Повелителят на бурите

Преди 75 години, на върха на славата, Владимир Маяковски стреля в сърцето си

Пенка Чернева

Утринта е сияйно слънчева и в таксито Вероника Полонска се опитва да разведри настроението. “Володя, гледай какво слънчице грее днес, а вчера ти говореше за самоубийство.” Маяковски я прекъсва: “Сега не ми е до слънцето. А глупостите ги зарязах. Разбрах, че не мога да го направя заради мама...”
Маяковски води младичката актриса от МХАТ в квартирата си на Лубянка, за да проведат сериозен разговор. За тях двамата. За бъдещето. Вероника предупреждава, че в 10,30 има репетиция с Немирович-Данченко и не може да закъснява. Маяковски започва да крещи - стига с този театър, мразя го, няма да отидеш на репетиция и изобщо няма да те пусна да излезеш от стаята! Той иска на минутата тя да скъса и с театъра, и с мъжа си - бъдещия знаменит актьор Михаил Яншин - сам щял да отиде и в театъра, и при Яншин да каже да не я чакат вече, щял да я накара да забрави театъра, щял да поеме в ръцете си живота й от най-сериозната му страна до бримката на чорапа. Вероника се кълне, че го обича, че още същия ден ще напусне мъжа си, но трябва да говори с него, а на репетицията трябва да отиде...
Маяковски вади скрития ключ от стаята. Не, няма да я изпраща. Върви, казва, не се безпокой за мен. Засмива се на нещо свое. Има ли тя пари за такси? Дава й 20 рубли. “А довечера ще ти позвъня.” Вероника бърза по коридора. Разнася се изстрел. Часът е 10,15 на 14 април 1930 г.
Руският журналист Игор Изгаршев пише, че докато разпитвали Полонска, тя припаднала и се свлякла на пода, където допреди по-малко от час лежал простреляният поет. Когато я свестили, забелязали на ръката й кръв. Помислили, че се е порязала. Но се оказало, че това била кръвта на Маяковски.
Чии ръце наистина са оцапани с кръвта на поета? На чия съвест тежи самоубийството на Маяковски?
Едва ли някой някога ще даде отговор на тези въпроси. Човекът, казал толкова много в световната поезия, не е казал нищо за собствените си “нещастия и обиди”, както ги нарича в предсмъртното си писмо. В мемоаристиката за Маяковски често се споменава нежеланието му да говори за успехите си, а пък за неуспехите и дума не можело да става. Неуспехи ли? Та нали той шествал победоносно по сцените, където покорявал приятелите с необикновените си рецитации, а неприятелите в дискусия съкрушавал с убийствена ирония и невероятно остроумие! Висок, красив и силен, където се появявал, издухвал в периферията всички присъстващи. Очаквали от него скандал или празник, така че дни наред после да се разказва как точно влязъл, какъв жест направил, какво казал. Отворел ли си устата, чакали каламбури и бисери. И той ги ръсел щедро и волно.
Един от породата литераторстващи, които все се умилкват около големите, се хвали: вижте, Владимир Владимирович, каква хубава писалка имам, Демян Бедни ми я подари! Маяковски внимателно я разглежда и казва с тъга и завист:
- Щастливец сте вие! Ето, Демян Бедни на вас писалка ви подарява. А на мен кой да ми подари, като Шекспир е мъртъв?
В края на едно свое изказване в подкрепа на класическите образци Луначарски казва: аз зная, че присъстващият тук Маяковски ще се застъпи за новаторството и здравата ще ме рендоса. Идва успокоителен отговор:
- Аз не съм дърводелец!
На среща с читатели между претъпкания салон и поета от сцената се води “разговор”:
- Ние с другарите четохме ваши стихотворения и нищо не разбрахме.
- Човек трябва да има умни другари!
- Маяковски, вие се смятате за пролетарски поет, колективист, а навсякъде пишете: аз, аз, аз.
- Според вас Николай Втори колективист ли беше? Той винаги пишеше: ние, Николай Втори... Ами ако вие, да речем, започнете да се обяснявате в любов на някое момиче, как ще кажете? “Ние ви обичаме?” Та то ще ви попита: “Колко души ме обичате?”
Да, пред хората се държал плакатно, дръзко, наперено - и само Бог е свидетел на безсънните му нощи, измъчван от болка, наранено самолюбие, неувереност в собствените сили. Впрочем по-прозорливите се съмнявали в прекалената му дързост още в най-лудите, във футуристичните му години, и се опитвали да погледнат по-дълбоко под скандалната му прословута жълта риза. Корней Чуковски пише: “През ексцентричността на футуристичните образи аз съзирах истинско човешко страдание, несъвместимо с шумното и предизвикателно държание по естрадите... исках да разбера защо се чувства като “изранен, измъчен лопатар”.
Футуристичните му забежки са “разкодирани” и отхвърлени и от такива авторитети като Иля Репин и Максим Горки. Не кой да е, а знаменитият Репин преглежда рисунките на Маяковски и заключава: “Най-отявлен реалист. Нито крачка от натурата и... дяволски уловен характер.” Максим Горки го слуша и гледа като разлудувало се дете: “На ония главчовци футуристите и стиховете им такива - ченето да ти се схване... А тоя е с темперамента на Исая. И по стил прилича. “Слушайте, небеса! Слушай, земьо! Тъй казва Господ!” Истински Маяковски!”
Репин, Горки, Луначарски му се възхищават. Хиляди и хиляди се влюбват в стиховете му, в ниския му кадифен глас, бучащ като орган. “Всекиму е познато чувството как вътре нещо се скъсва и замира, как дъхът секва, гърлото пресъхва и горещи тръпки те побиват по гърба - пише Рита Райт. - Така аз за първи път слушах стихове на Маяковски. И ние се побъркахме на тема Маяковски.” Хората, които го заобикалят и с които работи, го възприемат като непоклатима опора, като законодател на нови понятия и нови методи в поезията, като явление, до което е щастие да живееш. Поетът Николай Асеев казва: “За мене Маяковски беше човешко чудо. Всичко в него ми харесваше, всичко ми беше близко и скъпо. И неговата величавост на “бавен и вглъбен пешеходец”, който, накарал света да екне от силата на гласа му, вървеше из Москва, оглеждайки я като повелител, и момчешката му самодоволна усмивка в най-неочакваните моменти, и страшното му сумтене, когато нещо не му харесваше у събеседника.”
Възможно ли е този исполин с вулканична поетическа сила да изпитва неувереност? Оказва се, възможно е. В отговор на неговия възторг след представление на “Борис Годунов” Шаляпин му казва:
- Както чувам, вие също сте Шаляпин в своята работа.
- Да викам в стихове се научих, но още не мога да пея - смутолевя безкрайно смутен младият Маяковски.
Репин иска да му направи портрет (това е рядко оказваната, най-висока чест по скалата на художника), но когато го чака с готово платно и палитра, за да обезсмърти неговите “вдъхновени” коси, Маяковски се появява с обръсната до синьо глава.
За твореца е присъщо и естествено да търси “в труд поету награда”. При Маяковски нуждата от признание е изострена до степен на болестно състояние. Често питал от упор:
- Вие ми кажете цени ли ме или не. Най-важното е да те ценят...
Геният може да бъде раним като дете. Това най-добре го знаят враговете. А Маяковски имал и много врагове. “Той ги наричаше “буржоа”, “еснафи”, “фармацевти”, “обозна паплач”. Те гонеха Маяковски в пресата, кискаха се на неговите пиеси, приятелски му внушаваха, че вече е свършил с писането и ехидно го питаха кога най-после ще се гръмне” - пише Н. Серебров.
Той, който е успял да преживее охладняването в любовта на живота му с Лиля Брик, едва ли би вдигнал пистолета заради бързащата за репетиция Вероника Полонска. Младата актриса е последната капка в цял низ от случайности, които стягат душата му в мъртвата хватка на безнадеждността и безизходицата. Приятелите му посрещат с осъдително неразбиране напускането на РЕФ и преминаването в РАПП. “Аз нямам приятели - изплаква Маяковски. - А понякога ми е толкова тежко, че просто ми иде да се оженя!” Горки често го е учил, че “в боя човек винаги трябва да се смята по-силен от противника”. Маяковски понякога забравя този съвет. “Лесно е да се каже - плюй. Аз вече не само плюя, кръв храча. И ми се струва, че повече на никого не съм нужен.” На последното литературно четене пред студенти се сблъсква с необяснимо недоброжелателство, с неграмотни и груби обвинения. За пръв път споменава за смъртта си: “Когато умра, вие със сълзи на умиление ще четете моите стихове.” Смях в залата - като че е казал поредния каламбур...
Когато научил за смъртта на Маяковски, Горки ударил с юмрук по масата и заплакал.
Два дни стояло на бюрото му предсмъртното писмо. И един-единствен куршум кротувал в пистолета. Не се намерило кой да прочете писмото и да извади проклетия куршум. Четири дни не можело да свърши поклонението в салона на Съюза на писателите. Накрая зад волана на камиона с ковчега седнал приятелят му Михаил Колцов. Поради неопитността на водача Маяковски все се оказвал сам и далече напред пред траурното шествие изпращачи.
Всъщност авангардът винаги е обречен на самота.

13.09.2005