Севелина Гьорова:

Театърът ще пребъде

С известната театрална критичка разговаря актрисата Джуни Александрова

Севелина Гьорова е доцент, доктор на изкуствознанието, преподавателка в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" (Увод в театрознанието и театрална критика) от 1981 до 2002 г., секретар на Съюза на артистите в България по проблемите на театралната критика и председател на българския център на Международната организация на театралните критици от 1970 до 1989 г. Сътрудничи във всекидневния и периодичния печат със статии за драматургията и театъра от 1954 г. Авторка е на книги по проблемите на драматургията и театъра и на 16 монографии за видни наши артисти и режисьори. Сред тях са "Диалог с времето", "Театрален триумвират", "Триединството на театъра", "Ловци на мигове". От 1958 до 1978 г. е драматург и главен драматург на Народния театър "Иван Вазов", с изключение на годините 1966-1968, когато е главен драматург на театър "Сълза и смях".

- Преди години след всяка премиера за нас, актьорите, беше и интересно, и напрегнато какво ще пишат театралните критици. Оценяваше се всеки спектакъл. Приемали сме и болезнено вашите оценки, но те винаги са допринасяли за усъвършенстването на нашата работа. Защо сега няма такава театрална критика?
- Причините са много, но две от тях са от особено значение. Преди всичко подготвените театроведи предпочитат да се занимават с "високата теория". Имам впечатлението, че оперативната театрална критика не им е много по сърце. За спектаклите пишат предимно журналистите не с театрална, а с обща подготовка и те се задоволяват или с някакъв отзив, или с изнасяне на някаква сензация - съществуваща или не, в представлението, или просто преразказват съдържанието на спектакъла. Оформи се и нов жанр - светска театрална хроника, който се занимава с клюките в театъра, а не със спектаклите и проявленията на актьорите. Другата съществена причина е, че всекидневниците не отделят място за оперативна театрална критика. Професионалната критика им се струва скучна, те гонят материали, които да вдигат тиражите.
- Къде са твоите ученици, театроведите? Ти не им ли внуши колко е необходима такава критика?
- Част от тях са в чужбина. Имам ученици в Америка, Австрия, Холандия, Франция. Занимават се или с обща журналистика, или със съвсем други дейности. Останалите тук предпочитат по-обстойните изследвания. А мисля, че такива се пишат на по-зряла възраст. Започва се именно с оперативна критика.
- А ти самата защо толкова рядко пишеш рецензии?
- Преди всичко имам проблем къде да ги помествам. Както вече казах, всекидневниците не ги долюбват. И след това, след като четири десетилетия бях на най-предни редици на критическия фронт, време е и аз да напиша по-обемните си, по-изследователските си книги. Не на последно място стои и въпросът, че част от представленията, които гледам, сериозно се разминават с моята чувствителност, с моите виждания за театър. Те се движат в две крайности - или са прекалено елитарни и ги гледат ограничен брой зрители, или пък се стремят да угаждат на най-примитивния зрителски вкус и с това не само, че не печелят аудитория, а напротив, отблъскват публиката. Наскоро с удивление прочетох интервю с директорката на Националния център за театър Красимира Филипова, в което тя казва, че комерсиален театър в България няма. Комерсиалният театър бил този, който се самофинансира. Схващам понятието "комерсиален театър" не като проблем на финансирането, а на съдържанието на предлагания спектакъл. Ако той иска на всяка цена "да се продаде" и прави компромиси с вкуса на зрителя, а и със своя собствен вкус (ако го има все още), той е комерсиален. Спектаклите на Бродуей са богато финансирани, пищни, луксозни, но голяма част от тях са именно комерсиални по своето въпиющо желание да "избият" вложените в тях суми и да спечелят. Същото се отнася и за много високо бюджетни филми на Бродуей. Често ниско бюджетни продукции чертаят истинския път на голямото изкуство. В същото интервю прочетох с не по-малко учудване, че "текстът на класика Вазов" бил "поостарял" - става дума за повестта "Немили-недраги". Ако към такова забележително произведение на непреходната българска класика имаме подобно отношение и го наричаме "текст", то не е за учудване в какво положение се оказват редица наши и световни класици на българската сцена. Те са неузнаваеми и за нас, които ги познаваме. А как ще ги опознаят младите зрители - не знам.
- Какво е мнението ти за съвременния български театър?
- Не мога да го кажа накратко. Има силни спектакли, вълнуващи, новаторски като прочит на произведенията, има посредствени представления, а има направо спектакли, които са напуснали сферата на изкуството и то за жалост и на сцената на столични театри с богати традиции. И когато осигурявам пропуски за близки хора, за да ходят на театър, защото не могат да си позволят да купят билети, треперя дали няма след това да ме ругаят, че съм им загубила времето. Впрочем това все по-често ми се случва.
- Не смяташ ли, че е време да се направи творчески разговор, оценка на съвременния български театър след реформата?
- Този разговор даже е закъснял. И той трябва да се организира от Съюза на артистите в България, за да се види тази поредна реформа функционира ли или нанесе само беди, като остави на улицата способни хора и закри театри с традиции.
- А твоето мнение какво е по въпроса?
- Мисля, че добрата страна на тази реформа е договорната система. Актьорите разбраха, че не са навеки закрепостени в театъра, осигурени и няма защо да се стараят. Провеждат се "кастинги" за роли, развива се естественото за изкуството състезание, желанието да се поддържаш в добра форма, да отговаряш на високите изисквания. От друга страна, тази реформа извънредно стесни кръга както на работещите актьори, така особено на работещите режисьори. Редица способни хора на добро професионално равнище не получават покани за постановки, те не са "на мода". А често именно модните режисьори дълбоко ни разочароват, както миналия сезон Пламен Марков с неговата "Макбет"-иада и в театъра, и в операта, или Теди Москов този сезон с неговия Чехов спектакъл в Народния театър. Няма веднъж завинаги утвърдени имена. С всяка нова творба творецът трябва да се доказва. И още нещо. Гастролната система унищожи трупите в театрите, творческия ансамбъл, нещо, което е дълбоко залегнало в традициите на българския театър. Всеки играе с всеки и навсякъде. Няма го дългогодишното партньорство, хармонично изградените трупи. Затова особено се радвах на гастрола в столицата на Варненския театър, който показа своята трупа именно като художествен ансамбъл - хора, които умеят да играят заедно и умеят да си партнират. А какво е например в Сатиричния театър сега? Там попадат да играят хора, които в никакъв случай не бих свързала не само с традициите - те се видоизменят и формират, но и с профила, с облика на този театър. "Персоналната реформа" на Рашко Младенов, с която той толкова много се гордее, доведе театъра до положението да се движи от непонятни и двусмислени експерименти до най-долнопробна халтура.
- Според мен състоянието на съвременния български театър не се свързва достатъчно с проблемите в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". А всъщност този институт захранва сцената с кадри. Какво е мнението ти по този въпрос?
- Това, което преди всичко се налага, е, че младите кадри все по-лошо и по-лошо говорят на сцената. Традициите на българското художествено слово са абсолютно унищожени от превзетата преди години позиция, че трябва да се говори "като в живота". Да оставим настрана вулгарния, циничен език, който се употребява, той често е свързан с автора, като напр. недопустимия за мен на сцена език в "Без контрол" в Театъра на Българската армия. Но често просто не се разбира смисълът на онова, което се изрича. След това идва неприспособимостта на младите кадри към тежките театрални условия. Те винаги са били и ще останат тежки. Театралният труд е един от най-всеизчерпващите. И затова, щом славата закъснее с няколко сезона, кандидатите за нея се прощават и със сцената, за която са казвали, че е смисълът на техния живот. Малцина искат да отидат в провинцията, малцина са готови да понесат трудностите на професията. Това трябва преди всичко да се преодолее, а после да се говори за тяхната квалификация. Тя идва, впрочем, на сцената с опита в партньорството с по-възрастните колеги.
- Разгледай проблема, като вземеш предвид, че България е малка страна. Театърът зависи и от конкуренцията с другите визуални изкуства - кино, телевизия.
- Естествено, конкуренцията е голяма. Театърът не е вече онова естествено, свещено място, каквото е бил, да речем, в началото на ХХ век или дори първите десетилетия след Втората световна война. И въпреки това, жаждата по живия театър е голяма. Бях в Трявна и млади културни хора ми се оплакаха, че години наред градът не е посещаван от никакъв професионален театър. А преди поне по три-четири пъти са гостували театри от съседните градове. Сега тези театри или не съществуват, закрити са, или нямат финансова възможност да осъществяват гастроли. Затова присъединявам гласа си към повика на режисьора Павел Павлов да се възстанови телевизионният театър, макар не в същите мащаби. Публиката от всички краища на страната го обичаше, търсеше, познаваше артистите, споменаваше с вълнение техните имена. Те създадоха едни от най-хубавите си роли на малкия екран. Защо все гледаме да затрием нещо хубаво, което сме имали?
- Какви са заключителните ти думи?
- Театърът ще пребъде. В най-тежките години на нашия все несвършващ преход написах статия под наслов: "Театърът умря! Да живее театърът". Исках да подчертая, че много неща в театралното ни развитие ще отпаднат като изчерпани, като неотговарящи на новите условия. Но театърът е неизтребим, защото той е главно не в ръцете на администраторите, не дори на режисьорите или на спотаилите се автори, които не знаят как техните творби да стигнат до сцената. Унищожени са механизмите за това. Той е в ръцете на актьорите, на призваните за актьори. А те не могат да правят нищо друго, освен театър, защото това не е професия, а начин на съществуване. И те ще търсят и ще намерят пътищата до своя истински зрител. Когато запитаха по повод един 27 март - Международния ден на театъра, живия гений на нашето изкуство Питър Брук как той си го представя, отговори: "Театърът ли? Това е актьорът, който под лъча на прожектора говори от сцената със своя зрител." След петдесет години по неравните пътища на театралното битие се осмелявам да кажа, че дълбоко вярвам в това.

27.03.2006