Профил и анфас

ПОЕЗИЯ КАТО СТАРО ВИНО

Ивайло Балабанов на 60 години

Никола Инджов

Не са малко българските писатели с тракийска кръв в жилите си. Някои от тях са бежанци, други - потомци на бежанци, повечето са родени в тази Тракия, която днес е откъсната от България като Беломорска (Западна) и Одринска (Източна). На друго място бях писал, че най-много представи за историческите простори на България ми дава Триречието - земята между Арда, Тунджа и Марица. Там чувствам как отечеството се прелива към Средиземноморието - далнина за говора, окото и ухото. Защото не всички българи са дошли през Онгъла. Има българи, които са се появили като homo sapiens по исконните български места, които не са придошли на орди с конско месо под седлата си, а са възникнали като човешки род при изворите на българската кръв в Тракия. В географското пространство това са Южна България и Родопите. В този смисъл чеда на цялостна Тракия са Пейо Яворов, Кирил Христов, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Димитър Полянов, Минко Неволин, Гео Милев, Константин Петканов, Дамян Калфов, Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев, Димитър Бояджиев, Димитър Подвързвачов, Георги Михайлов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Магда Петканова, Веселин Ханчев, Димитър Данаилов, Давид Овадия, Георги Джагаров, Радой Ралин, Слав Хр. Караславов, Христо Кацаров, Дамян Дамянов, Михаил Берберов, Георги Братанов... Този списък не е пълен, той е показателен, като тук не са включени творците, които в началото на двадесет и първи век са в активно книжовно действие.
Благословена земя е Тракия! Три реки - Арда, Тунджа и Марица - като трикръвно потекло преминават през нея от пространство в пространство, от време във време, от съдба в съдба. Там изпод праха на миналото излизат на повърхността на всекидневието нетленни следи от антични и класически цивилизации, там в същността на човека са натрупани почти всички културни континентални пластове. Защото там съществуват едни подир други и едни в други Рим и Византия, Ориентът и Дунавска Европа, Средиземноморието и Балканите. Там звънът на православната камбанария отеква до гласа на правоверното минаре; шестоъгълните звезди на еврейска синагога докосват железните кръстове на арменска църква; католически храм и протестантско убежище светулкат редом. В тази земя животът приижда от тракийската, от славянската, от прабългарската народна глъбина. Живот първозданен и с предначална хармония, а в зародиша на южнобългарския свят редом с тракийските земеделци и възрожденските строители са се раждали и продължават да се раждат най-много поети в сравнение с всички други краища на Отечеството.
Но в истинското начало на тракийската словесност са безименните автори на народните песни, създали гениални образци на устна епическа и лирическа поезия. Някои от тракийските народни песни са включени още в историческия сборник на братя Миладинови, в сборниците на Кузман Шапкарев, в антологията на Пенчо Славейков, в изследванията на Васил Стоин и на десетки етнолози, сред които блести Мара Михайлова, събрала устната поезия на беломорските тракийци в голямата книга "Виена китка с алтънче".
... И сега иде ред да спомена едно малко бежанско селце в Източните Родопи - Хухла, кацнало над Арда между други подобни селца, прочути с кавалджии и певци, с хороводци и разказвачи на приказки. Хухла не е отбелязано на повечето географски карти, но в духовния атлас на България то би трябвало да бъде определено със знака, с който се ознаменуват необикновени природни феномени. Защото Хухла излъчва като че ли някаква мистична енергия, от която се родиха за България един финансист, член на Сметната палата; един юрист, бивал кмет на цял град; един културологът, шеф на необикновена фондация, ратуваща за културата на виното. И трима писатели - белетристът Иван Бунков (1950 г.) и поетите Петър Василев (1937 г.) и Ивайло Балабанов (1945 г.).
За тримата може да се пише и общо, и поотделно. Иван Бунков в повести и разкази показва дълбоко познаване на народната психология, той е твърде експресивен художник на народния живот. Петър Василев е всепризнат майстор на стиха, постигнал e изключително доверителна интонация в своята поезия.
Следващите редове са посветени на един от тримата книжовници от Хухла, а именно на Ивайло Балабанов по повод неговата шестдесетгодишнина.
Ивайло Балабанов осъществи своето творческо призвание с четири-пет стихосбирки, които му отредиха достойно място в съвременната книжовност и в неговото литературно поколение. Става дума за първите му книги "Да се загледаш във звезда", "Окова за щурец", "Парола Любов", "Религия ". Още в тях той се прояви като поет със склонност към традиционализма и в това отношение е верен на класическата насока, показана от някогашния учител в Свиленград Иван Вазов В същия град, където от години живее и самият Ивайло Балабанов. Мястото, което обитава днес нашият поет, е с особено историческо значение. То е преход от един континент към друг, от една религия към друга, от една народна нравственост към друга. Именно на тоя предел, както поетът пише,
Със кремъклия пушка, с проста сопа,
със камък и стрела от бучимиш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!
Цитатът е от стихотворение, озаглавено "Принос към европейската история", което навремето като със светкавичен отблясък отбеляза откъде идва вдъхновението на младия тогава поет Ивайло Балабанов - от драматичната история на тракийските българи, немного известна и не докрай разбрана. Оттогава насам в продължение на три десетилетия Ивайло Балабанов създава своята силна, хубава поезия, която с право можем да наречем тракийска, ако не съществуваше по-точното и по-всеобхватното определение, че това е поезия, писана от значителен български поет, тракиец по произход.
В зрелостта на своя живот поетът издаде един антологичен двутомник под общото заглавие "Песни за старо вино". Първата книга е назована "Отечество-любов", тя съдържа непубликуваните до тоя момент стихотворения на автора, а втората носи заглавие "Часовник за бъдеще време" и в нея са събрани най-хубавите предишни творби на Ивайло Балабанов.
Верността към установената традиция не означава повторение на стилистичните и формалните похвати в литературата, например един Вапцаров е твърде различен в това отношение от един Яворов - негов непосредствен учител в поезията, от когото той има и силни лични впечатления. Така и при Ивайло Балабанов традиционализмът се изразява преди всичко в духа на творчеството, в моралната основа на художествената словесност. Тематично той почти изцяло се е посветил на ориста на бежанците-тракийци, а стилистично възпява тяхното историческо присъствие в лоното на българската нация направо с патоса на Вазовата "Епопея на забравените".
В съвременната поезия патосът е рядко явление, някои салонни ценители не само че не го приемат, но го и квалифицират като най-чист белег на старомодност и провинциализъм. В нашата книжовна действителност подобно отрицание се появява на всеки тридесетина години - когато се извършват дълбоки обществени промени. В такива случаи малодарни окололитературни сноби намират възможност да напомнят за себе. Вазов е постоянен прицел, неговите последователи - също. Ивайло Балабанов е един от тях и по тази причина неговото отшелничество в провинцията се възприема като отсъствие въобще от литературата. Снобите не могат да проумеят, че някой може да блести и с отсъствието си от литературния салон. Такъв е Ивайло Балабанов. Въпросните сноби не го включиха в енциклопедичното издание Речник по нова българска литература, издадено в "зората на демокрацията", те просто не можаха да разберат, че Ивайло Балабанов го няма в столичната суета, но го има в националната литература!
Стихотворенията не бива да се преразказват, но могат да се показват на читателя, за да се ориентира и най-неопитният в шумния словесен поток, който напоследък наводнява културното пространство.
Ивайло Балабанов е сътворил великолепни творби за отечеството, за приятелството, за любовта. В една антология на поетите-тракийци биха намерили достойно място много негови творби като поемите "Сила" и "Мост", като стихотворенията "България", "Допиване на последната чаша", "Тежък хляб", "Ивайловградски въпрос", "Сутрешна закуска" и, разбира се, "Принос към европейската история".
Делото на тракийските книжовници има голям обществен смисъл. Написаното от тях представлява не просто художествена литература, а нови страници в историята на отечеството, тъй като тракийската тематика въобще и тракийската кауза в частност дълго време са били извън общественото внимание. По една или друга политическа причина, но просто и по липса на информация за събитията, които предопределят историческата съдба на тракийските българи. Например за огромната народна трагедия на брега на река Арда при днешния град Маджарово информацията едва в наши дни достига до активно действащите поколения. В историческите учебници Маджарово все още го няма, но литературата запълва празнината. Да кажа, че това е празнина в душата на съвременника.
Където има поет - там няма провинция. Ивайло Балабанов е писател с национално значение и животът му в Свиленград придава на древното селище оня блясък, който преди това само Иван Вазов бе му придавал.

14.10.2005

 

Мнения по темата: