Философски етюди

Дълг - чувство

Исак Паси

Нашият приятел и сътрудник на ДУМА днес има рожден ден. Честито!

1

В живота на отделния индивид конфликтът между дълг и чувство играе често огромна роля, а понякога дори и решаваща, от която зависи съдбата на човека, дори и неговия живот и смърт.
А този конфликт лесно се пренася от личността (индивида) в неговото семейство, професионална общност, нация, народ, държава, а и не по-малко в общонародни (общодържавни) общности. Дори и нещо повече. Понякога той тегне и над следващите поколения, от него е белязана цялата последвала история.
Разгледан сам по себе си, дългът бива твърде различен, а различните му съдържания трудно се съгласуват помежду си. Той може да е дълг към Бога, към държавата, към обществото, към рода, към семейството, но във всички случаи е дълг, срещу който се изправя по-силно или по-малко силно чувство, страст.

2

Но при всички случаи дългът е въпрос на морал, на чист морал, който не се нуждае нито от одобрение, нито от възхищение, нито - най-малко - от възнаграждение. И може би тъкмо затова Имануел Кант, който в многобройните си съчинения почти никога не изпада в патетично-възвишен тон, когато говори за дълга използва тъкмо този тон, очевидно мислейки, че той е най-подходящ именно за дълга.
"Дълг! Ти възвишено, голямо име, ти, което не обхващаш в себе си нищо приятно, което съдържа ласкателство, а по-скоро изискваш подчинение, и все пак не заплашваш с нищо, което би възбудило в духа естествено нежелание и страх, за да подбуди волята, а само излагаш един закон, който от само себе си намира достъп в духа и дори против волята печели високо уважение към себе си (макар и не винаги спазване), пред което всички склонности занемяват, въпреки че тайно действат против него: кой е достойният за тебе произход и къде се намира коренът на твойто благородно потекло, което гордо отблъсква всяко родство със склонностите, от кой корен трябва да произлиза необходимото условие на онази стойност, която само хората могат да си дадат сами? (Критика на практическия разум.)

3

Историята започва от началото.
Откогато Аврам излиза от Ур Халдейски, за да отиде в Ханаанската земя, и след това, когато Бог му се явява и изкушавайки го, пожелава да Му принесе в жертва всесъжение единствения си син Исаак. И въпреки цялата си обич към единствения си син, Авраам не се поколебава да го принесе в жертва на Бога, когото почита най-много и пред чиито повели се отнася с абсолютно съзнание за дълг, за собствения си дълг. За което е и възнаграден: "Сега познах, че се боиш от Бога и не пожали единствения си син за Мене" (Бит. 22, 12). А за изпълнението на своя дълг Авраам нито иска, нито очаква някакво възнаграждение, тук дългът е чист, абсолютен, безкористен, незаинтересован (Бит. 11, 31; 22, 1-2).

4

Библейската история продължава.
Иефтай, съдията Израилев, дава оброк на Бога, ако той му помогне да победи враговете си амонитци, да му принесе в жертва първия, който излезе от дома му да го посрещне. Този пръв се оказва единствената му дъщеря, излязла да го посрещне с тимпани и хора. Иефтай й казва за какво се е обрекъл на Бога, дъщеря му се съгласява, само иска да отиде за два месеца в планините, за да оплаче моминството си, след което се връща при баща си и умира не познала мъж (Съд. 11, 34-39).

5

Агамемнон, царят на царете, пастирът на народите, не може да напусне Авлида на път за Троя (боговете не му позволяват), ако не пожертва дъщеря си Ифигения, което той прави, защото царят, държавникът, военачалникът, предводителят поставя тези свои задължения над семейните. Но затова пък жена му, майката на пожертваната - Клитемнестра, не му прощава това поставяне на обществения дълг над семейното чувство и когато Агамемнон се връща, макар и победител, в Микена, непростилата му жена Клитемнестра и нейният любовник Егист убиват Агамемнон. Сега вече трагедията, произлязла от стълкновението на дълга с чувството е пълна - всички са пожертвани - Ифигения, Агамемнон, Клитемнестра, която също е убита от сина й Орест, който отмъщава за смъртта на баща си.

6

Креон, царят на Тива, разпорежда да не бъде погребан Полиник (според древните сурово наказание, макар и посмъртно, за предателите на отечеството), довел враговете до седмовратата и така според царя извършил най-тежкото престъпление. Но за сестра му Антигона висшият закон (дълг) не е верността към царя, държавата, а към боговете, към техните закони (дълг), към техния морал, поставящ рода, семейството над държавата. Така Антигона разбира своя (а не царя) дълг, знае че за това ще трябва да умре и със спокойно примирение приема участта си.

Ни Зевс ми повели това, ни Правдата,
съжителката на подземни демони, -
а те закони дадоха на хората.
Не смятах за така могъщи твоите
повели, че да нарушава смъртният
неписаните вечни божи правила.
Не са от днес и вчера те, а винаги
са живи. Кой ли знае откога са те?
Не исках за това, от страх пред заповед
на смъртен, да получа наказание
от боговете. Знаех - смърт. Защо пък не?
Дори без твойта заповед. Облага е
за мене да издъхна преждевременно.
Антигона. Прев. Александър Ничев

7

Така и Луций Юний Брут, великият републиканец, борецът срещу тиранията на цар Тарквиний Горди, твърдият защитник на правата на народа, осъжда двамата си сина на смърт, защото са се опълчили срещу принципа, който Брут представлява и осъществява, защото като врагове на републиката - върховното благо - извършват престъпление, за което римският закон предвижда смърт. Синовете на Брут са държавни престъпници и сам Брут ще заповяда на своите ликтори да ги екзекутират. Ако народното благо изисква жертви, те трябва да се дадат, и Брут сам заповядва екзекуцията на синовете си.
В Парижкия салон от 1789 г. най-силно впечатление на посетителите прави изложената картина на Жан Луи Давид (1748-1825) с многословното заглавие "Брут, пръв консул, при връщането му в дома, след като е осъдил двамата си синове, които се присъединили към Тарквиний и участвали в заговор против римската свобода; ликтори носят телата им за погребение."
Само те, бащите, знаят какво значи наранено, съкрушено бащино сърце и колко болят раните, които те сами и със собствените си ръце трябва да си нанесат, само те знаят горчивината на непролетите сълзи и смучещите дълбини от несподелените страдания.

8

От всички епохи, периоди, направления, школи на световната литература, конфликтът дълг-чувство е вграден най-дълбоко във френския класицизъм от ХVII век. Този конфликт определя смисъла на трагическите шедьоври на двамата класици на тази школа - Пиер Корней ("Сид") и Жан Расин ("Федра").
В "Сид" Родриго трябва да убие бащата на любимата си (изпълнявайки дълга си и потискайки чувството си, правейки невъзможно осъществяването му):

Не бива без борба да се предам
поне да е спасена
честта ми от петно на вечен срам
и без това съм без Химена.
(I, 6)

Но пък, от друга страна, и Химена е принудена да защити честта си и да потъпка любовта си:

Едната половина
на моята любов със другата се сби
и я уби. Сега плачи, сърце, скърби!
Убитата любов за мъст безспир зове ме.
Оставащата част това ще ми отнеме.
(III, 3)
Прев. Пенчо Симов

Така трагедията на Корней ("Сид") в конфликта дълг-чувство представя победата на дълга над чувството и това е единият от двата изхода, който сочи френският класицистичен трагичен театър.

10

Хегел вярно констатира особеността на характера на Сид, тъй както той е представен от Корней, издигнал средновековната легенда за Руй Диас де Бивар до образцовата трагедия на френския класицизъм "Сид". "В "Сид" на Корней колизията на любовта и честта е блестяща част. Такъв диференциран в самия себе си патос може, разбира се, да води до конфликти; но когато бъде вложен като вътрешно стълкновение в един и същ характер, той дава наистина повод за брилянтна реторика и ефектни монолози, но все пак раздвоението на една и съща душа, която бива прехвърляна насам и натам от абстракцията за чест в тази любов и обратно, противоречи на монолитната решителност и единство на характера в себе си (Естетика, 1). Констатацията на Хегел е вярна, но могат да се оспорят изводите, които той прави от нея. Защото, ако за историческия герой липсата на такава монолитна решителност и единство на характера е най-често вредна и препятствие за осъществяване на целите, задачите и идеалите на историческото движение, в драмата и особено в трагедията тъкмо те са почва и хранителна среда на колизиите, които трябва да завършат в желаната цел, сиреч да осъществят трагедията.

11

Другият изход от този конфликт представя Жан Расин ("Федра"). Тук, за разлика от Корней, в края на краищата не дългът побеждава чувството, с което трагически се нарушава целостта на индивида, а - обратно - чувството побеждава дълга, с което - от друга страна - пак трагически се нарушава неговата цялост.
Жената на Тезей Федра се влюбва неудържимо в своя доведен син Иполит (Расин преработва същия сюжет, който преди него са използвали Еврипид в "Иполит" и Сенека във "Федра".) Безумната, изгарящата страст (чувство) на Федра я довежда до позор, престъпление и гибел. Страстта на Федра е непреодолима, изгаряща, тя е готова всичко да унищожи и най-много самата себе си, която водена от страстта и само от нея, наистина загива.

...Нямам власт над своя собствен бяс?
Когато той над мен царува - погледни го!
Когато ми тежи непоносимо иго!
Загивам!

...Съпругът ми е жив,
а аз го опетних... За
мен това е краят.
(III, 1, 3)
Прев. Пенчо Симов

12

Читателю,
Представи си, че имаш възможност да премахнеш от митологията, религията, историята и живота на човека (обществото) конфликта дълг-чувство, какво тогава би останало?
Аз мисля, че ако не нищо, то почти нищо - и в митологията, и в религията, и в историята, и в живота на човека (обществото) ще стане по-тъжно и по-скучно.

13.03.2006