Театър

ВСИЧКИ ЛУДИ МЕ ОБИЧАТ

Новата пиеса на Стефан Цанев разказва средновековна любовна история със съвременен адрес

Комедия и съвременна проекция на евангелския триъгълник Йосиф-Мария-Ангелът, така е определил Стефан Цанев новата си пиеса "Всички луди ме обичат", поставена от Борис Панкин на камерната сцена на театър "София". Наистина героите в тази майсторски написана и композирана с умението и усета за музиката на диалога и вътрешното движение пиеса, героите носят библейските имена Мария, Йосиф и Ангел. Те обаче са наши съвременници, оказали се оплетени в драматичната мрежа на страстите, съмненията, обичта, вярата и неверието. Класическата форма на любовния триъгълник, тази идеално функционираща драматична конструкция, тук е само началото на динамично и драматично развиващата се сюжетна линия на борбата между циничния прагматизъм и безполезната поетичност.

Доротея Тончева и Сава Пиперов в новата пиеса на Стефан Цанев

Мария, идеалната жена, която Доротея Тончева играе с пределна наситеност на емоцията, е разпната между унищожаващата всичко практичност и бездуховност на съпруга си, преуспяващ архитект Йосиф (Ангел Георгиев) и неговия приятел Ангел (Сава Пиперов), строител на красиви и абсолютно безполезни чешми. Или може би дори не толкова разпната, колкото подложена на изкушението да отхвърли грубата прагматичност и да приеме нейната противоположност. Така героинята на Доротея Тончева, която акцентира и разкрива линията на драматизма в своя образ, стига до крайното, но абсолютно необходимо по логиката на проблема и героинята й решение - убива този, когото обича.
Това загадъчно проклятие - да убиваме всичко, което обичаме - сме наследили от боговете, смята Стефан Цанев, който определя новата си пиеса като "средновековна любовна история". Тя обаче се развива в наши дни и удивително съвременна с чувствителността и рефлексията си. Защото във взаимоотношенията между тримата герои, изградени на принципа на музикалната конструкция и хармония, става въпрос за вярата и истината, за страданието и съмнението, за живота и желанията на човешката душа, а това винаги е било съвременно и стойностно. Или, както казва героинята на Доротея Тончева в изключително силния си и въздействащ монолог: Няма по-тъмно и по-загадъчно нещо от душата на човека. Без душа той се превръща в животно - вярно е. Но като казваме "душа", ние мислим за нея като за нещо много деликатно, много нежно. А душата е диво нещо, много диво, много инстинктивно и брутално. Душата иска непозволени неща, забранени неща, страшни неща, каквито мозъкът не може да си представи. При мозъка говори логиката, преценката за добро и зло, а душата е агресивна, за душата добро е това, което тя иска, децата затова са жестоки - при тях спирачката на мозъка още не действа, душата е отмъстителна; колко пъти - причернява ти, иде ти да убиеш и би убил, ако не те възпре мозъкът - душата иска да убива... Така че трябва да обучаваме душата си като куче.
Светът, който пресъздава спектакълът "Всички луди ме обичат", е свят на границата на реалното и фантазното, но именно тази негова граничност подчертава и изостря съвременната рефлексия и въвлича зрителя в лабиринта на желанията и страстите с вечна проекция.

Йосиф Сърчаджиев, или страстта към превъплъщението

Йосиф Сърчаджиев стана на 60 години, но това не му пречи да бъде актьора:
-който все така се стреми към неосъществимото;
-който все така владее внушението на "шума на тишината", понякога по-изразителен и от най-емоционално поднесения текст;
-който все така е убеден, че изкуството е само утеха и психостимулатор;
-който все така се спасява от подлудяване чрез усмихнато вглеждане навътре в себе си, чрез иронично осмисляне на постъпките си, чрез автогенен тренинг, чрез тихо общуване с хора, които обича;
-който все така е сигурен, че даваш ли, търсейки отплата - получаваш предимно огорчение;
-който все така изживява звездните актьорски мигове, когато успява да откъсне зрителя от земното притегляне, па макар и чрез хиперконцентрация...
Напълно възможно е да си представим (а и добре помним) Йосиф Сърчаджиев във всички възможни роли в театъра - от чеховия Иванов до Сехизмундо в "Животът е сън" на Калдерон, от Меркуцио в "Ромео и Жулиета" до Малволио в "Дванайсета нощ", от брехтови Пунтила до Беранже в "Кралят умира" на Йонеско или Едгар в "Баща" на Стриндберг, или пък в десетките роли в киното. Но е абсолютно невъзможно да си го представим като спокоен и доволен юбиляр, защото актьорът Йосиф Сърчаджиев никога няма да се откаже от желанието да бъде зад завесата, когато тя се отвори.

19.05.2005