Профил и анфас

Непознатият Червенков

Неговото време бе време на тежки изпитания, но и на голям подем, на титаничен народен порив към благополучие

Крум Василев

1955 г., 23 октомври. Съвсем новият тогава стадион "Васил Левски", построен по времето на "тоталитаризма", едва побира 50-хилядната публика, която буквално ври: играе се "мач на века" - между олимпийските отбори на България и Великобритания. Въпреки че в българския отбор не участват нито Георги Аспарухов, нито Христо Стоичков, понеже първият е още дете, а вторият не се е родил, нашите юнаци бият англичаните! С 2:0! Овациите към победителите нямат граници. Но нещеш ли, на официалната трибуна някой извиква: "Другарю Червенков, ваша е заслугата, вие ги вдъхновихте!" Ядосан Червенков моментално "срязва" своя "фен" с някаква острота от богатия си арсенал, а на другия ден коментира случая като глупост, дуращина...

С делегати на Национална конференция на ТКЗС - 1953 г. Пекин, 1 октомври 1958 г. Китайски ръководители и чуждестранни гости наблюдават манифестация по случай националния празник на Китай. В центъра - Мао Цзедун, до него - Вълко Червенков

Вълко Червенков не се противопоставя нито достатъчно категорично, нито достатъчно последователно на култа към неговата личност. Приема го като неизбежен атрибут на времето и на възприетия от социалистическите страни модел. Но крайностите, а особено подмазвачеството, предизвикват неговата спонтанна и остра реакция.

Министър-председателят на България от 1950 до 1956 г.

отдавна е излязъл от полезрението на средствата за масова информация и това е естествено. Младото поколение би могло да получи представа за него и за неговото управление главно от учебниците по история, които Министерството на образованието и науката е одобрило за "задължителна подготовка", а евентуално и от справочната литература. Обаче в тях като правило Червенков и управлението му са обрисувани само с най-черни бои и с крещяща необективност.
В енциклопедията на Габеров например, издадена през 2003 г., управлението на В. Червенков е подведено изцяло под знаменателя на две думи: "терор и насилие" (стр. 1356).
През периода 1950-1956 г. в България безспорно има насилие. Втората световна война още не е отшумяла, революционните преобразувания, които засягат дълбоко много хора, са в разгара си. В разгара си е кооперирането на селското стопанство, съпроводено на много места с нарушаване на принципа на доброволността. Червенков обаче не само не толерира нарушенията, той им обявява война. На 19 март 1951 г. подписва постановление за преодоляване на принудата, за търсене на отговорност от виновните.
И лагери има в България през първите години от управлението на В. Червенков. В тях са изпращани хора, повечето от които не са съдени. Но само в България и в страните с прокомунистически режим ли е така?
Дочувам дежурното възражение: при комунистическите режими насилието е много по-голямо. Отвръщам: не е точно така, моля, разгърнете книгата на проф. Васил Проданов "Насилието в модерната епоха", съвместно издание от 2003 г. на издателство "Захари Стоянов" и университетското издателство "Св. Климент Охридски". Ще прочетете поразителни данни за насилието и в САЩ, и в редица държави, приети като еталон за демокрация. В посочената книга ще намерите и следния любопитен текст: "През 1950 г. Американският конгрес приема закон, който дава на правителството право да задържа в концентрационни лагери на различни места в страната хора или групи, за които се смята, че могат да играят "подривна роля" и да заплашват правителството на САЩ." На друго място проф. Проданов отбелязва, че в лагерите се изпращат хора, които "най-често не са минали през съответна съдебна процедура".
Интересно е да се знае и следното: по решение на правителството на Червенков от 19 септември 1953 г. лагерите в България са закрити. Те се появяват отново в края на 1956 г., след унгарските събития, когато В. Червенков вече не е министър-председател.
За периода 1950-1956 г., а и за всичките години на така наречения държавен социализъм, доминиращо, определящо не е насилието, още по-малко "терорът",

доминиращо, определящо е съзиданието,

бързото икономическо развитие, невижданото дотогава у нас строителство - но в съвременните учебници и енциклопедии това се скрива.
Едва ли някой от хилядите хора, които преминават през центъра на София се досеща, че масивните бели сгради наоколо са строени по времето на Червенков - и Партийния дом, и Министерския съвет, и Президентството, и ЦУМ, и хотел "Балкан" - днес "Шератон". Четири от най-големите софийски заводи също са построени тогава, заедно с десетки техни събратя по цялата страна - химическите комбинати в Димитровград и Девня, Металургичният завод в Перник, Оловно-цинковият в Кърджали, Завода за антибиотици в Разград, Корабостроителният комбинат във Варна и т.н., и т.н. Да не говорим за неизброимите болници, училища, читалища, за язовирите, за електроцентралите, за десетките хиляди жилища, за пътищата и мостовете, в това число и за моста на Дунава, проектиран и построен за невероятно кратко време и открит през лятото на 1954 г. от В. Червенков и неговият румънски колега. Петдесетгодишнината на прерязването на лентата е отбелязана и от Българската национална телевизия, но някой много внимаваше да не се спомене името на Червенков, а недай боже образът му да се появи в кадър.
Много се спекулира с факта, че днес Гърция е значително по-напред от България в своето икономическо развитие. Но ако разгърнете международни статистически справочници, в които 1950 г. е приета за индекс 100, ще прочетете, че през 1957 г. промишленото производство в Гърция достига индекс 186, а в България - 253, т.е. при правителството на В. Червенков нашата страна успява да изпревари Гърция. При това правителство няколко пъти са намалявани цените на стоките за широко потребление, въведена е безплатна медицинска помощ, при него е възстановена Българската патриаршия, а България беше приета за членка на ООН - огромен за времето си успех.
В никакъв случай не застъпвам теза, че по онова време България е рай, а народът благоденства. Не! Твърдя единствено, че България тогава не е онзи ад, за който някои я представят, а В. Червенков не е от дявола по-черен. Случайно ли е, че когато той се появява сред обикновените хора, те се струпват около него и по свойски го наричат "бай Вълко"? И че такъв познавач на човешките души, какъвто е Николай Хайтов, а в онези години той доста е препатил, в спомените си, написани през 2000 г., го нарича "един от най-честните и човечни хора, които е раждала майка България"!
Ако ме запитат

коя е най-характерната му черта,

без колебание ще отговоря: неговата вярност към комунистическите идеи, съчетана органически с най-чист идеализъм. Целият му живот е потвърждение на това. Някои ще кажат: фанатизъм. Не! Той е съзнателен, начетен марксист, никой не оспорва неговата висока култура. А никой не би могъл да оспори и идеализма му, пълното пренебрежение към лично богатство и лично устройване. Тъкмо поради тази негова черта и след Априлския пленум през 1956 г., и след 1989 г., та и до ден-днешен никой и никъде не го обвинява в каквото и да е себеустройване или устройване на свои близки, камо ли в злоупотреби и корупция. Той е поддръжник на несъвместимата с практиката на повечето от съвременните политици теза, че благосъстоянието на управляващите трябва да расте успоредно с благосъстоянието на народа.
Неговата секретарка Надя Донева разказва в спомените си, че когато става министър-председател Червенков намалява наполовина полагащата му се заплата. Шест години по-късно, след Априлския пленум, като е преназначен за зам.-председател на Министерския съвет, а тогавашният зам.-председател А.Югов става премиер, заплатата на последния се оказва намалена, а на Червенков - увеличена. Служителите в Министерския съвет с любопитство следят как ще постъпи Югов, но той запазва достойнство и приема "червенковското наследство".
Общоприето е държавните ръководители да си назначават хора, които да пишат речите и докладите им, а дори и многотомните им "съчинения". Червенков и в това отношение е рязко изключение. Всичко, което излиза с неговото име, пише лично той. А има силна мисъл, чудесен български език, талантливо перо. Но понякога перото му става прекомерно остро - самият той признава това.
Най-точна политическа характеристика на Вълко Червенков дава Ал. Лилов в книгата си "Диалогът на цивилизациите", излязла през 2004 г.: "...един роден политически талант, при това високообразован и интелигентен. Той е последният крупен представител на сталинското поколение европейски политически лидери (неслучайно, когато вече бе снет като генерален секретар на ЦК на БКП, Мао Цзедун го слага до себе си на един от пекинските празнични паради) и няма принципни съмнения в универсалността на съветския модел на социализма."
Човекът и държавникът Червенков има слабости и грешки, но и достойнства, които доминират определено над слабостите. Познавах го отблизо и вярвам, че не греша в оценките си.
И ако богинята на историята е справедлива, тя трябва да осъди онези, които се стремят да наложат невярна представа за времето на Червенков и за самия него. То е време на тежки изпитания, но и на голям подем, на титаничен народен порив към едно бъдеще, което си остана неосъществена мечта. Неосъществена, но не и неосъществима.

26.02.2005