Имена

Руси Божанов

Между моретата и думите

Днес се навършват 80 години от рождението на морския офицер, журналиста, публициста, драматурга

Адмирал о.з. Иван Добрев

Руси Божанов, 1976г.

Днес е рожденият ден (1925) на бившия началник щаб на Военноморските сили на НРБ, писател, журналист и общественик Руси Божанов.
Затова, дали е повече моряк или писател и журналист, няма място за спор - моряк е по младежко увлечение и професия, а писател и журналист - по призвание, но и на двете места е не просто оправен, но талант. По сигнал от "Моторните песни" на моряка Никола Вапцаров той искаше да премине под съзвездието КРЪСТ и да види поне веднъж в живота си огнените звезди на Фамагуста. И премина!
Възпитаникът на пансиона за сираци в София и Варна Руси Божанов е мечтател и романтик и отрано влюбен в книгата, а примерът на възпитателката му Кръстина Янева (арестувана от Гестапо и гилотинирана в Германия) го прави антифашист и привърженик на социалистическата идея. През 1941 г., вече убеден ремсист, той постъпва в Морското училище, където създава антифашистка група, а през пролетта на 1944 г., незавършил още гимназиалния отдел, старши кадет Божанов бяга от училището в партизанските редици.
Командир на чета "Стоян Едрев", той скоро е удостоен за командир на отряд "Васил Левски" в ХI оперативна зона - Плевен. И днес бойните му другари говорят с уважение и обич за своя млад командир.
В дните след 9 септември 1944 г. начело на рота доброволци Божанов се сражава на фронта в Отечествената война. Но на Владимир Поптомов в "Работническо дело" не му достигат журналисти, дописници, кореспонденти и Божанов се загубва от погледа на военното командване сред сътрудниците на вестника на партията. Военната служба не му е присърце и той, усвоил в казармата правилото да стои далеч от очите на началството, бяга в Прага да учи, но го връщат във Военноморското училище за ротен командир. Нов опит за бягство и прикриване пак в редакцията на "Работническо дело", но след време е върнат пак във флота. И вместо строевата работа влечението към основното му призвание, връзките му с известни журналисти и писатели го карат да се заглежда повече в редакцията на флотския вестник "Народен флот", където прави страница "Акула" и се задява с в. "Стършел", че не пише достатъчно смешно.
Едва когато пристигнаха първите бойни кораби от Съветска Русия Божанов престава да се оглежда настрани и по партийна повеля тръгва по командирската йерархия. В Морското училище той се готвеше за навигатор капитан от търговския флот, а сега трябваше да става командир в новите Военноморски сили. Талантливият морски офицер ще премине през голямата съветска командирска школа на торпедните катери в Очаков - бившия Съветски Съюз (командир на отряд и на дивизион) и през лятото на 1950 г. ще пребазира дивизиона във Варна.
Завършил Военноморсата академия в Ленинград (дн. Санкт Петербург), капитан I ранг Руси Божанов ще достигне високата длъжност Началник щаб на Военноморския флот на НРБ, на която посвети цели осем години. Тук той разгръща с пълна сила таланта си на флотски военачалник и човек с изключителни добродетели. Добър организатор на работата на щаба, доборонамерен към подчинените си офицери, той ценеше и тяхното, и своето време и щабът успяваше да решава задачите си в отреденото служебно време. Прекратена беше практиката да се задържат офицерите до късна вечер, а него самия можеше да срещнеш често в някоя книжарница да преглежда новите издания.
Приносът в изграждането на военния флот на България е неоспорим и трябва да признаем, че не е получил заслужено признание. Тогава именно бе поставено началото на системно изграждане на инфраструктурата на флота и бяха създадени всички условия за провеждането на качествена бойна подготовка и нейното ръководство.
И все пак, воден от своята мечта, след като прослужи и 4 години като военен аташе във Вашингтон, Божанов премина окончателно на фронта на журналистиката и литературата. И сега мисля, че времето, посветено от него на флота, не е било загубено, защото, ако флотът му е отнел нещо, в замяна му е дал много повече за бъдещата му работа. Още по време на службата във флота при завръщане от плаване до Близкия Изток той публикува пътепис "Над Египет няма облаци", който привлече всеобщо внимание, а със завръщането от САЩ публикува книгата "Америка и десетте Божи заповеди".
Той не си търсеше работодатели, сам беше търсен и предпочитан. Първи Лозан Стрелков го примами за свой заместник-главен редактор на БТА, после премина през вестниците "Поглед", "Отечествен фронт", "Литературен фронт", издателство "Български художник". Изключително трудолюбив, той пътува и публикува в късо време книгите "Аз съм Токио" и "Виетнамски дневник", ратуваше да види кораб с името на Щастливеца, а скоро последва и пиесата "Щастливецът иде", след нея "Знамето" и "Кладата", които, поставени с голям успех в Театъра на армията, предизвикаха много коментари и крамолни за онова време мисли.
Не преставаше да се интересува от живота на флота и да се радва на неговото развитие. Имаше активна позиция за всичко, което става във флота и страната. Не го съкруши и тежкото поражение на сгрешената социалистическата система и идея, за която отдаде и заложи живота си.
Флотската общественост, другарите му, армията и флотът са в дълг пред паметта на капитан първи ранг Руси Божанов. Без неговото организирано начало флотът не би постигнал много в своето развитие в кораби, изграждане системата за базиране и кораборемонт и цялостното оборудване в оперативната зона.
Осемдесет години наистина са много, но те му трябваха, за да довърши творческите си замисли. Трудният живот и ударите на съдбата, в т.ч. и в личния живот, огъваха могъщия дъб, а коварна болест много бързо го повали. Оставеното наследство трябва да покажем ние.

Стрелям само по виновни!

Винаги е имало и ще има непокорни журналисти. Едни заплащат за това с хляба си, други - с главите. Журналистите са особено племе. Мисля, че в неписания кодекс на новинара трябва да има един-единствен член: Притежавам мощно оръжие, стрелям само по виновни!

----
Не искам да ме правят на глупак. А и наши, и чужбински умници непрекъснато ми разясняват. Разсипията била Реформа. Еднодържавното световно господство - Воля на народите. Бомбардировките наричат средство за мир. Остава да обявят и безработицата като естествен подбор! Добре, че не сринахме, за да изнесем, Витоша. И не продадохме Марица. Засега.

----
В Партията влязох през лятото на 1944-а, всред огромна гора на подстъпите към Балкана. На другия ден имахме акция. Взехме оръжие. Раздадохме реквизирано зърно. Хвърлихме в огъня тефтерите на местния лихвар. Той тичаше около пламъците и викаше: "Мен ме убийте, парите ми оставете!" Когато отрядът се оттегляше, вървях и си мислех: може ли парите да струват повече от човека?!

-----
Ако понякога виждам недомислия и лични преборичквания, ако партийни ръководители и "мислители" тепкат и умуват, а не чертаят ясен курс - аз да ида и да си върна партийната книжка? И къде? В... Борисовата градина? Да се откажа? От моите младежки надежди? От паметта на загиналите в Балкана и на фронта? От Вярата, която Вапцаров нарече "...дните честити..."?!

----
Преживях доста неща и разбрах: възторжени ръкопляскания и всеотдайни скандирания може да бележат преданост, но не са дела. Колко много някогашни ръкопляскачи днес плюнчат пръсти и броят валути! Колко много "бдителни срещу Запада" му довериха свидните си рожби! И изникнаха като отровни гъби - двойници: Свобода и слободия! Демокрация и демагогия! Пазарност и продажност!

-----
Истината за фашизма я има в договорите и спогодбите. Написана е черно на бяло: Царство България... Хитлерова Германия... Фашистка Италия... Има я и във вестниците и списанията, в кинохрониките от онова време. А другата истина - истината за българските братоубийства, тя е и в отрязаните партизански глави, и в убитите стражари и цивилни. Тя е кървавата бразда, която разполови България. Бездната, в която продължаваме да падаме... Докато ние, българите, не свикаме най-страшната, но и най-необходимата ни кръгла маса. Докато не сложим ръце на нея и не видим кое е ограбена пот и кое невинна кръв. Докато не признаем очи в очи кой, какво, но и защо. И не вдигнем десници в кръстен знак или в юмрук, но за обща клетва: никога вече българин да не пролива българска кръв!

-----
Из интервю пред ДУМА, 19 юни 2000

13.06.2005

 

Мнения по темата: