Хора, бягайте, подарявайте, напускайте големия град
Семейство Серафимови издържат себе си, дъщеря си и двамата си внуци. По професия са агрономи. Вече са на преклонна възраст - 86 години, но направо кънтят от нови идеи. Смях ечи в оранжерията им за цитрусови култури. Работят по 10 -12 часа на ден с прости сечива, лопата, пинцети, микроскоп... Напоследък и с компютър. Носи се слух, че са открили тайната на дълголетието.
 |
Снимки Христо Рачев |
Серафим Серафимов е роден в село Орешене, Ловешко. Бил е асистент
на акад. Дончо Костов в катедрата по Еволюция и теоретични основи на селекцията
на Агрономическия факултет на СУ " Св. Климент Охридски". Има 35 години
изследователска работа върху бадема, субтропичните и южни плодови растения.
Автор е на над 150 книги, статии, брошури. Последната му книга "Субтропични
и южни култури" излиза през 2005 г.
Радка Серафимова е родена в село Шипка, Казанлъшко. Била е директор на Опитната
станция по овощарство и лозарство в Поморие. Изследователската й работа е върху
смокинята, нара, райската ябълка, кайсията, кактуса. Старши научен сътрудник
първа степен. Съавтор е на книгата "Субтропични и южни култури".
"Сто и двадесет години човешки живот смятаме за напълно постижим"
"Хора не преяждайте. Нито с храна, с власт, с вещи..."
- Госпожо Серафимова, наблюдаваме повече от час лекцията ви пред група
японци. Това, което ни изумява е, че този кактусов рай, повече от 2500 вида,
е селектиран от вас и е в отлично състояние. Тук трябва да работят още поне
десетина души. Така ли е?
- Няма такова нещо. Работим аз, съпругът ми и дъщеря ми Васка. Тук в село Велика
община Царево се настанихме през 1987 година. Преди управлявахме голяма - 25
декара, градина за цитрусови култури. Сещате се какво стана с нея. Сега от нея
стърчат издънките на дивите подложки. Тъжен паметник. Нашият народ е като суха
слама, бързо се пали, дига висока температура и след това дълго намирисва на
изгоряло.
- А вие, господин Серафимов, как смятате, след 1989 година стана ли
пожар в селското ни стопанство?
- Цунами, пожар, земетръс, война, каквото искате, все става за сравнение. Интересно,
че това бедствие ни тласна да доразвием нашия малък народен университет. На
площ от 2 декара е събрана най-богатата колекция от цитрусови и южни култури
в България. Посещават ни групи от Германия, САЩ, Холандия, студенти, деца, всякаква
публика. Най-голямо удоволствие ми доставят посетителите, които искат да научат,
да запомнят нещо. Записват, снимат. Има и такива, които оприличават кактусите
на фалуси, на мозък, на животни, кикотят се. Тях, обаче ги оправя моята съпруга.
Имаме си технология на преподаването. Накрая всички си отиват доволни. Дали
пък най-доволните не сме ние (поглежда към съпругата си)...
- Отдавна сте преминали средната продължителност на живота - 72 години.
Кажете ни какво става тук. Има някаква особена миризма, лъчение от тези кактуси...
Разбрахме, че имате халюциногенни видове, използвани от шаманите на американските
индианци. Да не би да забърквате илачи, отвари? Приличате ни малко на тибетски
монаси. Госпожо Серафимова, кактусовият рай е ваша територия...
- Забъркваме. Трябва да знаете, че много наши приятели починаха разгромени от
времето, от старост, от бездействие, от хленчене. Хора не хленчете! Това създава
дисхормонален баланс. Тръгват разрушителни процеси във вашия организъм. Ето
го кактуса пейотл (Lophophora) ако вземете по-голяма доза настъпва необратимо
зомбиране. Разбира се, такива неща не забъркваме и разясняваме защо. Бедата
е, че се навъди много плевел - неработещи хитреци, които са издигнали в жизнен
принцип бездействието на тялото. Точно разнообразните мускулни усилия изстискват
отровите, опресняват и пазят нашата младост.
- Как минава един ден на семейство Серафимови?
- Ставане в 5 часа. Моля, моля - никой не ни буди. Градският човек седи на задника
си 10-12 часа. Ние се движим и работим точно толкова. Доброволно, с радост.
Никакво насилие. Без началници. Да се умориш, значи да си сторил най-важното.
Вижте тези кактуси, обърнете внимание на цветната хармония, фактурата, фантастичните
форми. Моята съпруга разговаря всяка сутрин с тях. Почиства ги от паразити като
безпомощни същества. Ето този Ехинокактус ингенс с огромни 12 сантиметрови бодли,
достига до един метър височина. Той е първообраз на съвременната гилотина. Хвърленият
отгоре нещастник умира с дни, защото всяко помръдване вкарва още по-дълбоко
бодлите. Иначе е красив, човекът го е натоварил със зловеща роля. Аз преглеждам
до обяд моите приятелчета - японската мушмула, лимоните, мандарините, кивитата,
райските ябълки. Подпирам, кърша, режа, пъшкам и си подхвърлям майтапи.
- Съзирате ли лицето на Бога между блесналата светлина на райските ябълки?
- А... не. (Стават и тримата сериозни) Не сме вярващи. Ние сме материалисти,
нека го кажем така, с умерени леви убеждения. Освен многото земя и камъни, които
сме прекопали, сме прехвърлили огромно количество литература. Нашата наука е
изключително сложна. Ние кръстосваме различни видове. Това прави и природата.
Тя обаче никога не кръстосва отделни родове. Почти. Магиите оставяме за други.
Тук е точната наука. Макар че понякога завиждаме на дълбоко религиозните хора,
вторачени в своята вяра. В тежки моменти им е по-леко. Ходят по водата - без
да потъват.
Красотата на нашите растения е хипнотична. Сега е зима и някои видове цъфтят,
защото имат генна памет за своите географски ширини. Често се притесняваме,
че не сме много подредени. Хората се радват на изобилието от багри и си купуват.
- Вече сте в третата, май последната възраст. Как гледате на това?
- Моят баща си поръча приживе каменен кръст. Аз също ще си инкрустирам кръста
с любимите плодове. Преди да си отидем от този свят искаме да ви кажем на ясен
и искрен български език някои от личните си прозрения.
- И те са...
- Сто и двадесет години човешки живот смятаме за напълно постижим. Човекът не
е двигател. Никога не разглеждайте и не правете аналогии с механизми, карбуратори,
животни, растения. Всъщност можете да правите каквото си искате, но няма да
придобиете истината. Човешкият вид е със сложна психика, ние сме социални животни,
но с нужда от пространство и усамотяване. Какво е това струпване на хора едни
връз други в градовете. Живот между ауспуси... Ако се обърнеш за глътка въздух,
поемаш цигарения дим на някой инфантилен сапиенс. Ние притежаваме лично, неприкосновено
пространство около нашите тела. Когато се блъскаш всекидневно в десетки други
хора, се задейства древен защитен механизъм. Ставаме тревожни и враждебни. Грубостта
извира отвсякъде. Оттук и целебността на обширните пространства, на звездното
небе, на залезите. Ако заменяте заник на слънцето за телевизионен екран, ако
нищо не усещате, когато гледате тази градина, няма надежда за вас.
Хора не преяждайте. Нито с храна, с власт, с вещи... Животът в големия град
ви убива. Продавайте и бягайте като опърлени. Земите на вашите деди пустеят.
Станете натурфилософи, всичко ще дойде от само себе си. Ще ви напусне невротичността,
ще започнете да се храните по-малко и ще оставате сити. Ще спите по-малко и
ще се радвате на единствения и последен живот. Ще престанете да жертвате здраве
за какво да е. Но това трябва да е ваш, личен избор. Може ли обществото да вникне
в човешкото величие на тази постъпка. Още не. Виждаме го всеки ден в очите на
нашите посетители. На 86 години не е екзотика да се изхранваш със своя труд
от земята. Това е хилядолетна норма. Питахте ни каква е най-неприятната нашенска
черта. Според мен, взимането на прибързани погрешни решения. Особено фатални
са управленските решения.
- Какво мисли младата г-жа Серафимова?
- С приемствеността сме малко зле. Още не мога да стигна високата летва, която
поставиха родителите ми. Само апаратът от латински думи е огромен. Разчитам
на синовете, но доколко те ще се насочат насам, в полите на Странджа, е въпрос
на бъдеще време. Иначе се справям, учителската практика ми помага.
- Госпожо Серафимова, вие имате огромен опит с наблюдението на толкова
много кръстоски и видове, а с човека?
- Ох, притеснява ме завистта у хората. Може би това не е най-важното, но оставам
смаяна, когато се сблъсквам с тази чертица, защото тя издава, че на хората им
липсва хоризонт, прочетени книги. Има една гръцка поговорка - "Ако завистта
беше краста, всички щяхме да се чешем до кръв". (Заедно избухваме в смях).
* Авторите са наши кореспонденти за Югоизточна България
09.12.2005
Мнения по темата: