Етюди
Поетът няма тайни от читателя
Любомир Левчев е събрал свои "стиховидения" в книгата "Пепел от светлина"
 |
 Любомир Левчев |
Любомир Левчев не е от спокойните ни поети. Сам търси сблъсъка,
диалога... Трудно е да определиш стиховете му към коя поезия се отнасят - свободен
или римуван стих, класически или модерни - ако ритъмът и техниката на стиха
са от значение за тия дефиниции. Никога не се отказва обаче от звучната дума,
ала и никога не губи смисъла по тая причина.
Но постоянният, ако не главният белег на неговата поезия според мен е импровизацията.
Става дума, естествено, за великата импровизация на джаза, където тя е структурно-
и жанроопределяща компонента. Има в тази поезия и творби, изградени на принципа
на класическата музикална творба: начало, финал. Каквато е една от последните
му работи "Аз, който не избягах от Помпей". Това, че е бил така близо
до импровизационната стихия но джаза, се видя особено ясно и отчетливо в стиховете
от последните години.
Към подобни размишления подтиква най-новата му книга. Тя има твърде завършен
и цялостен характер, както повечето негови стихосбирки, и едно на пръв поглед
твърде отвлечено заглавие "Пепел от светлина"(издателство "Орфей"
и УИ "Св. Климент Охридски"). Съставена е от точно 22 "стиховидения",
както сам поетът определи поетическите си опуси за сборника "Избрано"
от 2003 г.
Прочее, като казах джаз, нека опитам и аз да следвам в нещо тоя стил.
---
Някога Левчев ми подари "Дневник за изгаряне", книга стихове, предизвикана
от събитията в Чили. Критиката нерядко се вторачва в заглавието на една книга
и се мъчи оттам да извлече нишката на Ариадна. Било е през 1973-а? - Трябваше
да представя в Перник - тежка, но и приятна за мене, млад тогава критик, задача
"Дневник за изгаряне". Бре, рекох си! Защо тоя човек ме вкарва в такава
тайна? Показа ми обложката - твърде ефектна, изписана с букви, които утвърдиха
в мене представата, дето вече си бях изградил: това е нещо предсмъртно, мислех,
или нещо съдбовно. Трябваше да се досетя, че е поетическа игра. Но аз се впрегнах,
възприех се за момент като негово доверено лице поне до степента, в която обстоятелствата
ме вкарваха в редицата на посветените... Та аз не съм му близък! Макар че на
поета всички са му близки, особено ако този поет е един Левчев... Оказа се,
че "Дневникът..." съвсем не е нещо за изгаряне, а една приумица на
поета, която изостри критическото ми съзнание тогава. Нейсе! Изтече много вода
от онова време, и имена и лесна слава... А ние все чакаме ли, чакаме тайните
му дневници, разгадаваме всеки следващ ход, забравяйки, че истинският поет не
може да има тайни от своите читатели...Всичко е казано в стиховете му. А и да
ги има, то те са такива, каквито не го засягат. Него, читателя, де, ако и той
е истински... А при Левчев няма случайности. И днес - когато нищо не може да
ни изненада вече, се явява една стихосбирка, книга на поет, който е написал
спомените си, издал е дневниците си...Книга, сеизмограма на последните му тревоги
и вълнения, отражение на всичко, досегнало сърцето и душата му през това така
наречено време на промени.
---
Не ни стряска това, че той е на 70 години - а пише като тинейджър - не може
да не се е повлиял от СМС поезията, която сам оценява и причатва в последно
време... Левчев е от най-ерудираните ни поети. Някога го сравних с Далчев и
Гео Милев. Дневници за изгаряне... Неговата поезия не става за спокойно съзерцаване,
не става и за спокойно анализиране. Както впрочем е трудно да анализираш джаз,
можеш само да съпреживяваш. Отвреме-навреме да се възхищаваш, ако това не нарушава
общия тон, вълновия обхват на възприемането. Затова и тия бележки разпарчетосах
на параграфи.
Звучи понякога наистина като джаз-импровизация: тръгва от някакъв банално-всекидневен
мотив, влиза постепенно в темата и тутакси "излиза" от нея, за да
изгърми един също така неочакван изстрел-финал. "Приспивна песничка"
например. Тя е образец точно на Левчево стихотворение. Породените високи мисли
от най-обикновени банални помисли и смисли на всекидневното битие. От банална
случка поетът - това му е работата всъщност! - изважда един толкова дълбок и
обемен образ, че в него влизат всичките ни дневни и изконни размисли на тема
време, власт, морал и прочее. Ако има понятие сгъстена или пресована метафора,
у Левчев можем да намерим най-подходящите примери за това. Претопяването на
частното, на случайното и на случката във всеобщи и общовалидни голямоформатни
обобщения и образи е пак негов майсторлък и патент. Но концептуалното у този
поет винаги/е, не винаги!/ стои в дъното на нещата дълбинно- и чака своя ред...Ето
го и тук - детето - нека затворим стиха от мотото:
Последната религия
сега това си ти,
поете!
Но само
ако мислиш за детето.
("Небрежна песен")
А сега и финалът на "Приспивна песничка" -писано 30-тина години след
"Небрежна песен":
Спи, моето момче, спи.
Не са виновни твоите очи.
А нашето безочие...
И т.н. , и т.н. за да дойде присъдата на поета. "Историята я има/ Историята
търси./ И скоро/ ще ти намери работа. / О, каква работа! / Ще те запомнят те!"
---
И - никога безразличие или дистанцираност от ставащото, джаз - понеже вече се
хванах в капана на това определение - но топъл, не дестинге, не отдалечен от
мотива на ставащото, на причината. Много нарядко той се отдалечава от ставащото
и в общобитиен план. Левчев е винаги вътре в нещата; не му отива - а и никога
не я е заемал - позата на студения и безстрастен наблюдател. Напротив, ако нещо
му е пречело - то това е не липсата, а прекалената пристрастеност към обекта-повод
за поетическо превъплъщение...Конкретното - понякога присъства до баналност,
избива в една проза, прелестна, наистина, но отскокът от нея - както е това
в поезията на американеца Уйтман - е лъвски; неочакван и красив.
---
Днес Левчев не е оня Левчев, когото познаваме (или поне си мислим, че познаваме!)-политически
угрижен и огризан; оголено политически. Той и сега не кокетничи с познатото
"не ме интересува". Напротив, не само че го интересува, но силно го
интересува, нещо повече - вълнува го. Той не може иначе. Втръсналото ни "это
был и прямой социальный заказ, и моя интимная лирика"/Евтушенко/ е негова
вътрешна същност, той не може да отдели личното, частното съзнание, та дори
частното битие-житие от общото; Но вече е по-приглушен, съкровено-интимен, по-топъл
- ако се върна към сравнението с джаза - недистанциран; никога безразличен към
ставащото, случващото се наоколо навън. Такъв е по природа. За него можем да
кажем : природа (или порода, все едно!) поет. Той така вижда, така оценява и
така пре-създава света. Затова ми е интересен. С това ми е интересен. Но има
творби - каквато е "Аз, който не избягах от Помпей", които отначало
докрай звучат тежко и тържествено някак, изляти са като мраморен монумент. Звънки
са, мелодични и внушителни, но тежат от смисъл...
Смениха Бог. Проучиха Вулкана.
Градът развратен станал е музей.
И само аз при себе си останах -
Аз, който не избягах от Помпей. (1994)
---
Един от най-ерудираните, той често се докосва интуитивно - философски - до открития,
които току що са формулирали в науката. "Пепел от светлина"? Защо
не? Щом можа навремето да каже "Звездите са мои", щом можа да онаслови
една стихосбирк "Обсерватория" или ... В контекста и смисъла на вълново-корпускулярната,
сиреч на квантовата теория тази парадигма - пепел от светлина - идва да ни напомни
може би, че светлината е материална, та дори в крайна сметка пепелопроизводна.
Но това ще да е пепел от много високо качество, иска да ни подскаже поетът.
Но нали още в знаменитото стихотворение "Когато ненадейно токът спре"
Левчев внимава да не се удари..."в трупа на светлината"! Т.е. преди
цитираната теория да е получила гласност и признание! В тази книга има още две
докосвания до съвременната наука.
"Изоставеното гнездо мъти призраци"/Стих. "Spiderman"/.
Руски физици възкликнаха: Энтропия - это дъявол! - което ще рече в свободен
превод: дяволът гнезди в пустото...И един "цитат": Краят на Всемира/твърди
Стивън Хокинг,/ не е ръб на пропаст..."/стих. "De profundis"/
---
Левчев е не само прозорлив, но и с изострен поглед за нещата от живота, той
има сетива за невидимото. За него е немислимо Ат.Далчевото сравнение за душата
без сетива - "монада без прозорци" ("Метафизически сонет")
Сам той се вижда като прозорец между два светогледа... Пак в тоя ред на мислене
Левчев стои близо до Кантовото определение за моралния императив като "морално
принуждение от едно противопоставяне на практическия разум, което може да се
нарече вътрешна, интелектуална принуда" Имал съм основанията да сравнявам
Левчев с Далчев - вече не помня в каква точно посока - но сега си мисля, че
то е в приоритета на предметно-конкретното - като незаменим с нищо източник
на поетически инвенции и енергия. И после - в ироничния и самоироничен отстъп
от първичното хрумване; в съхраняването на повода в тъканта на цялото:"Мистерия
на българското съзнание" ,"Амтрак", "Къде отиваш?"...
---
Няма да е пресилено да кажа, че по лирическите дневници на поети като
Левчев един ден ще могат да съдят за живота ни, да изнамерят и да съберат по
отделни детайли и образи от тази поезия, както това става в археологията, образа
на съвременника, на животрептущите, тровещи и хранещи го идеи и илюзии.
Искаше ми се в тази "рецензия" да намеря някъде място (и основание!)
да кажа, че този 70-годишен поет се влияе от тинейджърите, от SMS- поезията
и прочее, но че - сигурен съм в това! - и те са се повлияли или ще се повлияват
от неговите стихове, от свободата, с която той им говори за познати неща по
един уж познат и толкова лек начин...
28.06.2005
Мнения по темата: