Легендите

Захариев научи гърците на волей

Димитър напуска вратата на футболния Ударник, година по-късно вече е национал

АСЕН МИНЧЕВ

Димитър Захариев (вляво) и собственикът на Анортозис с поредните трофеи

Световното първенство по волейбол в Москва-52. Мъжкият ни отбор започва с авторитета на бронзовите медали за третото място от предишния шампионат на планетата в Прага-49. Стартът в предварителната група е неуспешен след загуба още в първия мач срещу силните тогава унгарци, а следващите съперници са още по-силните поляци. Преди решителния за продължаване на борбата мач с тях, на разбора председателят на нашата федерация Желязко Колев казва на националите: "Ако паднете и от Полша - на връщане ще пътувате само до Дунава. Няма да ви пусна да влезете в България!".
Никой не смее и да си помисли даже, че може да става дума за някаква шегичка. Защото думите са на човек, бил допреди 7-8 години политкомисар на партизанския отряд "Чавдар"... Освен тази заплаха за стягане на редиците, на помощ идва и съветският треньор Чинилин. Той подробно запознава нашия треньор Георги Кръстев и националите ни с особеностите на полския отбор и дава съвети как може да бъде победен. И българите побеждават, при това с убедителното 3:0 и продължават в следващата фаза.
Отличната игра на нашите, както обикновено, се ръководи от ювелирно точния разпределител и самоотвержен защитник Тодор Симов. Той вдига топката като по конец за бомбените удари на тежката ни артилерия - другият граовец в отбора Борис Гюдеров и Панайот Пондалов, а в тон с тях са Боян Мошелов и Борис Владимиров. От голямата ни шесторка на основния състав резерва на пейката е останал не кой и да е, а самият Коста Шопов и мястото му е заел

новобранецът в националния

тим, младокът Димитър Захариев. Това, че е за първи път национал обаче изобщо не го смущава. Той е един от рядко срещаните във волейбола атакуващи еднакво силно и с двете ръце, което си е жив ужас за всяка противникова блокада.
Но майсторският му арсенал не се изчерпва само с това, защото сервисите му не отстъпват по сила на тези на Пондалов. А неговите са чупили и пръсти на посрещачите от другата страна на мрежата. Освен това, в защита Митко Захариев успешно се опитва да съперничи дори на неподражаемия Тошко Симов. И всичко това го превръща в българския Шваркопф - универсалният капитан на финосмазаната и прецизна машина за волейбол на тогавашна Чехословакия, с братята Йозеф и Карел Брож, Пуалус, Палдус, Тесарж, Мусил, Лазничка. Машина, която трудно може да бъде спряна и в което трябваше да се убедят и нашите, след като водеха с 2:0 и 14:13 в III гейм. При българската атака от удобната страна в зона 4, капитанът Гюдеров бе хванат на блок и след равенството 14:14 се потвърди неписаното правило във волейбола, че който води с 2:0 и не бие с 3:0, обикновено пада с 2:3.
Веднага обаче последваха силни български мачове, а преди това бе успешният реванш срещу маджарите във финалната фаза, както и победата срещу най-силния от западните страни тогава отбор на Франция. Така отново

бяхме на трето място

в света, с което бронзовите медали от Прага-49 бяха достойно защитени!
Много се е писало и говорило за историческия мач България - СССР през април 1954 г. на пистата пред главната трибуна на националния стадион "Васил Левски"! Макар и приятелски, той ще си остане исторически, защото руснаците дойдоха с огромния си международен авторитет след 100 победи от 100 мача! В 101-ия обаче претърпяха първата си загуба. Нанесе я основният състав от звездния ни отбор през онези години: Димитър Захариев, Борис Гюдеров, Панайот Пондалов, Боян Мошелов, Тодор Симов и Сергей Гаврилов, от спортния клуб на съветските граждани в България "Червена звезда". С него и със Захариев, Тошко Симов най-често комбинираше за атака при мрежата с наричаната на волейболен език възходяща топка или Брожката, по името на нейния изобретател, чехът Йозеф Брож.
Малко преди втория пас на разпределителя, нападателят вече е скочил високо над мрежата и когато топката още се изкачва нагоре (затова възходяща) в своята парабола, той я засича с все сила в 3-метровата зона на съперника. А неговата заблудена блокада в това време виси като мокро пране на мрежата.
Още по-блестяща, защото бе по-продължителна, стана играта на Митко Захариев и останалите ни волейболисти от националния тим на друго историческо събитие у нас за този спорт в света. Истинско волейболно шоу представиха осемте най-силни отбора в света пред делегатите на 53-ата редовна сесия на МОК в Народния театър в столицата през 1957 г. Безупречната игра на българския отбор доведе до спечелването на всичките му срещи, с което той зае първото място в турнира, а високата класа на спортно техническото му равнище убеди твърде консервативните тогава членове на МОК, да приемат волейбола в програмата на Олимпийските игри.
Брилянтният техник Димитър Захариев изобщо не си е мислил за волейбол през 1950 година, защото отбива военната си служба като трудовак. А шансът му е, че участва с добри изяви като вратар във футболното първенство на Софийска трудова област. Там го забелязват и го привличат за вратар на Ударник (тогавашното име на Славия). Следва преместване в Школата за трудови офицери в София, където го вижда волейболният треньор на Ударник Иван Милев. Това се оказва

решаващо за бъдещото развитие

на готвения за футболен вратар Димитър Захариев, който окончателно избира волейбола.
От следващата година вече е в Спортната рота на Ударник, в чийто волейболен отбор са Панайот Пондалов, Никола Чалашканов, Цветан Каролев и други известни имена, а треньори са беспорният авторитет Валентин Анков и Иван Милев. И още през същата 51 г. дори е хоканен за първи път и в националния отбор, макар и само в разширения състав, от старши-треньора Димитър Еленков. За него пък е задължително да си пропомним, че е първият български спортист, издигнал се и прогресирал най-високо в областа на науката - инжинер-химик, академик!
Така се заредиха силните години на Митко Захариев в шампионския отбор на Ударник. След неговия бял екип, той пак остана под пагон, но вече с червената фланелка на ЦСКА, където бе играещ треньор, а там също попадна в звезден шампионски състав. Междувременно, завърши и висшето си образование във ВИФ, а скоро след това облече светлосиния студетски екип на Академик.
Вече бяха семейство с друго голямо име в нашия волейбол и в спорта ни изобщо, каквато бе Цветана Берковска. Тя е единственият български спортист с най-високото ни спортно отличие, заслужил майстор на спорта, но по два различни вида спорт - волейбол и лека атлетика (участничка на олимпиадата в Хелзинки-52 в спринта на 100 метра и капитан на женския Левски, носител на КЕШ по волейбол-64). Интересно е да се знае, че и двамата завършиха кариерата си в националните ни отбори като техни капитани на световното първенство в Москва-62. А точно там, но 10 години по-рано, пак на световното първенство, се запознаха и той за първи път игра като национал.
На този световен шампионат (1962 г.) бе

първата квалификация

за олимпийския дебют на волейбола - за Токио-64. Визи получават първите 3 отбора в Москва. След безспорните фаворити - отборите на СССР и Чехословакия, решителният мач за третото място е България - Китай. Нашите водят с 2:1 и 14:13 в IV гейм, но допускат изравняване в точките, след това изравняване и в геймовете и отстъпват с 2:3.
Така останаха на 4-о място и трябваше да чакат следващата квалификация (европейското в Букурещ-63), където Захариев вече бе старши-треньор. И отново изпуснат шанс за изключителна победа след 2:0 срещу СССР и загуба с 2:3. А последната олимпийска виза за Токио-64 се решава в мача България - Унгария. И пак, като на световното в Москва предишната година, нашите: Борис Гюдеров, Панайот Пондалов, Георги Константинов-Гибона (баща на сегашния национал Пламен - малкия Гибон), Димитър Каров, Илия Асенов-Гулето, Симеон Сръндев - обявен за най-добър нападател на европейскато първенство и др. водят с 1:0 и 8:3 във II гейм. Помощникът на Захариев - Иван Милев, обаче преди началото на гейма е подал погрешно стартовата шесторка и вместо играещия на терена Илия Асенов е вписал започналия в I гейм капитан Гюдеров, който е на пейката.
Съдиите забелязват, спират играта и ни отнемат всичките 8 точки. Геймът продължава, но при резултат 3:0 за унгарците. Естествено че българите са с катастрофално понижен тонус от тази жестока, но по чисто наша причина, заслужена съдийска тесла. Те губят мача с 1:3 и отново се разминават с възможността да играят на първия олимпийски турнир. И тъй като имат най-голяма заслуга за неговото извоюване, справедливостта като че ли бди над тях и им поднася

на тепсия трети шанс.

Представителят на Африка (Египет) се отказа и нашите заеха мястото му, а в Токио завършиха 5-и.
Огромният опит и знания на Захариев определи мястото му на съюзен треньор в БФВ до 1966 г. и след това преподавател във ВИФ до 1970 година. Вече бе известно име в чужбина и на следващата година дойдоха двама ръководители на Гръцката федерация да го искат за треньор на националния отбор. Новаторските методи на работа и успехите там напълно заслужено му донесоха определението "основоположник на модерния волейбол в Гърция", където остана до 1975 г. И както всички наши спортисти и треньори на работа в западни страни, нямаше право да казва на работодателите си каква част от заплатата му прибира тогавашният "Техноимпекс".
Върна се у нас за следващите 5 г. и пое отбора на Академик, но от Гърция отново го поканиха и от 80 до 84 г. успешно водеше Олимпиакос, когото изведе дори до финалната четворка за КЕШ-82! А влиятелният атински вестник "Та Неа" го определи за "най-добрият чуждестранен треньор във всички спортове!". Последваха не по-малко успешните треньорски години в Кипър с отбора на Анортозис до 97 г.
Семейството му стана напълно спортно, с успешните изяви в художествената гимнастика на дъщеря му, националката Мадлен Захариева, както и на сина му Димитър при юношите по волейбол на Славия. Радва се двете си внучки Йорданка и Цветелина, с които го дари Мадлен.
А иначе Софийското село Мировяне е било известно в чужбина и преди нашия Треньор на 20-и век Димитър Пенев защото братовчед му Димитър Захариев, е първият излязал оттам голям български спортист!

12.12.2005