Как създадоха социална Европа

На Запад след Втората световна война
коалициите между социалдемократи и либерали осъществиха синтеза на социални гаранции
с икономическите и индивидуалните свободи
и изградиха държавите на благоденствието

Д-р Васил Пенев

Отпреди почти два века централна тема на политическия живот е балансът между свободата и равенството. Създала се е една невярна представа, че социалистите ратуват за равенство, а либералите за свобода.
Преди началото на ХIХ век либералите, които тогава са били “левите” и са се борили срещу абсолютната монархия, са си мислели, че колкото повече равенство има в едно общество, толкова повече и свобода ще се появи. Мислели са също, че гаранциите на политическите свободи осигуряват равенството. Така по време на Великата френска революция се е появила “Декларацията за правата на човека и гражданина” от август 1789 г. Като неин резултат в Америка се досещат, че

не само разделението на властите е демокрация.

Така се появяват първите 10 поправки на Конституцията на САЩ след декември 1791 г. Американската демокрация е факт благодарение на европейското Просвещение, допълнено с ефектите на френската гражданска съпротива срещу властта. По-късно, по време на диктатурата на Наполеон, се достига до пълна подмяна на либералната концепция. Налагайки равенство, той си осигурява механизмите на държавния терор. Така бе и в СССР, и по времето на маоизма в Китай, и във Виетнам и Северна Корея. Така се установяват политически режими, които дават големи социални гаранции, но минимизират човешките свободи и в крайна сметка достигат до икономически и финансов колапс.
Още през ХIХ век в Западна Европа крайно радикалният критик Карл Маркс и по-скоро десният либерал Алексис де Токвил се оказват обединени от фразата: “Свободното развитие на всеки е гаранция за свободното развитие на всички!”. Тази идея витае в духовното пространство на първата половина на ХIХ век в Западна Европа. Конфликтният Маркс и консенсусният Токвил вече предпоставят новия проблем -

необходимо е да се търси равновесие между равенство и свобода.

Основната ценност е “Свободата”. Но ако Маркс я вижда като резултат от революция, то според Токвил тя неизбежно се свързва с ограничаването на диктата на мнозинството. Последният внимателно подсказва в “За демокрацията в Америка” какво трябва да се направи - нужно е да се съобразяваме с интересите и мнението на онези, които са по-малко. Те имат своята ценност. Демокрацията е немислима без толерантност. Да не забравяме, че и младият Маркс се бори за еманципацията на евреите в научния сборник “Deutsch-Franzosische Jahrbucher” (1843-1844 г.). Революционният и реформисткият проект изглеждат сякаш завинаги са разделени.
Краят на ХIХ век сочи обратното. Марксистките критици на Маркс приемат парламентарната демокрация, припознават националната държава, приветстват народните армии и дори гласуват националните военни бюджети преди Първата световна война. Критикуват политическите изводи на Маркс и неговата конфликтност. Достигат постепенно до кълновете на съвременната социалдемокрация. Бавно, но сигурно, те

проумяват, че предприемачът също е човек на труда,

макар и не точно като наемния работник. А също и че християнските ценности не са далеч от “лявото”, а са негов корен.
Междувременно либералите разбират, че абстрактният индивид не съществува. Либералната държава, схващана само като “нощен пазач”, е опасна, защото неконтролираната свобода разкъсва обществената тъкан и я заплашва със самоунищожение. Сред либералите се чуват гласовете в полза на асоциациите, на кооперациите, за колективните индивиди, за социални ангажименти на държавата. Така се слага началото на противоположната тенденция - на сближаването на социалното и либералното.
Когато в последната четвърт на ХIХ век социалдемократите вече на теоретично равнище са се доближили до съвременния либерализъм, дори и до присъщия му тогава феминизъм, английските либерали тръгват наляво. През 1889 г. Греъм Уолъс публикува своите “Фабиански есета”, а чак през 1911 г. се появява “Социална еволюция и политическа теория” на Хобхаус. Във Великобритания част от либералите стават социал-либерали. Една от най-известните и колоритни фигури на Фабианския кръг е Нобеловият лауреат за литература за 1925 г. Джордж Бърнард Шоу. Сред фабианците централни фигури са и Ани Безан и Сидни Оливър. Те издигат тезата за прогрес “step by step”, т.е.

„стъпка по стъпка”.

Името фабианци иде от името на Фабиус Максимус Верукосус, наречен Кунктатор (Победителят). Фабий (275-203 г. пр. Хр.) е бил 5 пъти консул на Рим и два пъти диктатор (след 217 г.) като именно той е победил Анибал, без да спечели нито една голяма битка - оттам иде “стъпка по стъпка до победата”. Нещо подобно е лозунтът: “Целта е нищо, движението всичко!” Това е практически отказ от комунистическия идеал, разбран като състояние на обществото. Думите принадлежат на големия ревизионист на марксизма Едуард Бернщайн. Бернщайн е бил в близки и топли лични отношения с фабианците. Нашите широки социалисти са приели лозунга от германската социалдемокрация, защото българската социалдемокрация винаги е копирала европейски модели.
В Западна Европа след Втората световна война коалициите между социалдемократи и либерали създадоха държавите на благоденствието (welfare states). Най-здрави те са в Северна Европа. Във Федерална Германия чрез разнообразни коалиции почти до 1987 г. това бе не само факт, но и пример за другите. А тази политика се основаваше на икономическата теория на Дж. М. Кейнс. Големите социални реформи, направени от десния Де Гол във Франция, са в същия контекст. Това създаде преди десетилетия социална Европа. Там се осъществи синтезът на социални гаранции с икономическите и индивидуалните свободи. Това е обединението на социализма и либерализма. Инак европейската левица е все по-индивидуалистична.
И у нас са правени и се правят опити за подобен синтез. Остава надеждата те да се окажат продуктивни и да не се прояви проблемът, изказан преди около 150 години: “Историята винаги се повтаря като фарс.”

20.08.2005