Памет

Битката на Бузлуджа

ДУМА вече публикува материали и мнения на читатели с възмущение от фалшифицирането на идеала, в името на който преди деветосептемврийската победа през 1944 г. загинаха едни от най-честните и обаятелни млади хора. Аз съм участвал в акциите на будната софийската младеж, бях и партизанин в Габровско-Севлиевския партизански отряд. И се надявах да видя справедлива ретроспекция на онези времена. Но много скоро се отказах да гледам филма "Патриархат". Защото с наши пари, на данъкоплатците,

Кою Денчев. Ятачка

най-грубо се фалшифицира историята.

На 25 януари се навършиха 62 години от битката, която нашият партизански отряд води на връх Бузлуджа. Ще разкажа за тази битка и за участниците в нея. Нека читателят направи сам изводи за случило се някога и за истината.
Наближаваше зимата на 1943-1944 г. Командването на 8-ма оперативна зона реши през октомври Габровският и Севлиевският отряди да се обединят в един, за да се превърнат в още по-мощна партизанска единица. Обединеният отряд наброяваше 75 партизани. След сливането започнаха политически акции. Падна и първият сняг. Командването реши да се изгради скривалище в Севлиевския балкан. Снеговалежите, виелиците и непоносимият студ се превърнаха в нашия нов коварен враг.
Командването, начело с Иван Райков - Владо, взе решение: "Да се тръгне на поход из Балкана". Привечер на 2 януари 1944 г. превзехме хижа Узана, но оставихме много дири, които бяха заличени от разразилата се през нощта буря. На 6 януари по указание от щаба на Народо-освободителната армия (НОВА) отрядът положи клетва. След думите "Смърт на фашизма! Свобода на народа!" всички застанахме мирно, вдигнахме десните си ръце в юмрук и извикахме: "Заклех се!". После запяхме марша на партизаните:
"Земята на Ботев и Левски
отново е робска земя!"
Около 12 януари се наложи да напуснем хижата. С много усилия се добрахме до мандрата на връх Караджа, а сутринта на 13 януари поехме по южните склонове, минахме покрай селата Шипка и Шейново, установихме връзка с ятаците и се снабдихме с храна. Поехме

отново из Балкана към хижа "Бузлуджа".

Бурята върлуваше страшно, студът сковаваше телата ни. Стоян Бъчваров - Мишо, натоварен да ръководи отряда, нареди да спрем, да накладем огън, да разузнаем положението около хижата. Опитът беше безуспешен. Да се остане на това място означаваше да се умре от бяла смърт. Мишо реши: "Хижа "Бузлуджа" да се превземе без разузнаване!". Партизаните в колона се отправиха към хижата, започнахме борба с природната стихия. Вървяхме стъпка по стъпка. Първите правеха пъртина, разбивайки дълбокия сняг с гърдите си. Вървяхме хванати един зад друг, за ръце. Партизаните се бореха и побеждаваха, защото надделяваше издръжливостта, другарството и взаимната и безкористна помощ. Всичко това не може да се опише. И сега, след 62 години, тези, които сме още живи, като си спомняме, потръпваме.
Влязохме в хижата премръзнали, тя беше празна. Командването нареди да се усили охраната. След два дни пристигна пазачът бай Христо от село Енина, който ни разказа за зверствата на фашистката власт.
Под ръководството на Иван Бъчваров - Ютко се разгърна широка политическа дейност и военна подготовка. Ютко изнесе лекции по политикономия и история на партията, Под ръководството на Пенчо Карапенев - Марин обсъдихме романите "Разгром" и "Осемнадесета година", издавахме и "жив вестник". Сформирахме хор, изнесохме три представления, а вечер организирахме литературни четения. Стоян Бъчваров - Мишо, специалист по военно дело, ни запозна с оръжието и с тактиката. Този период беше нашият университет. Докато лагерувахме в хижата, чрез двама ятаци възстановихме връзките си със селата от Казанлъшка околия Шипка, Шейново и Крън.

Това продължи до 25 януари 1944 г.

Командирът и заместникът му наблюдаваха с бинокъл. "Слушай мойта команда! Никакво движение!", заповяда Иван Райков - Владо и излезе на разузнаване. Какво се е случило, не разбрахме. "Другари, срещу отряда идва войскова част, вероятно със специална задача. Отделенията да заемат местата си по определения план за отбрана на хижата. Ще се стреля само по моя команда!", заповяда командирът.
Заехме позиции до прозорците в очакване на противника. Командирът проведе кратко съвещание за вземане на окончателно решение. Нашата цел беше изненадата с внезапен огън. Не стана. Противникът се приближи на 150-200 метра, развърна се във верига и обсади хижата. Дъхът ни спираше. Чу се команда "Огън!"
Внезапният залп накара военните да залегнат и да се доберат до хижата пълзашком. Командирът, анализирайки обстановката, промени своето решение: "Четите да излязат извън хижата, да се обгради и плени противникът! Бончук да изпрати отделението на Альоша да прегради пътя на изтеглянето."
"След мен!", извика Альоша и тръгна към южната врата. Започнахме да слизаме по стълбите. Пред нас падна бомба. "Залегни!", предупредих аз другарите си. Но Любчо не успя да залегне. Той само коленичи до парапета, извика от болка, направи две крачки и падна. Нямаше с какво да му помогнем. Престрелката продължи. Настигнах отделението чак при паметника на Хаджи Димитър. И си мислехме - дали и нашата кръв няма де се смеси с кръвта на борците, паднали за освобождението от турско робство. "Другари, ето там, под тези големи букове, вероятно е заседавал Бузлуджанският конгрес", успя да сподели с нас Альоша. Пътят беше труден. Пред нас се препречваха големи преспи. Наложи се да минем през един дол, чието изкачване се оказа трудно. Озовахме се на десния фланг на противника и го изненадахме. Альоша и аз се надигнахме и стреляхме към насочилия се към нас военнослужещ. Когато се надигнахме втори път, вражески коршум уцели Альоша. Смъртта настъпи мигновено. Аз продължих да стрелям. С едноминутно мълчание отдадохме почит на загиналия си другар. Към нас се присъедини командирът на четата Цанко Ганчев - Бончук. Боят продължи.
Стеснявахме все повече кръга около противника. Енчо забрави предпазливостта и се устреми към вражеската потеря. За да не попадне в пълно обкръжение и да бъде унищожен, врагът отстъпи, като остави след себе си един убит, раници с храна и ски.
"Пловдив! Пловдив!", подаде се парола. Това беше

сигнал за сбор на отряда.

Отделението зари Альоша в дълбокия сняг, за да го погребем през следващите дни. Изтеглихме се близо, командирът направи проверка. "Другари, от сражението излязохме победители, но дадохме скъпи жертви. Падна командирът на второ отделение - Альоша, паднаха и бойците Любчо и Енчо. Те изпълниха клетвата, която дадохме преди двадесет дни. В знак на признание предлагам едноминутно мълчание.", каза той.
Преглъщахме сълзите си и мълком полагахме клетва да отмъстим за другарите си:
Альоша - Слави Ангелов Богданов, дошъл от далечен край, напуснал дом и родители и станал работник в Габрово. Поел пътя на борбата. В отряда от боец станал енергичен командир на отделение. За него неизпълнима задача нямаше.
Любчо - Богдан Борисов Йорданов, последно дете в семейството на средно заможни селяни, хлябът винаги му е бил подсигурен. Но честната му младежка душа не изтърпяла да гледа мизерния живот на другите хора. Затова, заедно със сестра си Минка Борисова - Лиляна, поели пътя на нелегалната борба.
Енчо - Георги Николов Тотев, напуснал спокойния живот на амбулантен търговец и певческия хор на Радински от Габрово, за да тръгне да търси правда и свобода. Винаги с песните си веселеше партизаните.
Тези другари винаги ще помним като герои. Те защитиха партизанската клетва със своя живот.
После командирът нареди на Димитър Байкушев -Златко, да ни води по заснеженото било на изток към връх Бедек. Тръгнахме към Йовковата чешма, вярвайки, че ще намерим пъртина, направена от минните работници, както и вода, по която да заличим дирите. Разбивахме снега с гърдите си. Минахме през връх Бедек и Кара Богдан, които бяха покрити с преспи. След нас оставихме дълбока предателска диря, по която врагът би могъл да тръгне. А започнаха да ни търсят и със самолет. Продължихме с надеждата, че ще стигнем до дерето и ще тръгнем обратно по вода. Отбихме се, като стъпвахме стъпка в стъпка, за да създадем впечатлението, че е минал само един човек. Още не се бяхме замаскирали и от село Йововци се чу глъчка. Преследвачески групи бяха тръгнали да ни търсят. Те минаха покрай нас и точно пред отряда спряха, за да си пълнят оръжието. Ние замлъкнахме. Само звук или дори помръдване можеше да донесе гибел за всички ни. Командирът беше спокоен. От него чухме: "Насочи пушките! Никакво мърдане! Ако се наложи, четите да се изтеглят в определените посоки."
По щастлива случайност

отрядът не беше открит

и се спаси. Започнахме да се изтегляме. Преходът из Балкана се усложняваше от бушуващата снежна буря, губехме ориентир. Въпреки това след две денонощия отрядът ни се установи на открит бивак в местността Градището между върховете Бузлуджа и Шипка.
На 26 януари полицията, жандармерията и войската отново дойдоха на Бузлуджа и напправиха хижата необитаема. Това беше началото на масовите разстрели - на 28 февруари, на 12 срещу 13 март, на 29 март, на 8 срещу 9 юни. Бяха убити 54 синове и дъщери, но народът не сведе глава.
Под ръководството на Окръжния комитет на партията и партийните организации по места хората с риск за живота си помагаха на делото на съпротивата. Легендарни останаха имената на ятаците баба Зара от Габрово, кака Кера от Шумата, кака Тота от Петко Славейково и десетки като тях, предани на делото.
Във всички битки партизаните се бореха смело и побеждаваха, за да дойде свободата. Партизаните преодоляваха трудностите, защото бяха с висок патриотизъм, дисциплина, хуманност, другарство. Защото бяхме убедени - нашето дело е право дело.


О.з. полк. Трифон Трифонов, с. Петко Славейково, община Севлиево

13.02.06