Той остави трайни следи...

Веселин Измирлиев бе безкористен радетел за разпространението на художествените и научните послания на народите

Леда Милева

Навярно е било в началото на шейсетте години на миналия век. Бяха ме поканили от Българското радио - "Предавания за чужбина" - да направя изказване на някаква актуална културна тема. Въведоха ме в студиото и записът започна. Бях стигнала почти до края, когато от апаратната прозвуча непознат глас:
- Стоп, стоп! Как ви дойде наум да произнесете така последната дума? Ще трябва да повторите изречението.
Мигом осъзнах, че наистина бях направила грешка - макар че сама си бях написала текста на английски и добре знаех въпросната дума. За щастие изказването не беше на живо и редакторът бе слушал внимателно.
- Аз съм Веселин Измирлиев - представи ми се той усмихнат, когато микрофонът бе вече изключен. - Прощавайте, че ви прекъснах, но нямаше как.
- Вие прощавайте за лапсуса. Аз мога само да ви благодаря...
По-късно, когато ми се случи да работя почти десет години редом с Веско в изпълнителното бюро на Съюза на преводачите в България, често си спомнях за първата ни среща в радиото. Дребна случка, но много характерна за човека Веселин Измирлиев. Компетентен и сигурен в знанията си, стриктен и добросъвестен в работата си, прям и естествен в отношенията си с хората. И с неизменно чувство за хумор. Правеше уместни критични бележки, когато е нужно, но винаги добронамерено и по такъв начин, че никой не се обиждаше, нито му се сърдеше. Справяше се навсякъде, където му се налагаше да работи - в сферата на международната политика и културните връзки, като журналист, редактор, общественик. Сътрудничеше със статии и коментари в различни печатни издания, често се явяваха негови фейлетони във в. "Стършел". Беше наследил будното социално чувство, острия поглед и острото перо на своя баща Тома Измирлиев.
Когато говорим за човешките качества, за дарбите и за широката култура на Веселин, не можем да не изтъкнем отличното му владеене на три чужди езика и способността му да използва умело възможностите и нюансите на българския език - предпоставка за приноса ми в развитието на превода у нас и за утвърждаването на авторитета на българския преводач. Повече от седемдесетте книги, които е превел от руски, френски и най-вече от английски, нареждат Веселин Измирлиев между изтъкнатите ни преводачи след Втората световна война. Само няколко имена и заглавия са достатъчни, за да ни напомнят за значителното му преводаческо дело - "Тес от рода Д'Ърбървил" на Томас Харди, "Нашият човек в Хавана" от Греъм Грийн, "Моята автобиография" от Чарли Чаплин, "451 градуса по Фаренхайт" на Рей Брадбъри. Тези и много други негови преводи са претърпели по четири-пет издания. Немалко са и заглавията в областта на обществено-политическия превод. Нека споменем книгите на Мерсия Макдермот за Гоце Делчев и за Яне Сандански, които станаха достояние на българския читател благодарение на преводите на Веселин Измирлиев; или превода му от руски на "История на дипломацията".
Веселин знаеше от опит огромното значение на компетентния превод за международните връзки, подчертаваше неуморно ролята на талантливия превод за обогатяването на българската култура със съкровищата на световната литература, както и за запознаването на другите народи с най-високите постижения на нашите класици и на съвременните ни автори. Сам преводач от голяма класа, той непрестанно изтъкваше, че за да се повиши общото равнище на превода у нас, е необходимо да се развива критиката на превода. Особено го вълнуваше растящата нужда от млади кадри и грижата за професионалното им израстване. Затова Веселин Измирлиев беше съпричастен към създаването на Съюза на преводачите в България през 1974 г., към изграждането на неговата структура, към участието на новия съюз в дейността на Международната федерация на преводачите и установяването на плодотворни контакти със сродни организации в балканските страни.
От учредяването на СПБ до края на дните си Веселин Измирлиев бе заместник-председател, един от двигателите за утвърждаването на Съюза и на Кабинета на младия преводач, за създаването на списанието за чуждестранна литература "Панорама".
Веселин Измирлиев ни напусна преди двайсет години. Живият спомен за него и трайната следа от творчеството му ни приканват да се вглежваме с неговата взискателност в днешното състояние на превода в България. Количеството на издаваните преводни книги и на филмовия превод (особено за многобройните кабелни телевизии) безспорно расте. Но реагира ли нашата общественост на твърде честото отстъпление от високите образци на художествения превод, оставени ни от няколко поколения талантливи и високообразовани преводачи? Не се ли възлагат понякога отговорни преводи на чираци в това изкуство; стимулират ли развитието на превода обидно ниските възнаграждения на този изнурителен и висококвалифициран труд? Въпросите могат да продължат дълго. По-важно е да се мисли върху техните отговори и върху решенията на наболелите проблеми с оная загриженост, която проявяваха учредителите на СПБ, един от които беше Веселин Измирлиев. По-належащо е да се работи с упоритостта на безкористни радетели като Веселин Измирлиев за разпространението на художествените и научни послания на народите в многоезичното пространство на нашия глобализиращ си свят.
Сега, когато сме пред прага на Европейския съюз, с нова острота изникват пред нас различни аспекти на писмения и устния превод. Едно предизвикателство, върху което все още недостатъчно фокусираме вниманието си пред лицето на европейските изисквания и критерии, е нуждата от голям брой висококвалифицирани преводачи.
Дълбокото разбиране на Веселин Измирлиев за ролята на превода в международното сътрудничество, неговата взискателност и всеотдайност, когато трябва да се намерят решения на важни проблеми, са достоен пример за днешните дейци на преводното дело и за Съюза на преводачите в България.

14.11.2005