Корени на българската душевност

75 години от рождението на писателя Васил Попов

Кирил Момчилов

ЖИВОТЪТ НА ВАСИЛ ПОПОВ бе бурен и богат, ала нелепата смърт ни го отне неочаквано твърде рано на 12 октомври 1980 г. Прекъснато бе едно блестящо творческо развитие, което узряваше за нови дела. Каква съдба за един от най-големите белетристи на България през втората половина на ХХ век! Той дойде в литературата с новаторска дързост. Отричан в началото на пътя си от критиката (за повестта "Малката мина" и сборника с разкази "Човекът и земята", издадени през 1962 г.), писателят неотклонно следваше творческото си верую.

Васил Попов, 1979 г.

С "КОРЕНИТЕ" (1967) - един оригинален цикъл разкази, Васил Попов сложи началото на нов етап в българската литература. Погледна на националното ни битие с очите на писател-философ, пръв долови драматизма на един голям обществено-исторически преход. Продължи през следващите години цикъла с нова книга разкази "ВЕЧНИ ВРЕМЕНА" (1973), за да създаде своята "Хроника на едно село" - своеобразен новелистично-цикличен роман. "Аз трябваше да напиша тая книга, тя не можеше да не бъде написана... - изповядва се той. - За миграцията са изписани кофи с мастило, но трява да кажа, че когато започнах "Корените" и тръгнах от родното си село Миндя, аз в същото време пишех за много български села, за съдбата на хиляди и хиляди хора, които бяха напуснали домовете си, старите дворчета, гробищата на своя род и люлките на своите чеда, за да се преселят в града, да скитат от строеж на строеж, по мини и заводи, или просто да се влеят в други селища, пак до земята, но друга земя".

С Габриел Гарсия Маркес и преводача Румен Стоянов, есента на 1979 г.

И след първия си роман "ВРЕМЕТО НА ГЕРОЯ" (1968), който, както първите му разкази, беше отхвърлен от критиката, не се отказа, а продължи да изследва скрити кътчета на българската душевност, попаднала в грандиозния котел за претопяване. "Не само не съжалявам за романа, но смятам, че колкото и да е несъвършен, той ме изведе в една по-голяма творческа зрелост и ми откри собствени възможности, непроверени достатъчно дотогава."
От девненската "долина на голямата химия", където си дадоха среща хиляди човешки индивидуалности, се роди романът му "НИЗИНАТА" (1977), който сложи кръст на т. н. "производствени" романи. Тази му книга - "роман за човешкото стълпотворение - според собствената му оценка, - роман за голямата, търсеща лицето си общност, за огромния колектив, насочен към една цел", бе посрещната радушно от читателите и заслужено претърпя още две издания (1979, 1984).
Разновидност на голямата тема на Васил Попов за корените на българската душевност и народопсихология откриваме в творбите му - художествени и публицистични, за света и България, за България и света ("Зеленият тръбач" 1975), "Горещи следи" (1975), "Слънцето на Грузия" (1978), "Слова" (1978), "Дайкири" (1979) и "Самолет от Цюрих" (1980).
В библиотеката си имам всички негови книги. "Разкази" (1959) и "Корав хляб" (1960) взех от читалището на Средец, където работех като главен инженер на метесето преди повече от четиридесет години. А последната - "Оставете балкона отворен", месеци след неговата внезапна смърт не смеех да докосна по лавиците в книжарниците. Според моето скромно мнение, като ги препрочитам сега, позволявам си да твърдя, че Васил Попов остави името си в българската литература, в българската публицистика и журналистика с неповторими, ярки произведения. В тях той тръгна от миналото, потопи се в настоящето (което за нас вече е близко минало), отвори ни очите за днешния ден. Казвам това, защото младите читатели няма как да прочетат стотиците му публикации във вестниците и списанията, няма и кой да преиздаде книгите му. У други пък се е загнездило схващането, че бил аполитичен... А той бе пътувал и живял по строителните обекти - познаваше Горупсо и Пангюрските мини, Баташкия водносилов път, азотно-торовите заводи в Димитровград и Стара Загора, нефтокомбинатите в Бургас и Плевен, металургичния гигант Кремиковци и завод "Ленин" в Перник.
Не бива да се премълчават
ЛИТЕРАТУРНИТЕ УРОЦИ на Васил Попов. Защото неговият принос за израстването на генерацията белетристи от 60-те и 70-те години е незаменим. Десетки са онези, на които той бе кръстник на първия публикуван разказ, на първата отпечатана книга. Нима се забравя подадената ти ръка, открехнатата врата към литературата? Този духовно безкористен човек бе обладан от чувството на най-дълбока почит пред таланта. Спомените ми за него властно ме връщат към първата ми среща с писателя на 3 септември 1962 г. в квартирата му на бул. "Витоша" щ 112. Не му е тук мястото да разказвам за нея, нито за разговорите ни при другите наши срещи, които обикновено ставаха в редакцията на "Литературен фронт" - в малката му стаичка на четвъртия етаж на улица "Ангел Кънчев" щ 5. Нямам право да говоря, още по-малко - да твърдя, че бил труден човек, "конфликтна" личност. Искам само да подчертая, че Васил Попов бе еднакво внимателен и вежлив към начеващия млад автор и към графомана-пенсионер. Не повишаваше никога тон, както е правел, според мълвата, в шумни компании на маса в ресторант или в бар.
За нас, младите, преди 30-40 години, Васил Попов бе учител-наставник, макар, че сам се чувствуваше ученик. Не мога да го забравя на срещата, която Кабинетът на младия писател бе уредил с Емилиян Станев на 16 април 1973 г. Той слушаше своя именит земляк с необикновено вълнение и любопитство... За него единствен не бе достатъчно времето за разговора, който СБП бе организирал с големия руски писател Валентин Распутин по време на гостуването му в България през 1977 г. Същата вечер (5 юли) той го вдигна от леглото му в хотел "Балкан", за да продължат още два часа литературния диалог до след полунощ...
Макар да ми е трудно да оценявам личния принос на Васил Попов за запознаването на българския читател с англо- и испаноезичните писатели, позволявам си да подчертая благотворното влияние върху формирането на някои от нашите най-млади писателски дарования от срещите с техните книги, както и от разговорите и беседите, които сме слушали от него за тях.... А какво да кажем за заслугите му за привличането на световноизвестни писатели, които станаха приятели на България - от Габриел Гарсиа Маркес и Уйлям Сароян до Николас Гилен, Родригес Маркес, Марио Бенедети и Алехо Карпентиер.
МАЛЦИНА МОЖЕ БИ ЗНАЯТ за музикалните, артистичните и художествените заложби на Васил Попов. Тук ще си позволя да го цитирам от една стенограма, която съм запазил от 1978 г. В един разговор в редакцията на "Работническо дело" той се изповядва: "Дълго време преди да почна да пиша, аз се колебаех между няколко художествени дейности. Пеех много добре, бях солист на един ансамбъл. Имах възможност да продължа образованието си в Музикалната академия. Рисувах добре, проявявах се като артист. Всички тия неща, особено в ония начални години на самодеятелността, даваха голяма възможност на младежите, които имаха някакво дарование и много от сегашните първенци в редица изкуства са били мои другари в художествени колективи..."
ВСИЧКИ, КОИТО ГО ПОЗНАВАХА, мислеха, че Васил Попов е човек-канара, неразрушима гранитна скала. Неговата работоспособност бе удивителна, смайваща. Хиляди чужди книги и ръкописи бе прочел, без да размътят главата му, хиляди разговори бе провел със звани и незвани литератори. А колко страници е написал? Никой никога не ще може да даде отговор на този въпрос. Който и да се заеме да изследва ръкописното му наследство, не ще открие пепелта от онези изгорени разкази и романи. (На 3 октомври 1963 г. ще е било, когато е изгорил десет разказа. Пак тогава ми призна, че е написал един роман за един художник, който не му харесвал. "Ще бъде десетият, който изгарям!"... През същата година, когато пишеше сценария "Свобода или смърт", Васил Попов ми каза, че ако нищо не излезе от филма, то поне е станал ботевовед! - "Не съжалявам за шестте години от живота си, които отделих и посветих на него.")
ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ ВИДЯХ Васил Попов от трамвая - беше с вързопче в ръка, с петте авторски екземпляра от последната му книга "Оставете балкона отворен", която издателство "Български писател" отпечати по случай петдестгодишнината му. И той като всеки истински творец, бе бързал да види своята нова книга (уви, последна!), да я види и да й се порадва преди читателите да се срещнат с нея. Вървеше по улица "6 септември", токущо излязъл от сградата на издателството. Вървеше като стопанин с пълен чувал жито, който цял ден е вършал на хармана... Не слязох от трамвая на спирката на площад "Славейков", не исках да прекъсна мислите му. На въпросите, които исках да му задам, не ще получа отговор никога.
МНОГОСТРАННОТО ЛИТЕРАТУРНО ДЕЛО на Васил Попов все още не е оценено по достойнство. Рано или късно, обективната критика трябва да каже своята дума. Ала и днес можем да твърдим, че "КОРЕНИТЕ" ще останат между класическите книги на България! Това му произведение се числи към най-значителното в българската литература през втората половина на ХХ век.

30.07.2005