Имена
Писател от висока класа
Димитър Мантов - белетристът, който проправи пътя в съвременната българска литература към модерния исторически роман
 |
ДИМИТЪР МАНТОВ е роден на 13 октомври 1930 г. в с. Босилковци, Русенско. Завършва гимназия в с. Полски Тръмбеш и право в Софийския университет. Известно време работи като адвокат и журналист в различни издания. През 1964 - 1969 г. е завеждащ редакция в издателство "Народна младеж". Главен редактор е на издателството на НС на Отечествения фронт (1970 - 1972) и зам. генерален директор на ДО "Книгоиздаване" (1973 - 1975). Главен редактор на Центъра за литературна информация към СБП (1976 - 1990). Автор е на повече от 20 исторически романа, сред които "Калоян, цар на българите" (1958), "Иван Асен II, цар и самодържец" (1960), "Хайдушка кръв" (1969), "Лудите глави" (1972), "Ювиги хан Омуртаг" (1974), "Княз Борис I " (1975) , "Албигойска легенда" (1977), "Абагар и вещиците" (1998), "Нощ в Кабиле" (2000) и др. Написал е и издал романизовани биографии за Алеко Константинов, П.Р. Славейков, Пенчо Славейков и Христо Г. Данов. Нему принадлежат множество исторически очерци и разкази, повести, сценария за игралния филм "Калоян" и др. Автор е на излезлия неотдавна автобиографичен роман "Невидимото въже", а също така - на станалата бестселър ... книга с кулинарни рецепти, претърпяла няколко издания. |
Не може да има сериозно мнение за търсенията и постиженията на българския исторически
роман, без отношение към творчеството на Димитър Мантов. И това са думи - дълбока
моя убеденост, не по повод на неговия юбилей. Стандартната юбилейна патетика
в случая е неуместна, защото е реч за значим български писател, с категорични
приноси към родната литература.
Известно е, не само на професионалните литератори, че художествената историография
в полето на българската литература, има своите - наистина! - непреходни постижения.
Нещо повече - историческият ни роман е средоточие на възможно най-интересните
авторски идеи за оригинална интерпретация на миналото. Началото на този интензивен
процес на нетрадиционно осмисляне на историята, търсенето на самостоятелна,
писателска гледна точка върху трагичните обрати на националната съдба, дава
Стоян Загорчинов с романа си от 30-те години на миналия век "Ден последен,
ден Господен". Тук вече историческото време не е само и единствено обект
на "реставрация", която не отива по-далеч от любопитно-пикантерийно
възкресяване на съответната историческа атмосфера. За пръв път в българския
исторически роман, благодарение на тази творба на Загорчинов, един, несъмнено
благодатен за романно повествование сюжет, става "повод" за философско-екзистенциално
отношение към темата за властта, за нейната... задължителна болест - вождизма,
и пр.
Историческият роман от 60-те години и последвалите десетилетия, постигна много,
тъкмо в амбицията на авторите за своя дума за българската история. Вече са широко
известни книгите на Антон Дончев "Време разделно", на Вера Мутафчиева
"Случаят Джем", на Генчо Стоев "Цената на златото", на Емилиян
Станев "Антихрист".
Приносите на Димитър Мантов са в тоя контекст на оригинални търсения и находки.
Те не могат и - не бива! - да бъдат подценявани и недоглеждани, благодарение
на инерцията, с която "вкарваме" няколко имена в един "списък",
и с това изчерпваме анализа на явлението...
Както вече казах, не е възможна интерпретаторска панорама на българския исторически
роман, без присъствието на автора на "Калоян", на "Княз Борис
I", на "Иван Асен II. Цар и самодържец", и на още редица книги,
за някои от които ще стане дума.
Димитър Мантов е от писателите, които "катерят" литературния връх
с методично постоянство и увереност, без болезнената амбиция за бърз успех.
Началото е... "дуетно" - заедно с Антон Дончев, през 1956 г., издават
романа "Пробуждане", със сюжет от въстанието на Асен и Петър. Мантов
и сега (както впрочем само той така духовито умее!) гледа иронично към такава
"орташка" работа, която впрочем не е чак такъв... "срам за майстора",
както по повод ортаклъка, находчиво-вярно се е изказал българинът...
Историческият роман "Калоян" излиза през 1958 г. (Единадесет години
по-късно, през 1969-та, ще излезе в ново преработено издание.) Оттук насетне
една завидно неизтощима творческа енергия ще бъде впрегната в създаването на
интересна, с оригинални приноси, панорама на българската държавност, на нейните
върхове, но и на многото парадокси и абсурди. Защото книгите за княз Борис I,
за цар Симеон, за Иван Асен II, за "Царпетровото време", не са самоцелни
историко-романтични етюди на български владетели, а именно в най-добрите си
страници това е всъщност роман "с продължение", за българския дух,
за българския стоицизъм в отстояването на националната идентичност. При Димитър
Мантов е, в най-добрите си параметри, съчетанието между увлекателния, сладкодумен
разказвач и перфектно подготвения историк. Такова едно "сътрудничество"
е от решаващо значение за проблемната и естетическата автентичност на повествованието.
Имам слабост към една книга на Мантов, която и обективно погледнато, е от значимите
български книги: повестта "Албигойска легенда" (1977 г., изд. "Народна
младеж") е първият опит - находчиво сполучлив при това! - да се осмисли,
все в ритъма на увлекателната художествена историография, едно от най-интересните
събития и за историка, и за романиста от българската история. Думата е за оня...
"износ" на богомилство, за онова преминаване отвъд българските граници,
в посока Франция, на едно от най-съдържателните приключения на Духа на Европа,
което първо се осъществи именно в България. Албигойците - това са "предрешените",
тъй да се рече, български богомили. Читателю, препоръчвам ти да прочетеш "Албигойска
легенда"!
Огромната творческа енергия на Мантов намери своите интересни превъплъщения
и в поредицата своеобразно-романизирани биографии на Алеко Константинов, на
бащата и сина Славейкови. Текстовете, адресирани към детето и юношата, са също
от представителните работи на писателя. Последната му (засега!) книга с приказки
за българските религиозни празници, носи от характерната свежест на Мантовото
слово.
И не на последно място, разбира се, Мантов открай време има... настолно четиво
за... кулинарите-естети. Неговите "кулинарни пътешествия" са любопитно
преображение на една богата на находки белетристична дарба...
Благодарен съм на случая, че преди доста години (вече!) ме приближи до този
писател. Общуването ми с него е сред най-приятните ми часове...
Митко, за много години! Жив и здрав!
Прочетено в "Невидимото въже"
Панта рей
На младини се занимаваме главно със себе си. Житейският ни опит е свързан с нещата около нас. Дори да прочетем нещо умно, или да бъдем посъветвани от умен човек, трудно приемаме чуждите думи. Опитът е личен, не може да се наследява. Това е една от трагедите на човека. Докато натрупаш опит, който можеш да използваш не само ти, но и синът ти, вземеш, че умреш. И наследникът ти започва отново - за да направи и той същото.
Връщане към себе си
След младите години кръгът на познанства, възприятия и преценки се разширява. Някъде около четиридесетте много хора един ден откриват, че имат рентгенов поглед за нещата. трудно могат да бъдат заблудени, отгатват какво им се готви, какво е възможно те да направят. С приближаването на старостта човек отново започва да се занимава със себе си. Светът постепенно се смалява, докато се стигне дотам, че от леглото вратата на стаята ти се струва далечна като северния полюс.
Минало, настояще и бъдеще
Целият ни живот преминава в търсене на нещо, което ни липсва или което много ни харесва. Спомням си притчата, разказана от Джуандзъ: "Един човек сънувал, че е пеперуда. Събудил се и дълго се чудил дали не е пеперуда, която е сънувала, че е човек." Кое е времето, в кето живеем? Миналото е зад нас, бъдещето обикновено е неясно, истинско е само настоящето - в него има минало с хубави неща и с горчивини, има и желание за бъдеще. Спомените, както сънищата и писаното слово са особен вид реалност.
Писаното слово
... Отдавна разбрах, че пиша, за да общувам със себе си. Приятно ми е да пиша. Писаното слово, както спомените и сънищата, преодолява времето и пространството. То не само съхранява, но и дава нов живот на съживените сънища, които са част от живота. Може би съм пеперуда, която сънува, че е човек.
08.10.2005
Мнения по темата: