Стоян Михайлов:
Социалдемокрацията не предлага алтернатива
След като в центъра на София има паметник на Стефан Стамболов, защо да няма и на Тодор Живков, казва бившият секретар на ЦК на БКП
"ЦК беше превърнат в робот за автоматично гласуване - това е истината, това е сталинисткият тоталитаризъм"
 |
Член-кор. проф. д-р Стоян Михайлов е роден
на 6.10.1930 г. в с. Скравена, Ботевградско. Завършил е философия в СУ
"Кл. Охридски", Специализирал е в СССР и Франция, работил е
като асистент във ВИИ "Карл Маркс", в Института по философия
и в Института по социология към БАН. През 1973 г. постъпва на работа в
ЦК на БКП като завеждащ отдел, а от 1978 г. до 1988 г. е секретар. Бил
е депутат в четири парламента. Издал е над 25 научни книги. Превеждан
е на руски, холандски, английски, френски, полски, испански. Владее френски,
руски и английски езици. Ползва полски и сърбохърватски. |
- Господин Михайлов, откога е любовта ви към социологията?
- В началото на 50-те години, под влияние на сталинизма, социологията беше обявена
за лъженаука. Имах пиетет към проблемите на общественото развитие и затова записах
философия. В Икономическия институт се захванах с научни разработки, които бяха
свързани със социалната проблематика. После отидох в БАН, в института, който
се ръководеше от проф. Живко Ошавков. Тогава той пишеше основния си труд "Историческият
материализъм и социологията", чрез който се опитваше да реабилитира социологията.
Политическите условия да се снеме сталинистката анатема дойдоха с 20-ия конгрес
на КПСС.
Втората задача, с която се зае проф. Ошавков, беше институционализацията на
социологията - разработване на предмета и задачите му, създаването на научни
звена към БАН, формирането на катедри във ВУЗ-овете за обучение на студенти
по социология, издаване на списания и книги. От 1956 г. аз бях неговият най-близък
помощник. Живко Ошавков е създател на социологическото направление в българската
наука.
- Как се стигна до провеждането на Седмия световен конгрес по социология
в България през 1970 г.?
- На шестия конгрес, който се състоя в град Евиан, близо до Лозана, България
имаше 8 делегати. Изнесохме доста доклади. Във френския печат се отбеляза, че
социолозите от източния блок са професионалисти, а не политически дейци. Това
предопредели решението следващият конгрес да е в България. На него присъстваха
3200 делегати, от които 1500 бяха от западни страни. За първи път се проведе
конгрес в социалистическа държава. Оттогава в нито една средноевропейска и източноевропейска
страна не е правен конгрес. Форумът беше успешен, дори страната ни спечели над
800 000 долара.
- А какво е състоянието на социологията днес?
- Социологията страда от това, от което страда цялата ни наука - липсата на
финанси за изследователска дейност. Развива се разпокъсано, няма цялостен план.
Спряла е на емпирично равнище, свързано с избирателни кампании и маркетингови
проучвания. Като цяло равнището й пада.
- Повечето от днешните водещите социолози са ваши ученици. Доволен ли
сте от тях?
- От едни да, от други не. За голямо съжаление, някои превърнаха науката в средство
за печалба. Позволяват си да провеждат съмнителни от научна гледна точка изследвания
и дори да подменят данните. В социологията се появи шарлатания. Най-класическият
пример е Мира Янова. Няколко пъти грубо лъжеше хората до последно. Тя беше държавният
социолог по времето на управлението на СДС.
- Как попаднахте в политиката?
- Допускам, че решаващи са били и личните впечатления, които имаше Тодор Живков
от мен. Запознах се с него през 1969 г. като главен редактор на списание "Социологически
проблеми". Живков се срещна и разговаря 2 часа с редколегията. Получи се
интересна беседа. Накрая той ме попита какво е мнението ми за Ванга. Казах му,
че явлението Ванга е сериозен научен проблем и не бива да се дамгосва. Има неща,
които науката още не е обяснила. Предполагам, че това му допадна. Следващите
ми срещи бяха във връзка със провеждането на международния социологически конгрес
и участието ми в последния етап на подготовката на "Програмата на БКП за
изграждане на развитото социалистическо общество".
- Как се развиваха отношенията ви с властите по онова време?
- Огромният подем в развитието на България формира положително отношение към
ръководството начело с Тодор Живков. Доста години смятах, че недостатъците могат
да се преодолеят и да се сведат до минимум. Като отидох в ЦК, взех да виждам,
че грешките започват да се повтарят всяка година. Че проблемите се знаят, но
не се решават. Това повторение започна да предизвиква безпокойство. Всяка втора
година се правеше някакво преустройство, издигаше се някакъв лозунг. Въвеждахме
нова форма и отричахме предишната без никакъв анализ. Установих, че всичко е
шумотевица. Всичко това трябваше да се натрупа в мен. Бяха необходими години,
за да ми се промени мисленето. Като учен винаги съм смятал, че трябва да си
обективен в подхода си. И това ме вкара в няколко конфликта с ръководството
начело с Живков.
- Какви конфликти предхождаха освобождаването ви от ЦК?
- През 1979-1982 г. бе първият голям конфликт по повод уволненията в Института
по български език при БАН. Подготвих няколко докладни записки. На съвещание
при Живков с покойния Ангел Балевски се скарахме като хамали. Аз го уважавах
в много отношения, но по този въпрос дълбоко грешеше. Живков беше благословил
тази екстремистка политика. Това е първото ми сериозно сблъскване с него. Една
от подгонените беше Дина Станишева - майката на Сергей Станишев. Тя беше уволнена
от института и назначена за преподавател в Софийския университет, защото не
вземала правилната позиция. Тогава мъжът й Митко Станишев, въпреки че е съпартизанин
на Тодор Живков, не смееше да отиде при него и да изрази несъгласие, а прехвърли
това на мен.
През 1987 г. имаше друго мое критично изказване, свързано с преустройството
в СССР. Заявих, че и ние се нуждаем от преустройство. Тогава Живков е разпоредил
на 6-о управление да ме следи. Разбрах го от една от книгите на Димитър Иванов.
Бях единственият член от партийното ръководство, следен от ДС.
През юли 1988 г. в Политбюро се обсъждаше юлската концепция. Общо присъствахме
22 души. Такива венцехваления бяха, че се изчервявах от срам. Най-големият венцехвалец
беше Петър Младенов, който после стана най-големият антиживковист. Формулата
беше, че ние се развиваме с едни от най-високите темпове в света. Казах, че
това не е вярно, разкритикувах юлската концепция. Тежката химическа промишленост
беше рухнала, имаше енергийна криза. А в началото на 1988 г. година застанах
в подкрепа на журналиста Георги Тамбуев.
Естествено беше решението им да се освободят от мен. Завеждащ отдел "Деловодство"
на ЦК Продан Стоянов ми се обади да не ходя на пленума. Имало е подготвен офицер
от УБО, който е трябвало да не ме допусне физически до пленума. След година
пленум в същия състав ме избра за член на ЦК. Беше на 16 ноември 1989 г., след
смяната на Живков.
ЦК беше превърнат в робот за автоматично гласуване - това е истината, това е
сталинисткият тоталитаризъм.
- След преименуването на БКП защо не се записахте в БСП?
- Не искам да бъда член на партия от социалдемократически тип. Безпартиен съм.
Социалдемокрацията измина дълъг път на развитие и стигна дотам да стане прокапиталистическа
партия във всички западни страни. Нищо съществено не настъпва в обществения
живот, когато управляват социалдемократи. БСП се отказа от марксизма, от социализма
като идеал, към който да се стремим. В началото се говореше за демократичен
социализъм, за социалистическа идея. Тези две неща отдавна изчезнаха от лексиката
на ръководителите й.
В своето историческо развитие като обществен строй капитализмът е направил много
за прогреса на човечеството, но вече му е време да си ходи, да отстъпи на друг
обществен строй, който ще доведе до реална социална справедливост, ако човечеството
иска да оцелее.
- Защо се появи носталгия по Тодор Живков?
- След смяната на Живков никой не излезе да прави демонстрации в негова защита.
Мина време, отношението към него се промени. До 1989 г. бяха постигнати редица
завоевания за отделния човек. Имаше социално спокойствие, не много високо, но
гарантирано жизнено равнище. На фона на днешната мизерия, обхванала голяма част
от обществото, Живков започна да изглежда симпатичен. Аз съм най-радикалният
критик на Тодор Живков, но смятам, че след като в центъра на София има паметник
на Стефан Стамболов, със същото основание трябва да има паметник и на Тодор
Живков. Заслугите на Живков за положителното развитие на България през един
дълъг период от 35 години в никакъв случай не са по-малки от заслугите на Стефан
Стамболов.
- През 1992 г. тогавашният главен прокурор Иван Татарчев образува следствено
дело по повод давани помощи от БКП на други страни. Към вас бе приложена най-строгата
мярка - задържане под стража...
- Тази мярка беше приложена към още 6 души от 22 обвинени. Изкарах 5 месеца
в килия, в която нямаше слънчева светлина. От сутрин до вечер четях. Осветлението
беше много слабо и трябваше да съм прав, за да доближавам книгата до крушката.
Получих отоци на краката. В килията написах книгата си "Живковизмът през
призмата на една лична драма". През 2000 г. делото беше прекратено като
незаконосъобразно. Не последва дори извинение от страна на държавата.
- Обърнахте ли се към съда в Страсбург?
- Подадох жалбата в началото на 2000 г. Този казус е известен на Страсбургския
съд. Минал е веднъж, заедно с жалбата на Луканов, който бе обвинен по същото
дело. Никакъв отговор не съм получил вече шеста година. Това е съдът в Страсбург.
Така че, да не бързаме със суперлативите за Европейския съюз.
- Мнението ви за корупцията в политическия елит преди и сега?
- Трудно е да се говори за корупция преди. Не е корупция да използваш влиянието
си, за да направиш нещо за родния си край. Никой не слагаше пари в джоба си.
- Как се обогатяваха хората от комунистическия елит?
- Вземаха апартамент за себе си, за сина си и внука си, но след като го получаваха,
го плащаха по държавни цени. Плащахме си и храната, която ни се доставяше по
домовете, и почивките. Удобството бе, че ни се пестеше време. Това са прословутите
привилегии. Случвало се е, отида в провинцията, и гледам - шофьорът сложил в
багажника щайга грозде или ябълки, някоя бутилка вино. Забраних им, но други
са приемали. Гражданин да ти предложи пари срещу услуга - това го нямаше. Направих
сметка, че от Октомврийската революция до 1989 г. общият брой на членовете на
Политбюро във всички социалистически държави е около 400 души. След 1989 г.
се изписа много, че това са хора грабители, експлоататори, които имат милиони
в западни банки. Вече 16 години за нито един от тези членове не се откри такава
сметка. Системата не го позволяваше. И сравнение не можем да правим с корупцията
на сегашните управляващи.
06.10.2005
Мнения по темата: