Иван Радоев:

"Поезията е летене и безумие"

В този вой на нови коварства и изпепеляваща омраза и в неговата душа се трупаха нови въпроси и се отваряха нови рани...

Йордан Янев

Иван Радоев е все така самотен във Вселената, някъде там... Неразгадал сътворението на света, ще сътворява драмата на безсмислието в смисъла на живота. Мълвата мълвеше, че е странен човек, но той беше пространна личност. В него имаше всичко - възторг и покруса, страдание и болка, простота и безгранична сложност. Той беше поет от плът и кръв, осъзнал, че времето е безкрайно, а човек е кратък. И бързаше да наддумва думите, да събира въпросите и да търси отговорите, прикован върху разпятието на истината. Поетът е говорител на вечността. Словото му е пътят, който отвежда до храма. В благословената тишина, под купола на илюзията за вечен живот, той ще търси и своето възкресение. Така думите ще се раждат и ще отмират, подлите ще се забравят, истинските ще бъдат приковани на кръста.
ЗА ПЪРВИ ПЪТ ГО СРЕЩНАХ В ЕСЕННИЯ ЛИСТОПАД НА ПЛОЩАД "СЛАВЕЙКОВ". Облаци от сиви врабчета се отвяваха заедно с листата под дъждовното небе. Беше в края на 1990 г. Задаваше се сурова зима. Надеждите носеха безнадеждност... Бях му се обадил да му предам една моя архивна находка, свързана с пиесата му "Криминална песен", играна в Театъра на народната армия. Публикувах документът в рекламното издание на издателството, а тогавашният вестник "Литературен форум" веднага го препечата. Когато се появи на вратата на нашата малка книжарничка на ул. "Солунска", аз и жена ми бяхме готови да го задържим по-дълго и да го стоплим. Беше притеснен и каза, че бърза. Огледа с тъжна усмивка рафтовете, напълнени с книги и тогава видях, че лицето му бе изтъняло и светеше като лика на античен бог. Той носеше със себе си това поетическо озарение.
Документът беше рекламна диплянка, раздавана на публиката преди представление. В нея имаше стихотворение на Иван Радоев. През 1977 г. някой си М. Ст. я изпраща на Тодор Живков с писмо, в което споделя бурното възмущение на свои другари от зловредната постановка на Асен Шопов. Първият ръководител на партията и държавата отправя доноса до Добри Джуров, зачита се в стихотворението и рецензира:
"ЦИНИЗЪМ И ПРОСТАЩИНА !!".
Иван Радоев разгърна папката с оригиналите. Дълго се вглежда в нервно изписаното с дебел фулмастер изречение, посочи с усмивка двете удивителни и въздъхна:
- Никога не съм подозирал, че ми е била оказана толкова висока чест и то от такава личност. Пиесата се игра през 1977 г. Та той е можел с един замах физически да ме унищожи. И кой е този М. СТ., подписал доноса? Пише, че не е гледал пиесата, а се е възмутил от нея.
Гледахме как самотната му фигура потъна някъде в есенния листопад под живите облаци на летящите врабчета. Той беше жив и минаваше през есента на нови надежди. Не наруга никого, не укори противниците си - във време, когато писателите се разделяха и всеки доказваше кой е по-голям грешник от другия. В този вой на нови коварства и изпепеляваща омраза и в неговата душа се натрупваха нови въпроси и се отваряха нови рани.
Една вечер се появи в предаването "Панорама" на Иван Гарелов. Лицето му беше все така болезнено, очите горяха. Нещо от него си отиваше, нещо завинаги чезнеше. Думите му бяха ясни до сълзи: "Вие обявихте в началото на предаването, че темата ще бъде "Злодей или герой?" , въпросът е, какво създадохме ние през тази епоха? Ние не създадохме нито едното, нито другото в неговия образцов вид. Ние не създадохме нито поп Кръстьо, не създадохме нито Левски, нито Бенковски. Ние създадохме един хермафродитен гражданин, който е и малко страхлив и малко смел, малко добродетелен и малко злодей, т.е. създадохме най-опасното същество през тези 40 години. Защо е опасно? Защото това е масовият човек...
...Промяната съществува. Тя се състои в това - нещо умря. Нещо трябваше да си отиде и то си отиде, макар не изцяло, не изведнъж, бавно, с бавни отмиращи крачки. Но отделни краища от злото още се виждат като червеи, като плазмодии, но то въпреки това си отива. Другото, което е, е това, което трябваше да дойде, дойде ли? И ако не е дошло, защо, и ако е дошло, как дойде? На нас ни трябваше един морал, за да победят идеите на демокрацията, за да спечелим доверието на хората в полза на демокрацията. Трябваше да бъде проведена една толерантност с голям замах спрямо нацията. Ние не направихме това, а обратното. Редица лидери у нас създадоха братоубийствени теми, обществото, вместо да извършва съзидателни процеси, започна да се самоосъжда, да се самоубива. Нали знаете мисълта (забравил съм източника), че една нация не може да загине чрез друга нация, тя може да загине само чрез самоубийство."
Преди времето да затвори своя кръг в сърцето му, той престана да дава интервюта. Всичко, каквото е искал да каже, го е сторил в пиесите си и в своите стихове. В България едва ли има друг драматург, чиито постановки са играни с толкова голям успех сред театралната публика. Помнят се: "Светът е малък", "Криминална песен", "Човекоядката", "Кълбовидна мълния", "Юстинианова монета", "Одисея", "Голямото завръщане", "Любов и омраза между леопарди", "Пожарът", "Червено и кафяво", "Садал и Орфей"...
Шекспировият вик :"Да бъда или да не бъда!" разпъваше душата на този необикновен поет и драматург. След дълго поетическо мълчание, през 1989 г. беше написал необикновено стихотворение::
Убийте змията!
Ето я! Ето я! Ето я! Ето я!
Удряйте! Удряйте! Удряйте! Удряйте!
С камъни, дървета, мотики, бутилки, хладилници,
прахосмукачки, компютри, карбуратори, радари.

Бягай, миличка светлина!
Бягай, миличка струя!
Бягай, мълнийо моя!

На земята лежи размазан слънчев лъч.
Каменоделецът ще отгледа сирачета.

Аз търся поетическо убежище.

ДО СЕТНИЯТ СИ ДЪХ ТОЙ ТЪРСЕШЕ СВОЕТО ПОЕТИЧЕСКО УБЕЖИЩЕ...
"Поезията е летене, безумие, отказ от очевидното, предчувствие".- ще изповяда пред Мария Гарева, написала най-хубавата анкетна книга за поета.
"Поетите са спонтанни бунтари. Те са се бунтували по всяко време. Кой голям поет не е зовял към революция, към свобода?..."
"Творчеството е мечта по свободата. Мечта за бъдеще и модели на човечеството, на човека."
"Българинът се шегува с Бога, с религията, с царя, с попа, с властта, с жена си, с бъдещето си. Това е според мене средство за спасение. Това е велико оръжие. Не винаги човек влиза във физическа саморазправа, за да се разплати с някого. Човек се разплаща и чрез хумора".
ТОЗИ ПОЕТ, ДОШЪЛ ОТ РАВНИНАТА, в която житата са се ширнали и развълнували, подобно на морски вълни, създаде непреходно творчество. Той израстваше през годините, обгърнат от вниманието на Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Д. Б. Митов, Светослав Минков, Веселин Андреев и Ламар. И ако някога прадядо му е общувал с гостувалия в родното му село Пордим, Александър II, правнукът се изкачва царствено върху трона на голямата поезия.
Нему принадлежи короната и сълзата под нея.

12.11.2005