Имена

Тракиецът, който не склони глава

За мене политическите интереси не са най-драгоценните. Не ми е дадено да угоднича! - изповядва Петко Росен, писателят незаслужено забравен от критиката

Кирил МОМЧИЛОВ

За мене всички руси са мили братя славяни - споделя писателят през 1942 г. Днеска срещнах един руснак. Питам го как е, що ново? Смути се и виждам, че не се решава да ми отговори искрено. Казвам му: "Не се колебай, виждам мъката ти. Германците газят, разнебитват вашата родина. На болшевиките се падна великата чест да я бранят. А има прононсирани патриоти между вас, които злорадстват, че германците ги мачкат. За вас, прокудените, има болшевици, но за мене всички руси са само руси - мили братя славяни. Без тях славянството би станало плячка на тевтонци и азиатци.
Моята вяра е все още непоколебима. Не може и не бива бездушната тевтонщина да реди и води Европа. И редът им, и цялата им култура би била армия от роботи (човеци-чашинки). Само на славянството се пада да одухотвори света, да го залее с човещина и благост."
Руснакът се просълзи и кривна настрана...
Тези редове са от Дневника на писателя Петко Росен, който си отиде огорчен, задавен от тревогата си за България, преди да навърши 64 години. Той бе не само бележит тракиец, но и голям българин, който в края на дните си написа: "Ако мога отмести на един сантиметър от пропастта родината си, бих отишъл с радост на бесилката"... и още: "Народите копнеят за мир и мирно съжителство. Братушките ще го наложат."

Петко Росен

Петко Росен бе и неповторим дух, цялостна творческа и гражданска хармонична личност. Със своята отговорност пред времето и човека той бе истински патриот, който обичаше земята и народа си. Трябва да е било огромно чувството му за отговорност и божествен страх пред литературата, та ни остави безсмъртни творби. Прозата му е нещо особено в нашата литература, тя не се подчинява само на литературното описателно слово, а и на устното разказвателно слово. Мемоарните му очерци за родната Тракия, за Илинденско-Преображенското въстание и легендарната Странджа, нямат равни на себе си.

Петко Георгиев Чорбаджиев е роден на 15 октомври 1880 г. в село Ковчас, Лозенградско преди 125 години. Достоверната му биография читателят може да научи единствено от книгите му, от частично запазената кореспонденция и от дневника на писателя, които се намират в Държавния архив на Бургас.

Д а л е ч н и с е н к и н а м и н а л о т о,

които младежката памет е сърханила тъй свежи и тъй живи... - изповядва се той в началото на очерка "Черкези" от книгата "В поле широко" (1938). - "Нашето село Ковчас бе на цариградското джаде. Бегликчии, джелепи все из тоя път вървели. Нашите имали големи ханища с постоянни складове на храни за хора и добитък: брашно, ярма, сено." Векове наред жителите му били "привилегировани", което освен всичко дурго ги правело непокорни, участници в не една и две странджански буни. Баща му - един от най-личните селяни, собственик на обширни земи и многобройни стада, "на два пъти е бесен с главата надолу" - разказва писателят. - Има и песен за него:
Всички си пушки дадоха,
пушките и ножовете -
Георги си пушка не даде..."
"Бедната му майчица", каквото и да заразправяла, все в песен го свършвала - с песен и с плач. И тя била от известен род, не само знаела много песни, но и сама ги създавала. Баща й лежал три години в Одринския затвор като ятак на Филчо войвода. "Дядо ви Герги, на баща ви дядо му, го казували Голямата мечка... - разказвала тя. - Сарандисах се и побягнахме, когато баща ти ми задума: в циганско село да идем, ала в България да сме... В турско не оставам." Било е след първото му отвличане и бесене с краката надолу. Досещате се за какво може да е отвлечен. За пари, за много пари! А синът е бил само на 40 дена... Минали границата и се установили в изоставеното черкезко село Герге бунар (преименувано в 1934 г. на Росеново). Най-напред се били настанили, идейки от Турция, в проста, уплетена от пръти и замазана с кал колиба. После бащата вдигнал чифлишката къща накрай селото. Тези имоти не са задоволили Чорбаджи Георги и той се заселил в Бургас, край града се сдобил с голям чифлик. Ала малко време му било писано да се радва на семейството и имотите. Разбойнишките главатари Лефтер войвода и капитан Атанас го хванали в покрайнините на Герге бунар и както турците го "обесили" с краката надолу... Поболял се Георги Чорбаджията и скоропостижно починал.
Синът, още не завършил трети прогимназиален клас (сега седми клас), трябвало да поеме грижите за имота и семейството. В Сливенската гимназия постъпил през есента на 1896 г., после следвал право в Софийския университет, в Париж и Женева. Като ученик е близък другар на Пейо Яворов и Елин Пелин, на Минко Неволин и Иван Карановски. Увлича се по народняческия социализъм,
п р е г р ъ щ а и д е и т е н а
р е в о л ю ц и о н н а т а б о р б а
и е един от активните участници в Илинденско-Преображенското въстание. Ханът им в Бургас, запазен и до днес, бил център, отправен пункт за четниците от България към Турция, а Герге бунар - главен лагер за целия Одрински район. Ето какво свидетелствува Христо Силянов, който в края на май 1903 г. напуска Минковия хан и се отправя към Герге бунар : "Там заварих моя задушевен приятел Петко Чорбаджиев - студент, поклонник на Шопенхауера и Ницше, любител на художествената литература и с критически разбирания от школата на Волински. Първата ни работа бе да посетим лагера. На поляната, пред воденицата, срещнахме стотината кандидати... Моят приятел Петко, ученик на Волински, се влюби в Икономова още при първата им среща, главно затова, че в неговия намръщен поглед и буйно свисналите надолу гъсти мустаци, открил прилика с Ницше..."
За решението си да се бие с пушка в ръка с поробителите сам Петко Чорбаджиев се изповядва пред родната си майка в очерка "С комитите"
" - Ще отида, мале. Какво да ти донеса от Ковчаските балкани, от миризливите ридове, от Милев баир - бащините ти мекяни. Знам, че сърчицето ти е все там. Нали: "Като излезеш на ридо, та те лъхне оня ветрец... Сутрин откъм Бялото море, вечер - откъм Църното. На благо, на хубаво. Па ония цветя като цветнали! Е-ех, де са нашите миризливи ридове! Та и душата ти замирисва на благо, на хубаво...Отивам и аз, па каквото бог даде. Ти толкова бленуваше за нашите родни места, а сега, когато предстои да се освободят, не даваш дума да ти се продума..."
След завръщането си в Бургас, е назначен за областен управител, а през 1931-а е избран за народен представител в ХХIII Народното събрание (1931-34) от Демократическата партия. "За мене политическите интереси не са най-драгоценните. - изповядва се той и признава: - Не ми е дадено да угоднича!" Винаги и навсякъде той отстоява собственото си виждане, не се съобразява с мнението на никого, за него не е имало "партийна" дисциплина. В началото на четиридесетте години, когато фашистката чума връхлита над цяла Европа, Петко Росен проявява антихитлеристки и антивоенни настроения. След нахлуването на хитлеристите във Франция през 1940 г. , той отбелязва, че "шествието на хитлеризма е погребален марш на свободите, избликнали във Франция чрез Френската революция".
За непокорството си и "волнодумството" срещу царя и управляващите през 1939 г. е интерниран за 6 месеца в местността "Панагюрските колонии".
А н т о н С т р а ш и м и р о в -
л и т е р а т у р е н к р ъ с т н и к
За разностранното литературно творчество на Петко Росен може да се пише подробно.Тук ще споменем само книгите му, които през онези години са предизвиквали голям интерес сред почитателите на художественото слово. Псевдонимът му Росен е от 1904 г., а литературен кръстник - Антон Страшимиров. Росен е име на горско цвете - омайничево и красиво. Има и връх Росен в Странджа срещу Бургаския залив.
Росен, росен, зелен росен,
Като растеш по планина,
По планина, по високо,
Пали ли те люта слана...
С тези редове от народната песен, за която Петко Росен казва "моята песен", започва последният очерк в първата книга на писателя "От Дунав До Бяло море. Видено и преживяно." (1927, второ допълнено издание - 1943). Нея той определя като "моята любов и вяра в родината, земята ни преди всичко". Онази вяра и любов към България, които не ще го напуснат до сетния му ден. Окрилен от радушния прием на първия сборник, още през следващата година писателят издава нов сборник "На Eньовден. Литературни сенки и силуети." (1928) - "книга на душата, за нашия интелигент, за себе си. За моите литературни изживявания." Тази му книга е плод на двадесетгодишно следене на литературната продукция в България, събрала е страстите - радостни и нерадостни впечатления от българските писатели. Поел риска, той е имал доблестта да пише открито от свое име, без да се съобразява с каноните на критиката.
Впечатленията си от срещите си със своите избиратели като народен представител Петко Росен е отразил в поредица от очерци, събрани в отделен том "Между народа. Видено и чуто." (1933).
Четвъртата, последна приживе, издадена книга , която е безспорно връх в оригиналното повествование на Петко Росен, е "В поле широко" (1938). През 1943 г. писателят издава във второ поправено и допълнено издание "От Дунав до Бяло море". Той е бил подготвил обемист ръкопис, който е включвал и "В поле широко", на злополучната книга "През гори зелени", ала ръкописът в края на 1943 г. му е бил върнат от Националната пропаганда поради "лошата атестация на автора ". (Този ръкопис видя бял свят едва в 1982 г., като издание на "Български писател" - в което не са включени само очерците "Момчилово царство", "Из Султан-Ери" и "Български сабиянки", както и финалният цикъл "И аз бях в Македония".)
Отделно внимание заслужават очерците и пътеписите му за Бургас и Черно море, за черноморското крайбрежие и Странджа планина... В пътеписите си Петко Росен не само се диви на природата, но и мисли за нея, милее за всяко българско кътче. Гласът му е тревожен, зовящ човека да пази и обогатява даденото ни от Бога.
Творчеството на Петко Росен е разностранно - писал е разкази, очерци, пътеписи, етнографски и историкогеографски материали. За съжаление голяма част от творбите му са останали пръснати из столичните и провинциалните периодични издания. Други са в тетрадките му или в машинописни редакции. А какво да кажем за десетките му бележници със записки от обиколките му по села и градове, от пътешествията му из България? Или да вземем Дневниците му, писмата му до и от близки и познати.
Като чета и препрочитам написаното от Петко Росен все повече се убеждавам, че той е бил

ш и р о к о с к р о е н б ъ л г а р и н,

за когото земята българска е била по-свидна от бащиния му чифлик, Мадарският конник и Белоградчишките скали - от воденицата и фабриката, от хана и кръчмата му. И никак не е чудно, че писателят е обходил всички места, свързани с родната история и националната култура. Посещава ги и с удивително майсторство ги описва, за да възкреси герои и предатели, паметници на природата и на човешкия дух. Всяка една от творбите му от началото до края е изпълнена с нежна и дръзка любов към родината и родната земя. Любовта му ще да е била винаги първоначалната, изходната сила, която е водела словото му. И още: малцина са писателите като Петко Росен със своя звучен език, съхранил за поколенията десетки думи и образи, които биха изчезнали безвъзвратно.

15.10.2005