Въоръжение

Радио Лондон, 28.VIII.1962 г.:

„България вече е ракетна сила!”

Димитър Атанасов

Как бяха унищожени най-мощните ни оръжия хората в България знаят. Пръв Желю Желев, още през 1992 г., при посрещането му в САЩ, покани желаещите да се запознаят с ракетите ни. И в поделението в Телиш, където бяха най-мощните български ракети СС-23, тутакси довтасват американци с видеокамери. Снимани са дори номерата на бойните части. През юни 1997 г. САЩ изпращат “нон пейпър” (официално запитване) до българското правителство с искане да бъдат унищожени българските ракети Р-300 и Р-400. Под въздействието на общественото мнение обаче българските управници шикалкавят. Американците също го увъртат - ракетите били морално остарели и те не виждали какво ще загуби България, ако ги унищожи. Истината е, че САЩ не желаят такова оръжие да има по границите на страните от НАТО. А по това време дори и Мони Паси още не си помисля за скорошно членство на България в НАТО.
На 30 юли 1997 г. България заявява, че унищожаването на комплексите Р-300 (Скъд) и Р-400 (СС-23) на този етап не отговаря на националните интереси на Република България. Въпросът е повдигнат отново през лятото на 2000 г., когато зам.-министърът на отбраната В. Шаламанов заповядва на ГЩ ускореното съкращаване на българските ракетни войски. Тричленна комисия от САЩ посещава и ракетната бригада в Ямбол. В припяването за унищожаване на Р-300 и
Р-400 се включва и министърът на отбраната Бойко Ноев. Така стават ясни палачите на ракетните ни войски, войски, които биха защитили ефективно България.
През август 2002 г. в завод “Ивайло” във Велико Търново вече започва нарязването на ракетите носители. А на 26 септември на полигона “Змеево” пред погледа на американския посланик Пардю е взривена и последната бойна глава на ракетите СС-23.
Рано ли е за спомени? Късно
ли е за прошка!
Скоро ще бъде ясно. Под печат в издателство “Еър груп 2000” е книгата на ракетчик №1 генерал-лейтенант от запаса Димитър Тодоров, в която ще намерите отговор на тези и много други въпроси.
...Началото е през 1960 г., когато пред командването на артилерията на БНА е поставена задача да бъдат създадени ракетни войски. А това произтича от предложението на Съветския съюз страните членки на Варшавския договор да се въоръжат с оперативно-тактически и тактически ракети. В Съветската армия това вече е сторено с приемането на въоръжение през октомври 1951 г. на ракетата Р-2 и създаването през май 1955 г. на 233-а ракетна бригада, въоръжена с оперативно-тактическия комплекс 8А61 с ракети Р-11.
По това време командващ артилерията е младият и много начетен полковник (по-късно генерал) Мицо Гетовски, а началник на щаба - полковник Димитър Тодоров. Те двамата, заедно със зам.-министъра по въоръжението и техниката генерал-лейтенант Август Кабакчиев, началника на управление “Артилерийско въоръжение” полковник Ямаков, началника на ГЩ на БНА генерал-лейтенант Иван Врачев са първостроителите на българските ракетни войски. И тук трябва да се каже, че не всички отговорни фактори в ГЩ са за създаването им. Правят се опити да бъде разубеден генерал-лейтенант Врачев с доводите, че се избързва, че ракетните комплекси, предлагани ни от Съветският съюз, са морално остарели, че ракетните бригади с личен състав над 1200 души са трудно управляеми...
Колелото обаче
е завъртяно
и в началото на 1961 г. полковник Мицо Гетовски оглавява първата смяна офицери, заминали на курс в Съветския съюз за изучаване на ракетната техника. Втората група се води от полковник Димитър Тодоров. Това е своего рода отговор на опонентите на новия род артилерия. Не че в доводите на противниците няма и истина. Но те не отчитат, че става дума не за нов автомат или картечница, а за нов род оръжие със световно значение. Което оказва възпиращо въздействие върху противника. И появата му е историческо предизвикателство, това по-късно ще бъде признато, макар и впоследствие отречено!
Първата ракетна бригада е създадена през март 1961 г. в Самоков. Нейн пръв командир е полковник (по-късно генерал) Добри Караджов, заместник-командир е полковник Христо Гатев, началник на щаба - подполковник Иван Ватев, началник на политотдела - полковник Пеньо Пенков. Командири на дивизиони в ракетната бригада са майор Таньо Вълчанов, подполковник Ради Диков, а командири на стартови батареи - майор Иван Костов, майор Петрунов, капитан Савов, майор Вълевски, майор Кръстев и майор Вутов.
Тук ненапразно са изредени като че ли много имена. Но така трябва. Ракетите са сложно бойно оръжие. И затова хората са най-важното.
А ето и нещо исторически важно по спомените на първия командир на бригадата генерал Добри Караджов. След 6-месечен курс в СССР за изучаване на ракетната техника, в деня на завръщането му в България - 13.Х.1961 г., вместо да излезе в отпуск, заедно с полковник Гетовски в 21 ч. посрещат над с. Радуил тръгналите от Костенец за Самоков пускови установки и друга ракетна техника за вече формираната бригада. И започва изучаването на сложното оръжие - денонощно. Конюшните на славния 7-и артилерийски полк стават учебни кабинети. Повечето от времето си ракетчиците са и на учебното поле.
А за напрежението би могло да се съди най-добре от сроковете. По-малко от година след създаването на първата ракетна бригада, в началото на август 1962-а, ракетчиците от Самоков тръгват за първия боен пуск на полигона “Капустин яр” в Казахстан. Критериите са повече от строги. През цялото време на обучението в Самоков до всеки български офицер, сержант и войник стоят съветски ракетчици. Съветски специалисти дават разрешение за изстрелването. А определянето на стартовата батарея на майор Иван Костов става почти с жребий. Всички са еднакво добре подготвени,
всички искат да направят дори невъзможното,
за да заслужат честта!
Днес първите ракетчици на България са все още жизнени, повечето на преклонна възраст, преживели шока от посичането на ракетните войски. И точно сега е времето да опишат своя живот. За да не се забравя как на гара Русе началникът на ешелона, завръщащ се от пуск, полковник Караджов, получава заповед да “разпрегне” в Марино поле. И да “забие колчето” на ракетната бригада на 2-а армия.
През същата 1962 г. един ракетен дивизион от Самоков, както си е по щата, заминава за ямболското с. Кабиле, за да формира ракетната бригада на 3-а армия с командир полковник Христо Гатев.
Която от своя страна извършва първия си боен пуск през следващата 1963 г. Останалият в Самоков ракетен дивизион пък става ядрото на ракетната бригада на 1-а армия. Нейн пръв командир е полковник Стоян Нейков, сменен от бъдещия генерал Доньо Марков. Своя първи боен пуск самоковската ракетна бригада извършва през лятото на 1964 г. Накрая е формирана и ракетната бригада - резерв на главното командване в Телиш, която извършва първия си боен пуск през 1966 г.
В свое време артилеристът Лев Толстой, описвайки боевете при Севастопол, казва: “Равно е написано в книгите, но по овразите трябва да се ходи”. Ако бъде перифразиран, би могло да се каже: лесно е да се изброяват бойните пускове, но за несведущите сигурно е невъзможно те да бъдат разбрани. Колко труд, колко пот, колко безсънни нощи, колко студ, колко кал, колко мъки и колко радости са били нужни, за да се стигне до тях. И което е твърде съществено - всички те са с оценка “отличен”. Българските ракетчици са
най-добрите
във Варшавския договор.
Което означава по-добри от съветските и от германските. Който не вярва, да пита. Героите са живи още. Но им трябва поне малко почит. Заслужена! Успоредно с развръщането на ракетните бригади се осъществява формирането на армейските подвижни ракетно-технически бази и отделните ракетни дивизиони на дивизиите и танковите бригади. За да е пълно прозрението на Радио Лондон, което вечерта на 21.VIII.1962 г., след първия пуск, известява на света: “България вече е ракетна сила!”

Магическото име на магическия човек - генерал Мицо Гетовски

генерал Мицо Гетовски

Той не е пръв командващ артилерията в новата Българска армия. Напротив, набърква името си с предишните мастити командващи генерал-полковник Иван Михайлов, бъдещ министър на отбраната, генерал Иван Стефанов, бивш офицер от царската армия. И става всеобщ любимец.
Провежда се, да речем, тактическо учение от най-ниско звено, стреля артилерийска батарея. И участниците все се ослушват: “Ще дойде ли генерал Гетовски? Кога ще дойде? Защо още не идва?” Та да ги види колко са добри. А е командващ артилерията само три години. И е на 35, когато я оглавява.
Има нещо магическо в това име! Дори сред равните му. Някакво излъчване. Ето какво споделя първият помощник на генерал Мицо Гетовски, бъдещият командващ артилерията генерал-лейтенант Димитър Тодоров, вече 83-годишен, жизнен като майор: “Командващият артилерията полковник Мицо Гетовски ми остави тетрадка с изписани задачи за формиране на ракетните войски и лично оглави първата група офицери, заминали да изучават ракетната техника...”
Личи уважението, личи респектът. А полковник Гетовски е с три години по-млад. Личи и сработването. Начело на втората група е началникът на щаба на командването на артилерията.
Всеки спомен, всеки разказ за генерал Мицо Гетовски е като приказка. Но истинска. Той си отива от този свят, когато е само на 38 години. След като е командващ артилерията едва три години. Но оставя името си завинаги сред първите, сред най-добрите артилеристи. Ако беше жив, днес щеше да е на 80 години - достолепна възраст. Уви. Но хората в родното му село не го забравят. Издигат му паметник. И днес сякаш все още си хортуват с него. И сякаш са заедно.
Генерал Мицо Иванов Гетовски е роден на 8.VIII.1924 г. в с. Борован, Врачанско, в бедно семейство. Нека припомним. И днес има бедни хора, хора, които трудно връзват двата края, но предишната беднотия е по-друга. Опърпани хорица, дръгливи кравици, дребни нивички, тухларни, тежка борба с живота. Но тогава май са се раждали по-читави люде... Раждани от Балкана, от немотията, от трудното.
Младият Мицо Гетовски завършва основното си образование в Борован и записва гимназия в Бяла Слатина. Прекъсва поради безпаричие, работи по тухларните, пак записва. И съвсем естествено попада под влиянието и сам разпространява новите прогресивни идеи. Става ремсист, ятак още докато е в гимназията. Сетне дори е половин година партизанин, активист по всички линии. Преди да е стигнал двайсет години заминава на фронта като доброволец и се връща в края на 1944 г. Веднага след завръщането си от фронта Мицо Гетовски постъпва в Народното военно училище. Това е началото на пътя му, посветен на армията. И въпреки че умира рано, посвещава на армията близо двайсет години. След завършването на Военното училище учи в артилерийската академия “Дзержински” в Москва. Следват десет години работа в Министерството на народната отбрана и през 1959 г. полковник Гетовски е издигнат на престижната, на първата длъжност в артилерията - командващ. Тук той показва истинските си способности, изключителното си обаяние.
През периода 1960-1961 г. младият артилерийски началник е в Ленинград, в Генералщабната академия. На следващата година му е присвоено първото генералско звание - генерал-майор от артилерията, но през 1963 г. скоропостижно си отива, за да остане завинаги млад, красив, обичан... Може би по едно време незаслужено малко позабравен. Но сега, в годините на преосмисляне на стореното, името му се връща на заслуженото си място. Нали е казано, човек е жив, докато живите го помнят. А служилите с генерал Мицо Гетовски полковник Стоян Балканджийски, генерал Димитър Тодоров, заедно с близките и дъщерите му Любов и Людмила възкресяват живота и стореното от него. И нещо любопитно. Мицо Гетовски е не само един от най-младите полковници и един от най-младите генерали, но написва и много стихотворения - все за своите другари, фронтоваци и артилеристи, за артилерията, родителите и Родината. Той оставя наистина магическо име.

За армията няма няма

В онези години пазарлъци и сметки, когато става дума за отбраната на страната ни, не се правят. Щом нещо е нужно - пари се намират. За армията няма няма. Спори се повече за ефективността. Като не се забравя, че тя е функция на подготовката. Стара максима е, че и най-добрата, но неизучена техника, е куп мъртво желязо, напразно похарчени пари.фф
Колко са ефективни и колко струват българските ракетни войски? Този въпрос става “болен” и се прави публично достояние чак през 1992-1993 г. Преди това е изработена програма за превъоръжаването на Българската армия с по-съвременни ракетни и артилерийски системи. Предвидено е с изтичането на сроковете за годност да започне поетапно подмяна на комплекса 8К-14 (Р-300) с реактивна система за залпов огън от вида на “катюшите” - “Смерч”, която има далекобойност 70 км. А тактическият ракетен комплекс “Луна-М” трябва да бъде заменен с ракетния комплекс “Точка-У”. По такъв начин далекобойността ще нарасне двойно, от 65 на 120 км. А тогава руската компания “Росвооружение” предлага пусковата установка “Смерч” на цена 1 млн. и 800 хил. долара и снаряд-ракета за установката - за 150 хил. долара.
Цената на тактическия комплекс от ново поколение “Точка-У” е 3 млн. и 800 хил. долара за пускова установка, 700 хил. долара за транспортно-зареждаща машина и 1 млн. и 800 хил. долара за ракета с бойна част. Следва да се знае, че цените през 1993 г. в сравнение с цените от средата на 80-те години са повишени четири пъти. Поради липса на средства този амбициозен план е изоставен.
Цената, на която през 1985 г. е закупен най-модерният оперативно-тактически ракетен комплекс “Ока” (Р-400) е 2,4 млн. долара, отделно 3,6 млн. долара за бойна част и 2,8 млн. долара за ракета. Ракетите 8К-14 от комплекса “Аерофан” (Р-300) струват на България 112 хил. долара, а бойната част - 50 хил. долара.

27.08.2005