Легендите
Донкова пази една от короните на Царицата
Само Данчето може да ви каже как се правят два световни рекорда за по-малко от час
Йорданка Донкова е една от двете българки (другата е Стефка Костадинова) на които Царицата на спортовете - леката атлетика, вече близо две десетилетия е поверила за отговорно съхранение короните на световни рекордьорки! В една от най-капризните дисциплини - 100 м с препятствия, световният рекорд на Данчето, както й казват близките хора (12.21 сек.), стои като химера пред десетките великолепни майсторки на препятствения спринт в целия свят. Някои от които успяват да се доближат само до тези две огледални числа от двете страни на десетичната точка. Но нищо повече. И то вече цели 17 години!
Защото почтително или разумно уважително просто се спират пред желязно респектиращия диапазон от 12.30 - 12.25 сек. А последните четири цифри са едва ли не звукова бариера, която си е позволявала успешно да преодолее само една друга атлетка в света и то пак българка, Гинка Загорчева - предишната световна рекордьорка, също възпитаничка на треньора Георги Димитров.
Този изключително силен световен рекорд на Йорданка Донкова бе
брилянтното украшение
на една от най-уважаваните прояви в леката атлетика, турнира "Самарско знаме" в Стара Загора, на 20 август 1988 г. Тогава стана своеобразното, символично предаване на щафетата със световния рекорд. Той пак остана български, защото от Гинка Загорчева, макар и без нейното участие (с 12.25 сек., от Драма, Гърция 8 август 1987 г.) премина у Данчето с нейните недокоснати и до днес 12.21.
Така, вече с ореола на световна рекордьорка, Йорданка Донкова отиде за олимпийското бягане в Сеул като всепризната фаворитка и победата й донесе напълно заслужена олимпийска титла! Освен че бе напълно заслужена, тя бе и напълно очаквана, защото не изненада никого. Всичките й съпернички знаеха за великолепната спортна форма, в която се намира Донкова и то още преди да направи рекорда в Стара Загора. Тя самата разказва, че и в трите й бягания преди финала в Сеул не е била затруднена нито веднъж и най-спокойно ги нарича обикновена разходка.
Какво е това? Прекалено самочувствие? Високо самомнение? Каквото и да е - чисто и просто фактите са известни и неоспорими! И в трите старта тя никъде не срещна проблем и толкоз. Защото не е много по-различна оценката й и за самия финал на 29 септември 1988 г. В него тренираното до условен рефлекс
чувство за мълниеносна реакция
на старта бе задължителното добро начало. До първото препятствие се оформи нещо като едва забележим аванс от около 50-ина сантиметра, които тя здраво захапа, чувствително увеличи и успешно пренесе над препятствията до финала за 12.38 сек. А това бе нов олимпийски рекорд, подобрен едва в Атина миналата година.
Убедителна победа, първо място, олимпийска титла! А съзвездието от авторитетни имена остана след нея: втора - Глория Зиберт (ГДР) с 12.62, трета - Клаудия Зашкевич (ФРГ) с 12.75, 4-а - Наталия Григориева (СССР) с 12.79.
До олимпийския връх в Страната на утринната свежест пътят на Данчето започна от родния Горни Богров близо до столицата. И започна с невидимо фината арматурна мрежа за бъдещия корав железобетон, наречен "Школата на Георги Димитров". Има такова понятие в нашата лека атлетика. А 11-годишната ученичка Йорданка пък имаше щастието да срещне този млад треньор още в четвърти клас и да остане с него до края на състезателната си кариера.
Още второкурсник във ВИФ, през 1972 година той бе хоноруван треньор в тогавашния Софийски окръжен съвет на БСФС и търсеше талантливи деца за любимата си лека атлетика. Началните й занимания с него, спомня си Данчето, бяха по 3 пъти седмично само за обща физическа подготовка. Сериозните тренировки дойдоха в гимназията и то със седмобой. Още тогава пролича
стигащото до педантичност упорство
и целенасоченост на изтъкнатия ни стратег и специалист Георги Димитров, многократно критикуван, дори хулен и руган, за странните си понякога методи на работа. Но колко са големите в своята област, за които оценките са еднопосочни?
Едно от първите важни неща, които той направи за Данчето, бе многогодишният план за нейното развитие и растеж. И този план стигаше чак до олимпийските игри в Москва, където тя, вече 19-годишна, зае 11-о място на 100 метра с препятствия. А това представяне, както и всички други класирания и постижения в този план бяха предварително набелязани.
Признавам, че ми е повече от странна липсата на какъвто и да било видим знак в спретнато подредения й дом в Горни Богров, че там живее световноизвестна спортистка, олимпийска шампионка, която вече цели 17 години е световна рекордьорка! И наистина няма! Та се налага да разрови прибраните (подчертавам - прибраните, а не изложените) десетки медали и всякакви други отличия, за да намери първото от тях. Е, намери го - бронзов медал за 3-о място на многобой от състезанията на Софийски окръг в Своге, когато е била в 6-и клас като представителка на ДФС "Червена звезда" (Горни Богров).
И много други медали следват, докато дойде времето на първия международен - бронзов, спечелен като десетокласничка на състезания в Букурещ (1978 г.) на 100 метра с препятствия.
След гимназията премина в "Левски-Спартак", където бе и треньорът й Георги Димитров. Това е сериозното начало на доброволно поетия път, по който няма почти нищо друго, освен сизифовски труд. И като как да има, след като работният й ден (без никакви кавички) изглежда точно така:
- 6.45 ч. - ставане от сън
- 7 - първа тренировка
- 8 - закуска
- 9 - лично време
- 10 - втора тренировка до 13 ч.
- 13.30 - обяд
- 14 - почивка
- 16 - трета тренировка до 19 ч.
- 20 - вечеря
- 21 - четвърта тренировка
- 22.30 - сън
Освен тежкия труд, не по-лесни за възприемане бяха и някои странности (според ръководители на тогавашната ни лека атлетика и на ЦС на БСФС) на треньора Георги Димитров, който обаче нито веднъж не отстъпи от принципите си. И някои негови състезателки го напуснаха, защото: "...не можели да вървят срещу вятъра." Имаше време, когато Данчето поглеждаше и към ЦСКА "Септемврийско знаме". Проблемът бе, че ако иска и трябва да продължи да тренира на тези изключително високи обороти, в София нямаше къде да живее.
В Прага-84 дойде и първата й значима международна победа и то с
гросмайсторските 12.60 секунди
С този резултат вече не можеше да не я признаят за голяма дори и традиционно най-добрите състезателки и треньори в тази капризна дисциплина - американците. Важната бариера от 12.50 сек. вече бе съвсем близо и можеше да бъде атакувана. Така Данчето стигна до първата си поправка на световния рекорд в София през 1986 г. - 12.36 сек.
Последва почти прецедентът в Кьолн същата година, където финишира за 12.34. Блестящата спортна форма, в която се намираше, й даде сили същия ден да свали още няколко стотни от секундата и новият световен рекорд стана 12.28 сек. При това - след не повече от час! Четвъртият й световен рекорд падна в Любляна пак през 1986 година - 12.26 сек. А после "Самарското знаме" донесе петия.
Донкова е и единственият ни представител в леката атлетика, достигнал до купата "Гран При" (без да я дели с други) на финала в Рим-86! На всички турнири от тази авторитетна верига, в които е стартирала, винаги е слизала под 12.50 сек. След Сеул премина през още един олимпийски цикъл и пак стана медалистка - на Игрите в Барселона-92 грабна бронзовото отличие.
А само две години преди това бе спряла, защото трябваше да става майка. И с тази бременност за Живко изкара повече от месец пред телевизора със световното първенство по футбол в Италия. Затова допуска, че не е изключено да има съвсем пряка връзка между Мондиал-90 и толкова
силното увлечение на сина й по футбола
въпреки нейното желание да се занимава с индивидуален спорт. Занимание, но не любителско, а съвсем сериозно - в детския отбор на Левски, при Николай Тодоров-Кайзера. Но Данчето не престава да се ядосва, че Живко е избрал колективен спорт. А 9-годишните близначки Десислава и Даниела редовно са на плуване и с брат си посещават уроци по английски.
Баща им Станислав е връстник на Данчето и освен това са съученици още от Горни Богров, където живеят и сега. Шофьорът на тежкотоварен камион е грижовен съпруг и баща и 5-членното семейство има необходимото да бъде спокойно и щастливо.
Питам я, лесно ли й е така, без леката атлетика, защото тя се е откъснала напълно от нея. Без секунда колебание отговорът е изстрелян: "Избрах да си остана при трите деца и семейството, защото предпочетох спокойствието и грижите за домашния уют. А имам добра професия, завършила съм педагогическия профил на ВИФ и можех да стана преподавател по физическо възпитание, да подбирам талантливи деца за голямата лека атлетика. Финансови въпроси не ме вълнуват, живея с по-малко пари, но затова пък съм независима и спя спокойно. Реших, че е за предпочитане. Просто съм такава. Това е."
20.08.2005
Мнения по темата: