Поход към безсмъртието

Жива е паметта за тях! Въпреки превратностите на времето...
Никакви революции и реставрации на могат да заличат съхранените в сърцата спомени или разкази за техния подвиг, издяланата върху камък или излята в стих и песен героична смърт.
Годината е 1943, началото на месец декември. Тринадесет партизани от Горноджумайския отряд "Никола Калъпчиев" преминават на десния бряг на Струма - за да окуражат населението от Влахина и Лещанска планини, да им засвидетелствуват, че партизаните мислят и за тях. Ръководител на малобройната група е самият командир на отряда Арсо Пандурски, а в четата му са се записали като доброволци едни от най-сърцатите и всеотдайни партизани.
Така започва техният поход към безсмъртието.
Почти два месеца те бродят из рехавите дъбови горички на планината, срещат се с ятаци, организират акции. Дейността им не остава незабелязана от властта. На жандармерията и полицията е поставена задача да изолират връзките на партизанската чета с населението, след което да я ликвидират, като за целта да включат и помощта на редовна войска.
Тогава всеки изминал ден се превръща в битка на живот и смърт. През блокади и засади, преследвани непрестанно от потеря, но благодарение на своята закалка и силен дух те воюват ден след ден чрез неравни боеве с далеч превъзхождащия ги противник. Лютата зима и гладът също казват думата си.
На трима партизани - Софрони Мазнев, Иван Чаушки и Асен Итов, командирът поставя задача да влязат в селата и да доставят храна. Останалите продължават битките с врага.
На 26 януари Славе Костадинов доброволно остава на огневата позиция, за да осигури отстъплението на другарите си. Изпълнил своя дълг, той загива.
Групата от деветима партизани спечелва време и успява да прикрие следите си. След тридневен непосилен поход те спират в една изоставена плевня над с. Лисия. Знаят, че врагът е изгубил следите им.
Но предател издава скривалището им.
Гладни и изтощени, насядали край запаления огън в колибата, те със затаен дъх слушат разказа на лейтенанта от Червената армия Ванюша Валчук за живота в Съветска Украйна. Колко пъти са слушали тези разкази на избягалия от немски плен и присъединил се към партизанския отряд Ванюша. Но душите им са жадни за такъв живот. Нали за това са станали партизани, затова са напуснали домовете си - за да извоюват такова бъдеще и за своя народ.
На една крачка са от домовете си, от родните си села - Дренково, Лешко, Бучино. А долу, в полето, от другата страна на Струма, е и Горна Джумая. Ще доживеят ли да видят този живот и тук?
Веса Бараковска е седнала до командира Арсо, точно срещу Ванюша и го слуша с одухотворено лице. Анка Поповска се е притиснала до съпруга си Стою Филипов - вместо сватбено пътешествие те избраха партизанските пътеки. А на сватбено пътешествие ще отидат, когато и тук настъпи такова време, за каквото говори техният украински другар. Стоимен Календерски си представя какъв ще бъде колхозът в неговото родно Дренково, а Борис Захов мечтае за заводи в Горна Джумая. Стефка Филипова е зареяла поглед някъде далече и усмивка цъфти на устните й. А най-младият - Асен Чаушки - си представя, че пътува из необятната свободна страна.
Но умората надделява - един след друг те затварят очи и прекрасните им мечти продължават в съня.
Събужда ги картечна стрелба. Обградени са отвсякъде. Скоро пламва и плевнята. Очите на партизаните са вперени в Арсо. Ванюша Валчук пръв отговаря на стрелбата. Командирът разбира отговорността си - нали не случайно е приел партизанското име Кочо, като чизмаря от Перущица...
Не бива да изгорят живи. Но трябва ли да се самоубият, за да не ги залови врагът? Не! Трябва да пробият блокадата.
Арсо изскача от плевнята, за да поеме огъня върху себе си - дано другарите му успеят да се измъкнат. Куршум разпалва жар в гърдите му. Пада върху снега и гледа небето - няма ли да падне нощта, да се разсипят звездите по небесния свод. Тогава може би ще има надежда за спасение... Покосена от автоматен откос до него пада Веса. Към тях пълзи Ванюша - да ги измъкне от огъня. "Бягай! Спасявай се!", иска да му извика Арсо. Тогава небето се взривява и се изсипват едри звезди.
Един след друг са убити и останалите. Само Борис Захов е тежко ранен, но след няколко дни умира от раните си в горноджумайската болница.
През февруари са открити и заловени и тримата партизани, слезли в селата да снабдят групата с храна. Изтезавани зверски, те не издават нищо и след седмица-две са разстреляни край Горна Джумая "при опит за бягство".
Тринадесет прекрасни мъже и жени загиват геройски, завещали ни мечтите си, вярата си, жаждата за свободен и прекрасен живот. Имената им изгряват, изсечени върху каменни пиедестали. И значи са живи - защото камъкът е по-траен от човешкия живот!

Димитър Стоянов

10.02.05