Книги

Поезия "без маска и без грим..."

Стиховете на Валери Станков са горчиво лекарство, което държи нащрек нашата съвест

Проф. Иван Цветков

За поезията на Валери Станков е трудно да се пише с обикновени думи, тъй като тя самата е нещо необичайно и непривично, извежда ни от сферата на познатото и традиционното, за да ни потопи в някакъв странен свят, в постоянната игра между реалното и фантастичното, между мечтата и хаотичното всекидневие, между болката и неугасващия лъч на надеждата. Тази поезия е силна сама по себе си, тя говори самата за себе си пределно убедително и затова не се нуждае от изкуствени подпори, от суперлативи като "властелин на стиха", "величие", "велико дело", които с пълни шепи и подозрителна щедрост се разсипват около изданията на някои автори. Някога талантливият критик Минко Бенчев се напъха безразсъдно в гнездото от оси и писа за тъй наречените бонбониери - плод на безкрайната суета, без да допуска, че дори в наше време те ще се размножават без всякакви граници. А на критика му остана само едно: да издаде втора част от книгата си "Чета и пиша", като добави към заглавието - "и мълча!"

Стиховете на Валери Станков са естествени и тревожни като живота, който ни заобикаля всеки ден и на който по чудо издържа не само ранимата душа на поета, но и безбройните му съотечественици. Това е поезия, изпълнена с човешки тревоги и болки (бих казал дори с гърчове), с човешки разпятия. Поезия като горчиво лекарство, която държи винаги нащрек нашата съвест и нашето чувство за справедливост, но и нашата удивителна воля за издръжливост. Такава поезия не се нуждае от външно лустро.
Ето и новата книга на поета "Автопортрет със светкавици" (изд. "Книгата" - Варна). Тя е наистина един автопортрет на наш съвременник с невероятните му преображения и най-фантастични пътешествия из цялата Вселена и дори в други светове. Авторът е изцяло в днешния ден с всичките му драматични преживявания, но той непрекъснато се чувства и като неделима част от света на българската поезия (колко сполучливи асоциации!) от светоусещането на своите предшественици - Ботев, Яворов, Вапцаров, Александър Геров. И ако се запитаме кой е главният лайтмотив в тези стихове, вероятно ще отговорим, че това е спасителният остров на любовта, дълбоката и неизтребима жажда за човешко общуване, за любов - като изход от всяко отчаяние, "като свещица, запалена с последната надеждица", като "блага светлина за моите неизгледани след теб очи". В този свят, който прилича на лудница, поетът винаги намира най-нежните и съкровени думи, които звучат със затрогващата си откровеност:

Все още имам нещичко за теб -
сълзичката,
която
някой ден
ще те затвори
в топлата си святост.

Този "изоставен заточеник, хвърлен в дълбоката паст на Вселената", този "сирак на светлината" и "син на мрака", който се измъчва в самотата "сред зъберите на живота", непрекъснато търси брод към любимата, непрекъснато си задава най-изгарящите въпроси за честта и позора, преминава през "всичките годишни кръгове на Ада" и в края на краищата намира сили и да изпее една "Слънчева песничка":

Моите стихотворения
приличат на вълчи вой.
Моля те, имай търпение
и светът ще бъде твой.

Господи, дай ми угар,
Господи, дай ми степ.
Нека последният удар
на сърцето ми бъде за теб.

В стихотворението "Облачно, ветровито, дъждовно" поетът размишлява за своята съдба и за съдбата на своите стихове и си спомня за народната мъдрост, че след всички нас остава "единствено доброто име". И неочаквано се появява една асоциация далечна с Пастернак, която не напуска нашето съзнание: "Помни ме жив! Помни ме жив. И вятърът ще те погали."
Поет със съвременна чувствителност, с винаги честно отношение към своето високо призвание, запазил по наследство свещения пиетет пред българското поетично слово - такъв ни се представя и тук Валери Станков. Най-вярната гаранция за дълготраен живот на поезията му.

Чешката дама на българското кино

Виктория Благоева

"Една чехкиня в София" (Издателско ателие "Аб") на Григор Чернев е книга за режисьорката на български анимационни филми Зденка Дойчева. Тя е родена през 1926 г. в Терезин, в северозападната част на Чехия, съвсем близо до Судетската област и река Елба, наричана от чехите Лабе.

Малко преди хитлеристите да окупират Судетите, семейството на Зденка се премества в Прага, където тя завършва след войната Художественото училище за приложно изкуство. По-късно, омъжена за българския студент в Прага Боян Дойчев, тя попада в София и, имайки малък опит в анимационното кино, придобит в Пражката студия за рисувани филми, започва да работи като художник-мултипликатор, а след това като асистент-режисьорка на Тодор Динов. Впоследствие е самостоятелна режисьорка и постига завидни резултати. Около 50 анимационни филма излизат под режисурата на Зденка Дойчева. Представени на авторитетни български и международни фестивали, много от филмите й получават награди в Кан, Виена, Единбург, Рим, Техеран, Варна, Пловдив и др.
Книгата на известния български кинокритик и писател Григор Чернев увлекателно разказва за живота и творчеството на Зденка Дойчева. Филмите й са представени хронологично и сюжетът им е разказан стегнато и професионално. Режисьорката обира най-много овации с "Дупката", "Дресура", "Страст", "Аквариум", "Хороскоп". Отначало Зденка Дойчева прави само детски филми, в които постепенно тенденцията за излизане от кръгозора на детското кино се налага. "Дресура" е еднакво интересен както за деца, така и за възрастни. Постепенно нейната страст се насочва към сюжети с гротесков характер, иносказателни, което й извоюва място сред режисьорите на филми за възрастни. Тъкмо с тези филми тя успява да се изяви като талантлива аниматорка. Но незабравими са и нейните 5 "шапки" на популярната рубрика "Лека нощ деца", които, направени през 1977 г., десетилетия не слизат от екрана.
В книгата си Григор Чернев вмества и изказвания на нейни колеги - Стоян Дуков (режисьор и художник), Панчо Панчев (писател и сценарист), Иван Веселинов (режисьор и художник), Борис Карадимчев (композитор), които достойно оценяват нейната работа и привнасят нотки на признателност към обаятелната и очарователна личност.

Записки за ловците, за класиците, за животните

"Още с разгръщането на книгата от нея лъхва нещо ведро, както е ведро и самото ловно утро. Читателят усеща, че е на безкраен ловен излет с приятели, който ще се помни и ще се разказва за него. Книгата мирише на лов, тоест на живот." Това е откъслек от словото на писателя Никола Радев, с което той представи новата книга на Любо Николов "Вечните ловни полета" (УИ "Св. Климент Охридски"). Представянето беше вчера в музея на Съюза на ловците и риболовците в България. Присъстваха депутати, писатели, общественици, журналисти, както и много от героите на Любо Николов, който благодари на ДУМА, на чиито страници вече пет години води рубрика за лова и риболова. Повечето от текстовете в книгата са видели бял свят за първи път в ДУМА.

Председателят на Съюза на ловците и риболовците доц. Христо Михайлов пожела на автора да бъде все така остър, буден, нетрадиционен и четен. Поетът Петко Братинов досущ като артист прочете предговора на Дончо Цончев, в който писателят прави своята кетегорична оценка с думите: "Браво, Любо!".
Никола Радев припомни, че на премиерата на първата книга на Любо Николов "Етюди с въдица и пушка" бе прочетено писмо-рецензия за книгата от болния тогава Анастас Стоянов, в което заявяваше, че подарява една от пушките си с надпис: "На Любо Николов - баш ас/ на ловно рибарското слово,/ та книга да спретне отново! Подарък от бай Анастас/ Стоянов, пришпорил Пегас!" Книгата "Вечните ловни полета" завършва със страниците за незабравимия Байко - Анастас Стоянов.
Накрая, преди да почерпи приятелите си с чаша вино, авторът си призна: "В книгата има нещо като разкази, нещо като очерци, нещо като репортажи, нещо като философстване. Маститите писатели са измислили жанровете, а на мен те не ми са удобни. Десет години учих за строител, но строител от мен не излезе. Дали ще излезе писател, ще докаже времето. Но излезе ловец!"

05.04.2006

 

Мнения по темата: