Личности
Александър Вазов - ентусиаст български
Издънка на прославен род, този артистичен ерудит винаги е принадлежал към "щурото племе на рискуващите" и патриотите
Александър
Вазов
След маратоните на безподобния Васил Гендов щафетата на ентусиастите български
е подета юнашки от един друг "образ невъзможен", Александър Вазов.
Втурва се и той към киното, когато доайенът се задъхвал от донкихотства и унизителни
борчове, а и вехтеел със жанвалжановския си мелодраматизъм. "Земята гори"
е Гендовото сбогом с екранните му ужасии - кражби, пиянства, насилия, правосъдия,
затвори, морализаторства, разкаяния. Фантазьор, Ентусиаст, Дон Кихот е и Александър
Вазов, и също като Гендов двойкаджия в смятането, въпреки че е получавал дипломи
все със златни медали. Ала Вазов е Аристократът, Вазов е Идеалистът, Вазов е
Рицарят. Демократизмът му е концептуалност. Е линия. Е начин на присъствие.
Народностното, хуманният му патос са обусловени и от родословие. От образование.
От разностранен професионализъм. Странствал, скитосвал, видял, чул, практикувал,
усвоявал, недоусвоявал, успявал, неуспявал, пропадал.
Издънка на прославения род български. Син на генерал Георги Вазов, ознаменувал
победите над фесовете при завземането на Одринската крепост (1912). Генерал
е и чичо му Владимир Вазов, нанесъл съкрушителен удар на англичаните в боевете
при Дойран (1918). И още един славен чичо - народният поет Иван Вазов. А Минчо
Цачев, дядо му по майчин сой, е първият граждански губернатор на Велико Търново.
Димитър, братът на Сашо, се е снимал като актьор във френски филми. Двете му
сестри - Зорка и Вера, са следвали консерватория в Париж, Рим, Венеция.
Роден е през 1900 г. Кръстен е на името на Освободителя, руския император Александър.
Известният столичен фотограф Борис Блъсков въвел малчугана в тайнството на фотофантазията.
На седемгодишния хлапак дължим вече и летописен подвиг: издокарал на кадро именитите
чичовци Иван Вазов и професор Иван Шишманов, снимка, която и до днес се пази
в Националния музей.
Завършва пловдивския френски колеж, подготвя се за летец в австрийско авиационно
училище, учи оптика в заводите на Карл Цайс във Виена, постъпва в берлинското
Технише дохшуле, експериментира, борави изкусно със светлинни ефекти, с градации
на черно и бяло, открива свое студио на "Розенхаймер" 27, изпълнява
поръчки на УФА, прави пробни снимки на актьори. В Берлин се сближава с видния
Фриц Ланг - режисьора на "Нибелунгите", "Метрополис", "Доктор
Мабузе - играчът", което ще предопредели и предстоящите му маратони: портретната
фотопластика, киното.
След като завършва Мюнхенското фотоучилище, помъква се ненадейно по нова муза
- музиката. Взема уроци по пеене в Рим при Кавалере Реале, учителя на великия
Карузо. Записва се и в курс по диригентство в "Санта Чечилия". В Рим
се сприятелява със скулптора Андрей Николов, открива с него фотоателие, снима
актови модели. Понеже прекарал тежък грип, наложило се да се прости с "постановката
на гласа". Напуска Италия, захваща се в Швейцария със снимки на медицински
филми. Пътешества. Установява се за кратко и в София, оборудва снимачно ателие,
става и експерт по... тютюните. Отново се прехвърля в Германия, поемайки художественото
ръководство на "Terra Film". Практикува кинаджийство и в "Саша
филм", Виена. Със средства на "Минерва филм" проучва в близки
и далечни краища на планетата разни кинематографии. Работи и в унгарската "Хуния
филм". Режисира у нас пълнометражния документален филм "В царството
на розите". В Берлин и Париж се труди над синхронно звукозаписна система,
патентова я под названието "риторама". И пак - в България. Екранизира
"Грамада" (1936), по едноименната поема на чичо си Иван Вазов. Поверява
директния тон-запис (за пръв път у нас!) на български дебютант - Георги Парлапанов.
Привлича квалифицирани художници, пиротехници. Снимките възлага на сърбина Стефан
Мишкович.
В актьорския му екип са тогавашните най-най: Невена Милошева (в ролята на Цена),
Константин Кисимов (чорбаджи Цеко), Елена Снежина, Асен Камбуров, Пантелей Хранов,
Христо Коджабашев, Стефан Пейчев. В масовките участват към 3 хиляди местни селяни.
В съветническото му обкръжение са проф. Александър Балабанов, критикът Владимир
Василев, артистът Золотович. Текстът бил драматизиран от Александър Балабанов,
следвайки педантично оригинала, даже стиховете. Режисьорът обаче преценил, че
колкото и предано да е отстояван първоизточникът, ще е в ущърб на кинематографичния
градеж. И сам си досъчинил сценария, подменял, притурял сцени, натъкмявал. Самият
Балабанов признал предимствата на преработката. Във в. "Мир" именитият
професор споделил: "Колко по-хубаво от мен го е направил той. Няма излишни
и невидими работи, нито образи, нито фрази. Няма стихотворения за декламиране,
а само действие и чудно хубави картини - за гледане, тъкмо за гледане."
Отзивите в печата - ласкави, екзалтирани. Хвалят и лиричната струя, и епиката,
и фотопоезията, уравновесената тоналност на камерните и натурните снимки. Красивата
игра на светлини и сенки. Печатът не отминава и слабостите: предозиран грим,
театралност, мозаичност. Не одобряват и избора на Стефан Савов за Камен, роля,
изискваща много по-млад изпълнител. Като цяло обаче не се оспорвало, че филмът
е "плод на дръзка предприемчивост".
Мечтата на мечтите му била да екранизира и "Под игото". Но всичкото
движимо и недвижимо имущество да е заложил, обясни ми той веднъж, пак не би
се сдобил и с половината бюджет за "подобно исполинско дело". А да
е имал и половината средства, кой би се съмнявал, твърдеше той, в принадлежността
му към "щурото племе на рискуващите". И той, и Гендов били дамгосани
от един и същ зодиакален знак, били Стрелци и щуротиите им били кодирани и от
уж мъдрия Юпитер. И фукарлъкът български го заставил да поеме "по-безопасно
поносимото". Поставил "Настрадин Ходжа и "Хитър Петър" (1939).
Верността му към "националните каузи" и този път го отправя към филм
с подчертано национален сюжет, протагонисти, атмосфера. В актьорския дует привлича
Асен Камбуров и Стоян Бъчваров, вероятно най-находчивите комедийни светила.
Художник-оформител е Никола Танев, талантливият възпитаник на френския импресионизъм
- Огюст Реноар. Оператори са Йохан и Тайър, баща и син. Тоноператор - Георги
Парлапанов, но и Кирил Попов - едно съдружие, прераснало в нашенска звукооператорска
школа.
Сигурно режисьорът би бил европейска величина, ала освен специфични домашни
пречки, попречва и постоянното му непостоянство. И все пак не е малък приносът
му. 30-те години са неговият апогей. Апогей в обстановка, когато се принизяваме
с примитивки като Василбакърджиевите. Или кухи патриотарски апологии като Борисгрежовите
(звуковите!). Вазов черпи импулси само от националната литература, от фолклора,
брани тъй потребния ни на прага на Втората световна война възрожденски патос.
Не признава друг персонаж, пейзажи, мелодии освен българските. Ратува за възхода
на българското кино, което инак би се погубило в купещини, в подражателства
на небългарски модели.
Но топографията на неговите калейдоскопни занятия е толкова необятна, че зевзеците
винаги го поднасяха. Стоян Христов-Доктора, изтъкнат доморасъл кинодокументалист,
беше пресметнал с молив върху мукава от цигарена кутия къде, кога и колко години,
месеци и дни колегата им Сашо ще е пребивавал. Изчислил беше, че ако всичко,
що е говорил, е истина, той би трябвало да е на... 326 години. Най-значимото,
пък и обаятелното обаче, е неподкупното Благородство, Сашовазовската Светлота.
Кристалното му Родолюбие. Пословичният му Алтруизъм.
От "Грамада" загубил 3 милиона невъзвръщаеми левове. Не държавни,
разбира се. С лични средства оборудвал и лаборатория за звукозапис, след което
я харизва, "за да продължат и другите да работят в нея". При транспортирането
на "Хитър Петър и Настрадин Ходжа" от мюнхенското ателие "Бавария
филм" избухнал към Белград пожар във фургона. Негативът и магнитният тон
изгорели, имало и гаранционни застраховки, но някой обсебил бил застраховките.
Кой някой? Правоимеещият и потърпевшият предпочел щедрия жест на опрощението.
Сиреч и на компромиса. Тържествената премиера в кино "Пачев" била
с асинхронно копие.
С недвижимо имущество погасявал както филмите си, така и дефицитите на сформирания
от него театър "Комедия", предназначен за работнически посещения "на
негова сметка". Заплащал от джоба си по "най-антибюрократичните процедури"
надничарски услуги плюс почерпушките, когато тук и там снимал "Владимир
Димитров-Майстора" (1955), "Български тютюн" (1957), "Родно
море" (1962). Превишени разходи, загуби, начети, банкрути. Аристократизъм,
артистичност, замах и интелектуални предприемачества до последен дъх, 20 август
1972 г. Краят му е край на последния мохикан от епохата на щурите, на ентусиастите
български.
Кадър от "Настрадин Ходжа и Хитър Петър", 1939 г.
Плакат към филма
27.01.2006
Мнения по темата: