатница в Османската империя.
Хаджи Теодосий е роден в Дойран. Дойран е турско име. Българското име на града е Полянин (Полин). Към 1827-1828 г. поп Теохар заминава от Солун за Синайския манастир. Там приема монашеско име Теодосий, превежда молитви от гръцки на славянски и често извършва църковната служба на родния си български език. В Синай хаджи Теодосий е ръкоположен в сан архимандрит. През 1831 г. по настояване на българската махала, солунската черква "Св. Мина" се обръща към Синайския манастир с молба да изпрати хаджи Теодосий за свещеник в Солун. Неспокойният духовник умело използва положението си на служител (архимандрит) в Синайския (гръцки) манастир и получава разрешение от солунския митрополит Мелетий за откриване на печатницата. През 1838 г. българската печатница в Солун отпечатва първата си книга под наслов "Началное учение с молитви утрения на сваляно-български и гречески". С това си издание Теодосий Синаитски дава на младото поколение ръководство по български език.

Втората книга

Кратко описание на светогорските манастири,

се появява през февруари 1839 г. Интересна е съдбата на това скромно издание. Руски поклонници отнасят книгата от Света гора в Петербург, където един екземпляр попада в библиотеката на княз П.Н. Вяземски. През 1877 г. в Петербург е основано "Общество любителей древней письмености". Дружеството започнало дейността си с едно фототипно издание на хаджи Теодосиевото "Описание". В протокола, с който било прието това решение, се подчертава, че на книгата се дава предимство, тъй като е отпечатана в родния град на славянските първоучители. През 1840 г. хаджи Теодосий отпечатва книгата на Кирил Пейчинович "Утешение грешным". В предисловието, написано лично от хаджи Теодосий, се изтъква, че книгата е написана "...во простий язык Болгарский Долния Мисии, Скопский и Тетовский". През 1841 г. в солунската печатница е отпечатана нова книга, озаглавена "Книга за научение трих языков: славяно-болгарский и греческий и караманлицкой". Това издание очевидно е продиктувано от нуждата да се подпомогнат засилващите се търговски, занаятчийски и другите контакти между българи, гърци и турци.
Солунската печатница работи около 4 години. Към края на 1842 г. или в началото на 1843 г. печатницата е обхваната за втори път от пожар и окончателно унищожена. Теодосий Синаитски полага началото на българското книгопечатане. Всичките му книги са отпечатани на говорим български език. Но не само това. Откриването на солунската печатница като че ли отприщва някакъв бент. След нея български печатници се появяват както в Цариград, така и в други градове на Османската империя. "И така - пише Марин Дринов, на същий град, откъде в старо време изникна словенското просвещение, е било речено в нашия век да стане и люлка на българското книгопечатане."
5. През 1841 г. българският книжовник Христофор Жефарович, също роден в Дойран, издава във Виена "Стематография", сборник със

ликове на наши и сръбски владетели

и светци. В тази книга, широко популярна сред българските и сръбските възрожденци, са включени и изображения на различни гербове. На страниците на първото издание на "Стематографията", сръбският епископ Павел Ненадович се обръща към Жефарович с думите: "Ревнителю отчество Болгарского, любителю Царства Илиричискаго."
6. На 12 юли 1859 г. българите в Кукуш се обръщат писмено към папа Пий IХ. В молбата си те изразяват готовност да преминат към католическата църква и да приемат върховенството на римския папа. Кукушките българи предприемат тази стъпка след многото неуспешни опити да получат съгласие от Цариградската патриаршия да имат български владика, а църковната служба в епархията да се извършва на български език. В обръщението до папата наред с другото е записано: "Архиепископът и свещениците, които ще управляват епархията, трябва да бъдат всички българи... Българският език с български букви и знаци ще бъде главният език и основа на обучението на младежта." Постъпката на кукушките българи смущава не само висшите духовници във Фенер. Смутени са и българските първенци в Цариград. Те се опасяват, че този пример може да наруши единството на българския народ. Обединени от общата опасност, Българската църковна община в Цариград и Вселенската патриаршия установяват негласно споразумение за единодействие. По общо съгласие в Кукуш е изпратен българския епископ Иларион Макариополски. Там отива и ръководителят на католическата пропаганда в Цариград Еужен Боре.
"Между двамата духовници - пише по този повод Симеон Радев - се започна истински двубой в този малък македонски градец. Крайната победа спечели Иларион. Подучени от него, жителите на Кукуш заявиха, че са готови да оттеглят молбата си към папата, при условие, че Патриаршията ще им даде български владика... Така градът Кукуш пръв от българските градове има български владика. Тук също, както и в толкова много области на Българското възраждане, Македония може да претендира за първенство."
Българските първенци в Цариград извличат важни поуки от събитията в Кукуш. През март 1860 г. пред свои съмишленици епископ Иларион споделя: "Ходих - казва той - в началото на 1860 г. в Кукуш и научих един нов урок.

Не щеш ли един владика - изхвърли му името

из църквата си; не щеш ли патрика - направи същото." Така се стига до дръзката акция на цариградските българи на 3 април 1860 г. На този ден, по време на великденската литургия, Иларион Макариополски, при спонтанната подкрепа на българските богомолци, заменя името на цариградския патриарх с името на турския султан.
7. През 1861 г. многогодишният труд на Димитър и Константин Миладинови се увенчава с успех. С трогателната морална и щедрата материална подкрепа на хърватския епископ Йосиф-Юрай Щросмайер, в Загреб е обнародван сборникът Български народни песни. Тази бележита книга се нарежда плътно до Паисиевата история. В сборника са включени 660 български народни песни и други фолклорни творби, отпечатани на 542 страници. Братя Миладинови представят за първи път цялостно поетическото и песенното творчество на българския народ, събрано от много български краища. Още в първите редове на предговора съставителите на сборника пишат: "Сите почти песни са слушани от жени: седма-та от них чест се собрана од восточните, а другите от западните стърни, а именно: од Панагюрище, София, Струмишко, Кукушко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охритско, Струшко и Битолско. Найповике песни се собрани от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище."
Народните песни са групирани както следва: "самовилски, други стари (песни), църковни, юначки, овчарски, айдутски, жальовни, смешни, сватбени, лазарски, жетварски." Най-обширно място заемат юнашките, следвани от баладичните, любовните и обредните песни. Всички сюжети и мотиви, митическите и историческите образи и герои, които вълнуват народната душа и са пресъздадени в народни художествени творения, намират място в сборника на Братя Миладинови. И друго - Димитър и Константин Миладинови не са безпристрастни събирачи и издатели на български народни песни. От всяка страница на сборника лъха горещо българско родолюбие. Под щ58 е поместена широко известната песен "Цар Иван Шишман", на 212-о място е песента за прочутата "Сирма войводка", а 356-а е песента "Велико дульбер бугарко". И още нещо - много важно. Повечето от включените в сборника творби носят белега на високо художествено съвършенство. В предговора на загребското издание Константин Миладинов отбелязва:

"Од неколку песни сме избрали по-харната".

Малко са изданията от българската възрожденска книжнина, които се посрещат с толкова любов, радост и вълнение, както се посреща книгата на Братя Миладинови. При това тя се появява не като ръкописна, а като печатна книга, но още по време на турското робство се преписва на ръка. В Силистра до наши дни е запазен екземпляр от Миладиновия сборник с приписка, която гласи: "Преписал я втори път - учител Никола Габровец от села Айдемир 1869 майя 25-и".
Трудно е да се определи кое по-силно вълнува - песенното и поетическото богатство, събрано в сборника, или жестоката драма и трагичната смърт на братята от Струга в цариградската тъмница? От всичко казано за Димитър и Константин Миладинови, ярко се открояват мислите на Христо Ботев: - "Тия сиромаси погинаха за правата на народа, за българското име... Братя Миладинови ще се почитат вечно... Ще преминат цели стотини и хиляди години, а техното име ще да се произнася с благоговение и в българските песни, и в българските приказници, и на седенките, и пред Христовия олтар!"

08.01.2005