Хроники от вчерашния ден

Възрожденец по дух и природа

Тодор Харманджиев - поетът, приятелят, човекът, който остави своя следа с необикновеното си жизнелюбие и духовитост

Христо Черняев

Тодор Харманджиев през целия си живот беше с чиста, буквално юношеска душа, в която не можеше да вирее дори прашинка неискреност или злоба. Такъв беше до последния си земен ден. Погледът му беше ясен, говорът му - мек и завладяващ. Едър и висок българин, с леко къдрава коса и открито северняшко чело, на пръв поглед той изглеждаше спартански стегнат. Но заговореше ли, веднага се усещаше, че е човек с волно и кротко сърце, изпълнено с обич към живота и хората. Винаги около него имаше кръг от слушатели, особено когато той по един много естествен и непринуден начин придаваше атмосфера на разните истории за сръбския Пашич. Тези истории бяха все конкретни и свързани с исторически събития. И сега се учудвам - откъде ги знаеше. Явно, не бяха измислени.
Първите ми срещи с Тодор Харманджиев датират от началото на петдесетте години на миналия век, когато той отговаряше за поезията във вестник "Литературен фронт". Изглежда, че там си имаше доста работа с нас - младите поети. Освен че беше известен и представителен, той бе и взискателен редактор. Бях чел вече негови стихове, пронизани от българска багра. Неговата поезия е един постоянен стремеж към широки простори, към ведри хоризонти. Там бягат вихрени коне, димят пролетни бразди, вълнуват се буйни пшенични талази, в летни дни въртят дългите си сенки високи тополи. Там има песенни щурчета и гълъби... Там свирят поривисти ветрове...
Не мога да не изтъкна, че поетичната жилка на Тодор Харманджиев е дала своя благотворен емоционален отпечатък и на неговата проза, особено в книгите "Краят на едно детство", "Крилато време", "Родове", "Пълната къща" и др. Освен това, той беше и превъзходен преводач от руски и френски автори. Сред неговите преводи са и "Цар Салтан" на Пушкин "Дванадесетте" на Блок, както и редица басни на Лафонтен.
С Тодор Харманджиев често сме бивали заедно при пътувания и литературни срещи из страната. А през седемдесетте години на миналия век бяхме изпратени от Съюза на българските писатели в Румъния на празника на поезията в Букурещ и Кюстенджа.
По този случай бай Тодор се вълнуваше много. Пътуването ни с влака до Букурещ бе дълго и изморително. Там стигнахме по обед. Настаниха ни в отделни хотелски стаи, които нямаха половин или цяла стена от голямото земетресение. Очаквах, че бай Тодор ще си легне да почива, но още ненаплискал с вода лицето си, телефонът ми иззвъня. Беше той. Предлагаше да се разходим из букурещките булеварди. Макар че през нощта не беше мигнал, той бе бодър. Съгласих се и направихме една дълга разходка. Време, през което той упорито търсеше да купи някакъв китайски катинар, което и стана. Сладкодумен, усмихнат и впечатлителен, ми разказа редица случки от пребиваването си във Франция. (Обичаше да си тананика Марсилезата.) На следния ден ни предстоеше доста наситена програма, която се предвиждаше от Съюза на румънските писатели. Затова късно вечерта решихме да се наспим и да си звъннем по телефона чак сутринта... Някъде в полунощ, обаче, на вратата ми се почука силно и продължително. Беше Тодор Харманджиев. "Ставай! - вика. - Пристигнаха руските поети и искат тази нощ да сме заедно. Идвай в тяхната стая 1002. От Съветския съюз бяха дошли Анатолий Жигулин и Петър Вегин... Та прегръдки. Та радост. "Искаме първо да се видим с българските поети!" - казаха те. И започнаха да нареждат масата. И двамата носеха по две куфарчета - едното пълно с дрехи, а в другото старателно, като бомби, бяха наредени бутилки с водка (столичная, московская особая, сибирская, пшеничная, старинная), а също и рибни консерви (сельодка и шпроти), както и кутии с хайвер. Донесохме и ние с бай Тодор гроздовите анасонлийки и мастики, суджуци, луканки, пастърми, сирене и балкански кашкавал, та смесихме питиетата и мезетата. И тъй - чак до сутринта. Руските ни домакини бяха много оживени и приказливи. Анатолий Жигулин, който е бил дълги години в сибирски лагер, не можеше да се нарадва, че ни казва наизуст стиховете си без да спре и че ние ги разбираме.
Тодор Харманджиев се оказа по-разговорлив от Жигулин и въпреки възрастта си, не отиде да спи. Отекнаха и песни. И тук бай Тодор, като някогашен офицер и настоящ патриот, изпя цяла дузина български маршове и песни. Някои от тях Анатолий Жигулин още тогава научи наизуст. Те му допадаха, още повече, че неговият дядо бе воювал за освобождението на България през Руско-турската война 1877-1878 г. Особено му харесваше "Шуми Марица", която Жигулин често си тананикаше, без да знае, че у нас е забранена.
...След време самият Анатолий Жигулин - дойде в България, да се поклони на Шипка пред чутовния подвиг и святата памет на руските витязи и българските опълченци. Казваше, че възнамерява да напише поема за Шипченската епопея. След като посетихме местата, които му бяха интересни и след като гостува и в дома на Тодор Харманджиев, един ден се отправихме за Витоша. Планината го омая със зеленината и с бистрия си южен въздух, наситен с мириса на цъфнали билки и борова смола. През цялото време той благоговееше от странните гледки, които виждаше, и напевно декламираше свои стихове за руската природа. Казваше ми: "Христо, в главоломните долове и чуки на планините ви има нещо много българско. Убеден съм, че те дават силата, устрема и величието на вашите бойни маршове и песни."
Когато минахме през Златните мостове, поканих Жигулин да се отбием в някогашния стар ресторант. Там си поръчахме вкусни нашенски гозби. Той беше оживен. Лицето му бе одухотворено. Разговаряхме за горди български и руски подвизи, за поезия, за всичко, което ни сближаваше. Край нас в ресторантчето се хранеха две двойки, а до ресторантския тезгях дремеше стар мустакат милиционер. По едно време Жигулин се обърна към двете съседни маси:
- Мога ли да изпея една песен?
Оттам се отзоваха благоразположено.
И Жигулин изпя "Шуми Марица".
Пееше я вдъхновено, с радост, бих казал - с гордост.
След което от двете маси, както и келнерът и готвачите, изръкопляскаха. Бодрият глас на Жигулин и ръкопляскането изведнъж стреснаха задрямалия милиционер.
Около полунощ взехме последния автобус за София. В него бяхме само ние - Жигулин и аз. Някъде към разклона за Копитото автобусът бе спрян. Пред него застанаха двама милиционери. Единият се качи в автобуса и ми нареди да сляза, държеше се грубо като повтаряше: "Ще пеете "Шуми Марица", а?!" Жигулин се видя в чудо. След което автобусът ни откара пред самото управление. Като чужд поданик Жигулин остана навън да обяснява на някакъв офицер, че аз нямам никаква вина за случая, а мен ме бутнаха в една подземна и слабо осветена тясна стаичка. Срещу ми застанаха двама бабаити със запретнати ръкави и крачоли. Стояха мълчаливо, с непукистки лица и нещо чакаха. От вида им настръхнах. Мина доста време, през което стоях до стената като наказан... Слава Богу, викнаха ме при началника или дежурния по управление. Той ме разпита подробно кое-що, но двамата, дето ни докараха от планината, му внушаваха, че трябва да понеса наказание за стореното. Добре, че началникът излезе разбран човек и след като ми взеха всички лични данни, ме освободиха.
След два дни разказах за злощастната случка на моя приятел Иван Пръмов. Той веднага възнегодува и вдигна слушалката на служебния си телефон. Потърси Димитър Стоянов - министъра на вътрешните работи. Каза му: "Абе, Стоянов, какво са направили твоите хора миналата нощ! Арестували са в планината двама поети!"
Едва по-късно разбрах, че Димитър Стоянов е наредил за наказание, двамата арестували ме в планината милиционери заради "Шуми Марица", да препишат няколко пъти една моя кратка поема и да я научат наизуст. Нещо, което и на двамата им създало дълги служебни неприятности и мъчнотии.
И за което не узнаха приживе нито Тодор Харманджиев, нито Анатолий Жигулин, които отдавна не са между нас.

21.01.2006