Етюди

Познание и съществуване

Исак Паси

Димитър Киров - портрет на Исак Паси (живопис)

1.
Аристотел и неговите ученици първи са въвели практиката философията да се преподава, така да се каже, “в движение”, разхождайки се в градината на Ликея, поради което още в древността школата е била наречена перипатетическа (от гръцкото peripatoi - разхождащи се).
Поне на мен не са известни изрични текстове в съчиненията на философите от тази школа, които да обясняват предимствата на техния начин на преподаване на философията и да го защитават от други възможни подходи на философското обучение. Просто такава е била “практиката” и най-вероятно тя се е сложила спонтанно, а не по нечие предписание. Но тъй или иначе и терминът, и онова, което се означава с него, са преживели вековете, завинаги оставайки перипатетическа школа. Историците на философията разграничават и периодите й (първи, втори, трети), но и това е безразлично спрямо същността на перипатетическия метод. С упадъка на античността перипатетизмът заглъхва, средновековните схоластични школи не му създават благоприятна среда, но затова пък през новото време той намира свой класически представител.
2.
Един от най-великите модерни философи, датчанинът Сьорен Киркегор, когото приживе са смятали за чудак, достоен само за насмешки и подигравки, е стигнал до най-дълбоките си идеи само разхождайки се по улиците на Копенхаген. И макар че след него са тичали тълпи от деца, за да го замерят с камъни и да го подхвърлят на всякакви издевателства, всекидневните разходки на Киркегор са били единственото удоволствие, което той си е позволявал (след светския живот, на който се е бил отдал през сравнително краткия период на своята младост).
Разходките на Киркегор са имали за него не само физическо, но и метафизическо значение, тъй че те непосредствено влизат в историята на философията. Философът ги е използвал не толкова за почивка, колкото за срещи и разговори със случайно срещани хора, които по-късно са влизали в произведенията му, за размисли върху различни интелектуални начинания, за обмисляне на многобройните му книги. Киркегор е схващал буквално една от любимите си метафори - животът е път - и за него да ходи е значело да живее истински, да не се страхува от нищо, дори от смъртта, да бъде изцяло потопен в своята екзистенция.
Едва ли невероятната производителност на Киркегор, на този истински homo scribens, пишещ човек се дължи на избрания от него начин на философско сътворяване, но безспорно и видимо е, че през отпуснатите му само 42 години (от които само двадесет - след детството, юношеството и учението - са могли да бъдат творчески) той е написал двадесет съчинения и още толкова тома дневници - едно от друго по-дълбоки и по-блестящи.
След Киркегор перипатетическият принцип заглъхва, докато (казано условно) “седящата философия” продължава своето развитие.
3.
Ако оставим зад нас античната философия, където господстват други принципи и подходи, която предпочита други пътища, и се обърнем към модерната философия, сиреч към философията на ХVII-ХХ в. онова, което най-силно бие на очи, е господството на рационализма, практическото отъждествяване на философията с мисленето, с Разума като върховен повелител, благодарение на който човекът е човек и с чиято помощ само човечеството е извоювало всички свои успехи, направили живота му по-смислен, по-лек, по-организиран.
Затова Рене Декарт, философът пръв прогласил принципа cogito, ergo sum, мисля, следователно съществувам и обосновал го до неговите детайли, заслужено се смята за родоначалник на новата философия.
Декарт живее само 54 години, а двадесет от тях прекарва в Холандия, страната на най-голямата по онова време религиозна търпимост, но за чужденеца французин равносилна на заточение. Положението не се променя, когато Декарт прекарва последната година от живота си в Стокхолм, където е поканен от шведската кралица Христина. Макар и не формално, философията на Декарт и за разлика от перипатетическата е “седяща”.
В последвалото развитие на европейската философия господството на Разума става едва ли не тиранично: nec plus ultra, по-нататък не може.
4.
Но ето че посред тържествения марш на рационализма, започва да се чува - отначало неуверено, но постепенно все по-твърдо и налагащо се - един друг глас, различен и противоположен на рационалистическия, на Декартовия, - гласът на екзистенциализма, гласът на Киркегор.
Философията на Киркегор е в някаква степен поетизация на собствения му живот - на реалността и мечтата на този живот, той по определението на Мигел де Унамуно е “трагична поема на героична самота” (Ибсен и Киркегор).
Философията на Киркегор започва и завършва с индивида, индивидът е действителният корен, сърцевината, истинското средоточие на тази философия. Философията не трябва да се занимава нито с природата на природното цяло, нито със законите, чрез които и благодарение на които може да се познае това цяло, а връщайки се от спекулациите на чистото мислене към условията и възможностите на съществуването, да помогне на индивида да направи своя избор сред предоставените му форми на живот.
Индивидът не трябва да се разглежда като отношение между две или повече същности, той е сам, единен, център на сила, енергия, дух, избор и решение.
Следователно според Киркегор истинския си смисъл и предназначение философията може да намери само ако преобърне вековно валидната формула на Декарт: от cogito, ergo sum в sum, ergo cogito, съществувам, следователно мисля.
И все пак какъвто и да е животът на философа, той сам прави философията си, защото много други с най-сходна биография не биха се издигнали и до подстъпите на философското й осмисляне. Защото от един несполучлив годеж, от мъката на една невъзможна любов, от огорченията, предизвикани от една несправедлива публична критика, изобщо от такива все пак нищожни и незначителни факти на външния живот да се стигне до богатата душевност и до още по-богатото и рефлектиране във философия - тъй както е при Киркегор, - за това са необходими духът и геният на Киркегор.
5.
Върховенството на Разума е само една страна на неговия триумф. Другата е стремежът му към чистота. А тук чистотата означава освобождаването му от всякакви нерационални влияния и примеси.
В това отношение образецът е философията на онзи “беден, болен португалски евреин, залутан в холандските мъгли” (Унамуно), тоест на Спиноза, комуто принадлежи мисълта: “Аз постоянно се стараех не да осмивам човешките действия и не да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам” (Политически трактат). Тук вече мисълта е чиста и изчистена, защото е освободена и от осмиването, и от оплакването, и от проклинането, за да остане като абсолютно чиста мисъл.
За тази “абсолютно чиста мисъл” начинът на живота на Спиноза има свой принос.
Роден е в Амстердам. 44-те години на живота му протичат в два малки нидерландски града, а последните години - в Хага, където умира от туберкулоза. За религиозното си свободомислие и мъжествено отстояване на възгледите си е двукратно отлъчван от Синагогата. След първото (малкото) отлъчване на евреите се забранява да общуват с него един месец, а когато това не усмирява непокорния иудей, той се подхвърля на “голямото отлъчване”: “Да бъде проклет денем и да бъде проклет нощем! Да бъде проклет, когато спи, и да бъде проклет, когато става от сън! Да бъде проклет при неговото излизане и да бъде проклет при неговото влизане! Господ да не му прости никога!” След такова отлъчване, по-сурово и от древния остракизъм, за охолни години на странстване с възпитателна (образователна) цел не може и дума да става - сега при принудително наложения самотен живот, лишен от общуване и човешки контакти, проблемът е за хляба, за прехраната, за съществуването. Спиноза е принуден да се препитава със занаят, безкрайно далечен от мисловната дейност на чистото философстване - шлифоването на оптически стъкла, докато в малкото часове на уединение, самота и чиста мисловност пише своите безсмъртни произведения, които го правят един от най-великите философи на всички времена. И прав е Хайне, когато в Романтичната школа пише: “Всичките ни днешни философи, може би често без сами да го съзнават, гледат през очила, шлифовани от Барух Спиноза.” И всичко това без светски живот, без удоволствия и радости (освен чисто интелектуалните), без милостите и благоволенията на силните на деня, на господарите, на светските князе, в крайна бедност и нищета и - естествено - без тъй щедро препоръчваните и от най-велики възпитатели години на странстване!
През 1673 г. при Спиноза, с неговата вече растяща известност, пристига принц Конде, представител на френската окупационна армия, който му предлага пожизнена пенсия от името на Негово величество краля на Франция, при условие, че му посвети някои от своите съчинения. Без дори да се поколебае, Спиноза отвръща: “Аз посвещавам своите съчинения само на истината.”
Няма съмнение, че уединението, самотата и наложената абсолютна “заседналост” на Спиноза са и някакъв фактор на неговата велика философия.
Вторият - по сила и значение - философски враг на Киркегор е Спиноза и то именно поради стремежа му към чистата мисъл, към чистото познание.
За екзистенциалиста Киркегор мисълта, познанието нито може, нито трябва да бъде чисто. Защото според Киркегор какво е това безплътно познание, което е лишено от осмиване, от оплакване, от проклинане, защото и те са част от познанието, както са част и от съществуването. Sum, ergo cogito, съществувам, следователно мисля включва и тези негови компоненти - от насмешката до проклятието.
6.
Идва ред и на третия, но най-големия и най-страшния философски враг на Киркегор - на Хегел.
До какъвто и максимум да стига рационализмът (господството на идеите) при Спиноза, при Хегел и той е надхвърлен, защото неговата Абсолютна Идея се превръща в абсолютен демиург, който от себе си твори и космоса, и природата, и човека с неговите духовни форми. И всичко това става необходимо, по “законите на необходимостта”.
Всъщност тази Абсолютна Идея (Дух) е отнела от човека, от отделния човек всичко, което той има, за да си го присвои. Отделният човек е само играчка, марионетка, кукла в триумфалното шествие на Идеята. Човек мисли, че действа според своята свободна воля, че неговите идеи, чувства, воля са единствените, които мотивират неговите постъпки, но в това е неговата заблуда, илюзия.
Сам Разумът остава човека на собствените му заблуди, илюзии и в това се състои неговата хитрост. Хитростта на Разума, List der Vernunft е основната категория в Хегеловата философия на историята и философия на човека. Не от живота на отделния човек, а от философската традиция се подхранва философията на Хегел и по пряка възходяща линия той извежда потеклото си от Шелинг, Фихте, Кант.
Близко до ума е, че за такава философия по-подходящ е седящият човек - не странникът, скитникът, а планово организираният, строго разпределил времето си между самотната работа в кабинета и шумната лекция в Университета. Впрочем така протича 62-годишният живот на Хегел.
7.
Според Киркегор т.нар. “необходимост” не само подчинява свободата, но и отстранява всяка свобода и всяка случайност, без които философията на историята е невъзможна, защото тъкмо човекът прави своята история свободно, като понякога небрежно се подхвърля и на всякакъв род случайности.
И тук отново се проявява Киркегоровото антихегелианство - сега в сферата на философията на историята, защото случайността именно като случайност, тоест като независима, необусловена и непредвидима, естествено произтича от свободата и се оказва нейна форма. Тук се вижда най-добре екзистенцията, съществуването, които са лайтмотив на екзистенциализма на датския мислител.
Макар и замислена като теоцентрична (Историята като въплъщение на волята на Бога, - Страх и трепет), Киркегоровата философия на историята в крайна сметка се оказва хомоцентрична. Именно, защото Киркегор не е верен на традицията (просто напущайки я), той остава верен на себе си, на своя екзистенциализъм, на човека - екзистенция, който е по-висш (върховен) в сравнение с всяка обективна диалектика, “желязна необходимост” и всички други превъплъщения на рационалистическите системи, защото екзистенциализмът не търпи никакви системи, те се отнасят една към друга като водата и огъня.
Щом като човек е homo eligens, избиращо същество, той е постоянно изправен пред безбройните дилеми на Или-Или, сиреч на избора и при този избор човек прави всичко, включително и своята история. Така изборът всъщност измъква човека от историята, разбрана по Хегеловски, като стояща над него “желязна необходимост”. Човекът като суверен, вместо историята като суверен - в този пункт е решителният сблъсък на философията на Киркегор с Хегеловата.
8.
Заключение.
Cogito, ergo sum, мисля, следователно съществувам или Sum, ergo cogito, съществувам, следователно мисля - това е голямата дилема, голямата антиномия, голямото Или-Или на модерната философия.
И както при всяка антиномия аргументите за и против на двете страни са еднакви - без да се унищожават взаимно както положителното и отрицателното, те запазват своята самостоятелност и сякаш казват на всеки, който се изправи пред нея:
Избирай!
Това е единствената дума, която промълвява Сфинксът на модерната философия.

07.01.2006