Личности

Брилянтната Верка Стоянова

Имахме си и девиз: на терена лъвици, в живота хубавици, спомня си неповторимата разпределителка

АСЕН МИНЧЕВ

Верка Стоянова в поредната комбинация с Мая Стоева (на мрежата)

"Обичам да рискувам. Това много ми е помагало, защото изпитвам удовлетворение, когато се справям в нестандартни ситуации. Така стана и тогава, в столичната зала "Универсиада", 1981 г., на финалния мач с рускините, като станахме европейски шампионки."
Разговаряме с най-вещия диригент в женския ни волейбол, Верка Стоянова, в дома й за онзи исторически мач България - СССР, който донесе първата титла за родния волейбол от голямо състезание. Тогава нашите националки сякаш бяха с криле на раменете си, защото имахме чувството, че могат да прескочат мрежата! Те просто стъписаха почти непобедимите рускини на великия треньор Николай Карпол и за отрицателно време им поведоха с 2:0 гейма. Поведоха им и в точките на третия с 13:12 и тогава се създаде нестандартната ситуация, за която си спомня Верка. Нестандартна, защото техният наставник, големият волейболист и треньор Васил Симов, направи най-неочакван ход. При наш сервис (тогава го нямаше правилото "Всяка грешка е точка за съперника" и се играеше до 15 т.) той постави в шах Сборная, като вкара в игра при мрежата, в най-важната зона 4, неизвестната все още в чужбина резерва Мила Рангелова.
В последния клас на гимназията, 18-годишната му съгражданка от Перник бе най-младата ни националка, но също като Васо бе с характера на здрав и твърд граовец. А и си беше яка нападателка, като капитана Таня Гогова и другата перничанка Цеца Божурина. Но рускините нямаше как да знаят това, въпреки че веднага го почувстваха с 14-ата българска точка след двойния блок, с който Мила и Гогова захлупиха топката в първия метър на полето им.
И точно тук Верка се

реши да рискува,

след като видя с какъв жар Мила влезе в игра и стана съавтор на предпоследната точка. За решителната атака нашата брилянтна разпределителка Верка Стоянова се отказа да търси очакваната за рускините комбинация с другите ни две нападателки при мрежата.
Нека отново й дам думата. "Заех, че Мила е перде (в най-позитивния смисъл за човек, който не се смущава лесно) и че със силния си удар сякаш иска да спука топката. А освен това не беше още известна и рускините не знаеха какво може. Затова рискувах." С ювелирния си пас Верка вдигна идеална топка на Мила, която бе вече скочила високо над мрежата и проби блокадата с такъв бомбен удар, като че ли искаше да продъни пода! Победа и България е европейски шампион! Толкоз!
Останалото бе една ревяща зала и търкалящото се на терена живо кълбо от тези 12 златни българки, които заслужават да си припомним отново имената им: Таня Гогова (капитан), Верка Стоянова, Румяна Каишева, Цветана Божурина, Анка Узунова, Росица Михайлова, Мая Стоева, Галина Станчева, Мила Рангелова, Таня Димитрова, Ваня Манова и Златка Стоичкова.
Верка си спомня думите на треньора на рускините Николай Карпол след мача: "Бяхте дръзки, самоотвержени, великолепни!". Тя и сега споделя за това треньорско страшилище: "Той много ме обичаше и често пъти след това ми е казвал, че иска да съм на терена в неговата шесторка и че иска да си създаде разпределителка като мен. И мисля че успя, с известната Кирилова, която наистина бе чудесна."
Не по-малко ласкави са думите на един от шефовете на Европейската конфедерация Оливие Брюир от Белгия: "Верка спокойно

може да играе в мъжкия отбор

на Белгия!"
В края на годината тя получи още едно авторитетно признание. На турнира за Световната купа в Токио (7-о място) получи наградата за най-добър изпълнител на начален удар. А само година преди това Верка и останалите ни националки бяха извоювали бронзовите олимпийски медали в Москва-80.
Сред запомнящите се преодолени трудни препятствия с категоричното 3:0 ще остане мачът със световната сила Бразилия. Там играеше уникалната нападателка Аленкар, макар и майка на 3 деца (станали 5, до края на кариерата й!). Но на този мач в Москва Верка си спомня че Аленкар си намери майстора, защото една друга изключителна волейболистка й почерни деня. Това бе капитанката Таня Гогова, която, колкото силно и резултатно атакуваше, толкова здраво и ефективно блокираше ударите на феноменалната бразилка.
И още един спомен на голямата ни разпределителка за тази победа: "Това бе най-силният ни мач на олимпийския турнир. Правех си с топката каквото си искам. Така разкъсвах блокадата на бразилките, че те увисваха безцелно на мрежата, а аз извеждах нашите нападателки на чисти позиции за атака и те можеха свободно да блъскат без блок. Но, в интерес на истината, за да си върша аз добре работата, огромно значение имаше брилянтното посрещане на Румяна Каишева. Независимо от коя част на игрището и от силата на сервиса, Руми успяваше така меко да поеме топката, че тя идеално ми идваше точно над челото и нямах никакви проблеми..."
Към бронзовите си олимпийски медали Верка и другите ни националки

не тръгнаха от нищото.

Те вече се бяха изявили, също с бронзови отличия, на европейското първенство в Лион през есента на 1979 г. А още по-рано, през пролетта, голяма част от отбора, Верка, с почти цялата основна шесторка, стъпиха на европейския клубен връх с ЦСКА. За най-авторитетното отличие - КЕШ, финалната четворка събра в Измир ЦСКА, НИМС (Будапеща), Динамо (Берлин) и Славия (Братислава). Тогава ЦСКА повтори успеха на Левски от 1964 г., като спечели втората женска КЕШ за България след победното 3:1 на финала срещу унгарките. Тук капитанката Верка Стоянова добавя имената на останалите от основната шесторка: Румяна Каишева, Цветана Божурина, Мая Стоева, Мария Минева и Ваня Манова.
И до още една КЕШ изведе Верка своите съотборнички от ЦСКА. Изведе в пълния смисъл на думата, защото освен капитан тя бе и играещ треньор, когато в Лохов (ФРГ) през 1983 г. финалната четворка ги събра с едноименния отбор, Екзашибаши (Тур) и Олимпия (Ит). Тогава основната шесторка вече бе: Стоянова, Каишева, Стоева, Верка Николова, Валентина Харалампиева и Емилия Пашова, а празникът за Стоянова бе двоен, защото 26 февруари бе рожденият й ден. Същата година тя бе отличена и

като най-добър разпределител

на европейското първенство в ГДР (4-о място). Като капитан на ЦСКА и друга европейска купа е вдигала над главата си Верка Стоянова - КНК.
...Тя бе само на 10 години, когато в 87-о училище в столичния Западен парк учителката по физкултура Невена Витанова (бивша състезателка на Левски) я привлече към волейбола и я изпрати в Септември при известното треньорско семейство Фани и Райчо Шаханови. А момиченцето вече от една година бе останало без майка и затова кака Фани бе всичко за него. Само на 12 години включиха Верка в женския отбор и тогава бе първото й излизане в чужбина - на турнир в Пардубице. Отгоре на всичко тогава бе нападателка, макар и с 6-7 години по-малка от другите в отбора. И най-интересното е, че Фани Шаханова я вкара в игра на финала срещу унгарките при 2:0 за Септември и 13:13 в третия гейм. Верка казва, че още оттогава си е била и тя перде, защото изобщо не й мигнало окото, като скочила и забила топката за 14:13. Същото станало и с 15-ата точка, победа с 3:0 и първо място за Септември!
След обединението с ЦСКА тя, заедно с останалите от това златно поколение, бе вече разпределител в отбора на ЦСКА Септемврийско знаме от 1969 до 1983 г. Там усъвършенства своите изключителни качества и на първо място фантастично точния си пас, за който е работила часове след тренировката, изправена сама с топката срещу стената. И още, невероятно широкото си периферно зрение, с което отлично забелязва разположението на съперничките от другата страна на мрежата, за да избере най-слабата им позиция. И не на последно място, добавя Верка: "Имах силна интуиция за развоя на събитията в игрището. Можех да разбера и чувствах, кога Мая е разсеяна и едва ли не спи, та трябваше да й кресна или да я сръгам, за да живне. Или пък Руми, която не обичаше да й викат и към нея трябваше да търся по-друг начин, за да я активизирам. Много важен бе и един разговор с всички, когато ги попитах: кое е по-лесно, вие да се съобразите с мен или аз да се съобразявам с всяка една поотделно? Първото е очевидно и

затова нямаше сръдни,

дори когато е трябвало да им скръцна със зъби. Бяхме приятелки, извън волейбола също бяхме заедно. Имахме си и девиз - на терена лъвици, в живота хубавици."
Специално внимание Верка отделя и на метаморфозата, през която е преминала тази половина от националния отбор, както и другата - от Левски-Спартак, за да се получи свръхяката сплав с българския трикольор, развял се най-високо в Европа през 1981 г. Метаморфоза, като задължително национално чистилище, пред което да бъдат оставени всякакви червени или сини клубни страсти. И женският ни отбор по волейбол от това време може би е най-яркият пример у нас за такова кристално чисто прераждане от клубната към националната фланелка. Прераждане, поставено като неотменимо условие от големия треньор Васил Симов.
Огромното богатство от възможности и знания за играта на Верка бързо бе оценено в най-динамично развиващия се волейбол на света - италианския, където тя бе между 1983 и 1999 г. Като състезател започна в Реджо ди Калабрия и премина през Спецано (Модена) и Пескара, а като треньор в Модика (Рагуза), Реджо ди Калабрия, Серамана (Каляри) и Болцано. След това бе треньор и на националния отбор на Малта (2000-2002), като го изведе

до бронзовите медали

на олимпийските игри на малките държави.
Интересна подробност споделя Верка за престоя си в Италия. Тя, а и почти всички други наши там най-добросъвестно обясняват и показват на италианските си съотборници това, което умеят по-добре от тях, без да се замислят, че така, макар и косвено, работят против интересите на националния ни волейбол. За разлика от останалите чужденци, които си гледат само личната тренировка и не споделят нищо с италианците.
Междувременно, за кратките периоди, през които Верка бе у нас, стана треньор на Левски-Спартак и Академик Сф. Припомняйки си за поканата от сините, тя твърди, че за нея това е по-малко странно, отколкото липсата на покана от родния ЦСКА, с който и досега все още отношенията й не са от най-блестящите. Защото: "Страх ги е от мен", казва Верка.
А иначе освен НСА завърши и журналистика в СУ и от 2003 г. е преподавател по физкултура в 153-а гимназия с изучаване на испански и френски в столичния квартал Надежда. Дъщеря й Анна наскоро я дари с внука Теодор, на името на дядо му - Тодор. А той, съпругът на Верка и страстен въдичар, я научи как да си съхранява нервите и затова тя има 18 въдици!
Към края на разговора телефонът звъни и от Милано се обажда Цеца Божурина, която често си идва. Уточняват ден и час за традиционната среща на златното поколение в женския ни волейбол, за което Верка Стоянова е това, което са Тодор Симов и Димитър Каров за мъжкия.

17.04.2006