Разказвачът, надеждата и...смъртта

Ако днес беше жив, писателят Георги Марковски щеше да е на 65...

Борис Данков

Ако днес беше жив, писателят Георги Марковски щеше да е на 65... Златна възраст за разказвача и литературния класик. Ако беше жив... Приживе той самият не преставаше да се вълнува от темата за живота и смъртта. Интересуваше го биологическата и екзистенциална същност на живата материя; универсалността на този космически феномен. Изследваше превъплъщенията на смъртта в различните й форми и състояния. В книгата си "Христоматия за двама" мимоходом отбелязва "живот, смърт, надежда - тази тревожна триада ме стряскаше на младини". Чак стряскаше?!... Не знам дали това е точната дума, с която може да се изрази отношението на Георги към смъртта. Но то несъмнено присъстваше навсякъде в неговите мисли и терзания, в първите му "литературни грехове", а и в по-късните му зрели белетристични творби. Едва ли е избрал като заглавие на един от своите романи недвусмисленото заглавие "Разказвачът и смъртта".

Георги Марковски

Дилемата между тук и там

Прочее, дилемата за живота и смъртта като че ли беше едно от неговите изконни терзания. Още - в неформалния ни приятелски литературен кръг, в който влизаха още Свилен Капсъзов, Венцеслав Задгорски, Симеон Янев, Димитър Серафимов, Божидар Пачинов и Цветан Северски. По време на нашите литературни четения по квартирите често спорехме за това "извънредно състояние" на тялото и духа. Нещо повече един от пишещите братя си имаше своя теория, според която след като напише "гениалното си произведение" ще скочи от прозореца и ще се самоубие, тъй като от този миг нататък всичко за него ще се обезсмисли. Георги иронизираше тази резигнация. Не й остана длъжен дори в своите дневници ("Кардиограми"), където пусна няколко филипики по адрес на това "глезене на съдбата".

Беше зареден с оптимизъм

...Едновременно с това винаги беше зареден с оптимизъм и виталност. Не знам откъде идваше това състояние на духа, което той носеше в себе си - независимо от вродената притеснителност и вътрешна напрегнатост? Може би - от широтата и ведростта, от магическата сила на Поломието и автентичния уют, бликащ от патриархалната атмосфера на Байрактарската махала. Бил съм в родния му дом. Докосвал съм се до общителността на неговите близки и приятели, до човечността на отношенията между хората в този край, които не вярвам да са се променили кой знае колко и до ден днешен.

Превземането на София

Когато през 1966 г. завършвахме университета и трябваше да се върнем обратно в провинцията, Георги вече имаше своя стратегия за... превземането на София. Бяхме публикували първите си работи в студентския литературен сборник "Искри" и вестник "Софийски университет". Бяхме изтъркали банките на университетските читални. Бяхме слушали френетизираните литературни четения в 272 аудитория. Бяхме слушали рециталите на Христо Банковски и Стефан Цанев, на Недялко Йорданов и Стойчо Стойчев, на Кирил Гончев и Тошко Климентов... Бяхме опознали потайните кътчета на "Бамбука" и "Дълбок зимник", на "Грозд". С една дума вече бяхме попили необратимо "литературната зараза".
След краткия престой в Михайловград Георги се завърна в София. Рискува, като постъпи на работа във "Фармахим". Стана оператор в цеха за производство на аналгин. През 1971 г. излезе и първата му книга "По желязната стълба", в която той разказа за своето изкачване в... живота. В живота?...

Нов литературен кръг

През 1970 - 1973 г. премина на работа във вестник "Студентска трибуна". Това късно завръщане към студентските години имаше смисъл не само заради съприкосновението с младостта. Нямаше седмица, през която да не получа писмо от Георги, с увещания да напусна час по-скоро провинцията и да се насоча към София, "където е нашето място". Покрай редакторството си в студентския вестник той бе създал нов литературен кръг, в който влизаха още Христо Рудински и Ботьо Ангелов. Беше намислил и организирал издаването на... първото частно литературно списание "Касиопея", чиято луксозна корица трябваше да бъде отпечатана в ГДР. От само себе си за онези времена това си беше една доста наивна илюзия. Но бяхме повярвали в нея.

Носеше в себе си енергия,

на което винаги съм завиждал най-искрено. И едва ли можеше да учуди някого по-сетнешното му движение нагоре по "желязната стълба" на литературата. Книгите му "Успоредни светове" (1975), "Повест за Истатко Бирков" (1975), "Хитър Петър" (1978) излизаха една след друга. Последната от тях неслучайно предизвика интереса на критиката. Но в онези години литературните критици я четяха, както дяволът чете евангелието. Те виждаха в нея по-скоро оригиналното историческо повествование, отколкото да се вгледат в персонажите. Очевидно това им изнасяше, докато в нашите срещи Георги не криеше опасенията си, че могат "да му дърпат ушите" заради митичния "кнез Тодор", в чието име беше визиран първият ръководител на партията и държавата. Сатиричният подтекст беше толкова недвусмислен, че едва критиката едва ли можеше да прави нещо друго, освен да се... захласва.

Смисълът на битието

На 16 ноември 1980 г. дойде вестта за страшното премеждие, споходило Георги. Тежкият инфаркт дойде като изневиделица за всички. Разбира се, за това си имаше скрити причини. Бе превърнал нощите в дни. Нощем пишеше, а денем дежуреше като редактор в "Работническо дело". Бедата го беше сполетяла точно в разгара на работата му над "Разказвачът и смъртта". Тъкмо когато е анализирал противоборството на своя герой и автентичен прототип с... ентропията на материята. Неслучайно по-късно той ще напише: "Не е ли Страшен съд всеки час от живота на писателя?..." Да, Страшен съд, пред който писателят Георги Марковски издържа, за да завърши докрай опуса на своя живот. Не издържа обаче по-сърцето му, което беше сплавило в себе си вечната тревога за живота и смъртта.

Предизвестена раздяла

През декември 1998 г. в Българския културен институт във Варшава авторът на "Хитър Петър" и "Разказвачът и смъртта" бе посрещнат от полските любители на литературата почти тъй както през 1985 г. те засипваха с въпроси Йордан Радичков. Малкият салон на института буквално беше претъпкан от посетители. На срещата беше дошъл и бившият председател на Съюза на полските писатели Войчех Жукровски, цяла група студенти от Варшавския университет. Те питаха защо Георги Марковски е написал тези книги. Какво е искал да внуши със своите герои? С присъщата му притеснителност Георги отговаряше изчерпателно и приглушено. Сякаш можеше да се отговори на подобни въпроси.
Късно през нощта, докато у дома си допивахме водката, Георги сподели, че не е очаквал подобно посрещане във Варшава.
Месец по-късно дойде злокобната вест за това, че неговата "героиня" го е застигнала в крачка. След завръщането си в България няколко пъти се канех да му позвъня, за да се видим. Но все ме възпираха необикновено "важни" неща, свързани с преместването от Варшава. Очевидно бях закъснял.

04.02.2006