In memoriam

Поетът, който прекрачи олтара на вечността

Павел Матев приживе сякаш изрече анатема срещу онези, които забравят, обезпаметяват, обезродяват, но и заличават огромни пространства от литературната ни памет...

Николай ВАСИЛЕВ

Снимка: Архив на ДУМА

Павел Матев е роден на 6 декември 1924 г. в с. Оризово, Старозагорски окръг. Завършва гимназия в Чирпан, славянска филология в Софийския държавен университет "Св. Климент Охридски". Работил е в Комитета за наука, изкуство и култура като референт, Българската кинематография като редактор в сценарната комисия, списание "Пламък" като заместник главен редактор, главен редактор на списание "Септември". Бил е секретар на Съюза на българските писатели, председател на Комитета за изкуство и култура, завеждащ отдел "Изкуство и култура" при ЦК на БКП, председател на Комитета за българите в чужбина.
Първото си стихотворение печата през 1945 година в старозагорския вестник "Литературен подем". Член е на Съюза на българските писатели от 1951 година.
Павел Матев е автор на повече от 40 стихосбирки. Негови творби са превеждани на руски, английски, немски, италиански, испански, френски, гръцки, украински, полски, чешки, сръбски, фламандски, словашки, хърватски, молдовски, унгарски, арабски и др. Носител е на множество литературни и държавни награди.

В средата на 80-те години (22 януари 1985 г.) помолих Павел Матев да ми отговори на няколко въпроса, свързани с така нареченото литературно майсторство - една дума хлъзгава дума, която може да се окаже предателска при самоанализа. Вълнувах се от надтекстовите импулси на творчеството му, от неговата "божествена искра", интересувах се обаче и от неговата лабораторна схема. Търсех следите и на чистата наука.
Павел Матев беше и си остана последният просветен владетел, пазител и строител на класическия стих в българската поезия.
Ето какъв отговор получих за ритъма например: "Ритъмът е строй, лад, организация на думите, най-подходящата звучност и в същото време движение на мисълта и чувството към техния апогей и перигей. Той не е прост наниз, а сложно съчетание от тон, мяра, мисъл и емоция. Убеден съм, че при другите поети е така, както е при мен - налучква се интуитивно. Обзелата те идея сама избира стъпките към своето тържество. Затова съм казвал, че стихотворението е една изпята мисъл. Повече не бих могъл да се мотивирам или да го обясня. Дявол знае - може би в необяснението се крие магията на творчеството, неговото чудо. Обясниш ли чудото - то избледнява и накрая се загубва."
Бъдещите изследователи на Павел Матев могат много да си помогнат с тази илюстрация. И тогава, и днес обаче последните думи - "Обясниш ли чудото - то избледнява и накрая се загубва" - обезверяват критическата надежда. Тук разколебаването е тотално. То не желае да тълкува в "правилна посока" художествения материал. Дистанцира се от него - попада в някаква абсурдна, надтекстова обител, където единствено съзерцанието е възможно. Разколебаването търси своето оправдание в чисто хуманистичните причини на тази поетика - затова иска да влезе в литературния й интериор не като анализ на изповедта, а като изповед на анализа.
Универсалните белези на подобна изповед откривам в стихотворението "Докога ще се питам...":

Докога ще се питам, разпитвам,
где е тайната на стиха:
разкаяние, ревност и ритъм,
залък хляб или суха троха?

Отминават недели, години.
Свети слънце и грее луна.
Бяла пролет. Жълтее пустиня.
Млъква буря. Гърми тишина.

Тихи думи и думи-тръбачи!
Кой със вас ме сближи и венча?
Защо Яворов все още плаче?
Защо Лилиев замълча?

Една външно несложна поетична форма експонира върху вътрешния екран на трите строфи мелодичното устройство на напева, с целия му обем и ритмика. Делничните думи и словосъчетания ("питам", "разпитвам", "разкаяние", "ревност", "залък хляб", "суха троха" и др.) наподобяват психолингвистични ситуации от реалния говор. Битовите интонации приобщават и отчуждават едновременно. Приобщаването е илюзорно, защото е литературно и става заради безхитростната фактура на поетичната реч. Отчуждаването е следствие, резултат от по-голямата тържественост и певческата красота, инкрустирана в римите ("разпитвам: ритъм", "луна: тишина": "тръбачи: плаче", "венча: замълча"...). Така се постига естествено усложняване на живописно-изобразителния и музикално-поетичния материал. Апотеозите фрази ("Защо Яворов все още плаче?" и "Защо Лилиев замълча?") отнемат публицистичния заряд на поантата, за да интонират една еретическа, скрита мисъл на все още Вярващия във Вярващите. На това място Павел Матев сякаш изрича анатема срещу българския нов говор, който не само забравя, обезпаметява, обезродява, но и заличава огромни пространства в литературната ни памет...
Павел Матев беше от ония изключително просветени поети, които знаеха, че е извършено покушение срещу тайната на българския стих. Независимо от това, че животът е пак същият - "отминават недели", "свети слънце", "бялва пролет", "млъква буря"...
Тук поетичното признание е иконотърсещо...
Вън от храма и в посока към храма на българската изящна словесност иконата на "Яворов все още плаче", а "Лилиев замълча".
Павел Матев винаги ни е въвличал в контекста на природната ирония.
Това е ирония, която не подозира своето съществуване.
Ирония чрез иронията и в иронията.
Нейните антиподни състояния, цветове, норми, писани и неписани правила се проявяват едновременно, изведнъж, съобразявайки се сякаш с правилата на някаква вътрешна генетична обремененост: тук черното не може без бялото; смъртта - без живота; грозното - без красивото; себелюбието - без любовта към ближния. В този смисъл, природната ирония в творчеството на Павел Матев се изразява повече като БИОГРАФИЯ НА ЕДНА АВТОБИОГРАФИЯ, отколкото като биография на няколко творчески десетилетия. Мълчаливият двубой със собствената персона, търсенето на колизии, непрекъснатото възкачване и сгромолясване на един-единствен лирически герой от пиедестали, "кули от слонова кост", тази странна богоборческа страст, която руши повече личните, строго интимните тотеми, е като че ли най-характерната черта в поетика на Павел Матев.
Всяка есен Павел Матев се завръщаше в София със своя есенен цикъл.
Последният от тях носеше заглавието "Свечеряване" (Издателство "Никола Вапцаров", С., 2004).
Две думи влязоха в очите ми, когато прочетох тази книга - площадна самота.
Площадна е самотата на цигуларя, който свири етюди на Паганини пред случайни минувачи, препускащи като безмозъчни светулки по ларгото на нощта.
Площадна може да бъде и самотата на една латерна, която озвучава с виенски валс шумен селски панаир или безлюдна градска улица.
Тук и песента на птицата е олицетворение на самота, излетяла от каменния площад на безгрижната весела тълпа...
Казвам всичко това, защото в поезията на Павел Матев чудотворната сила на българската лирическа самота разговаря с площадната надменност и безочието на парадното разноезичие.
Вярата, че дълбоко преживяната дума може да те отведе до извечни истини, е превърната в религия, в наука - ако щете, - която внушава на хората от площада, че съществува непрекъсваема връзка между естетическата магия на словото и черно-белите човешки антиномии, родени и отгледани в най-виновното българско време:

В гордия покой на самотата
ангели-пазители стоят
и внушават мълком на душата
как начева притеснен стихът.

Как поникват звуци премълчани,
как нестройно се преплитат те -
пълни със надежди и измами
и различни до наемай къде.

Плахи, изненадани, лукави
дирят свои думи и места,
докато угасва и припламва
грешната молитва на нощта.

И така дорде намерят сгода
хармонично да се подредят.
Тъмно вдъхновение ги води
и ги принуждава да звънят...

Хвърковата мисъл ги здрависва
с млякото на бялата зора.
И се питам: с тях ли се пречиствам
или съм проникнал във олтар?

Малко са поетите в съвременната българска литература, за които думата играе ролята на магия, религия и наука едновременно.
Между магията и науката, както е при Павел Матев, съществува непрекъсваема връзка.
Религията ги обединява, но не за да създаде от тях единна естетическа материя, а за да допусне, че и в опознатите природни закони могат да се наблюдават нарушения, заради чудотворната сила на едно или друго поетическо видение.
Виждал съм как се възприемат такива стихове..
Виждал съм с очите си обожествяването на Павел Матев...
Чувал съм как огромна, гъста, разнолика, безшумна, но безпощадна егоистична литературна тълпа млъква и забравя да диша, когато Павел Матев се изправя, за да обяви на глас своята площадна самота в стихове...
Павел Матев влезе в своя олтар...
Защо го направи?
За да ни пречисти...

11.02.2006