Възкресение Христово
Отец Ангел:
Да видиш Бог във всичко е истински Великден!
Изучаването не на религия, а на православно вероучение в училищата, ще тушира агресията и зависимостите у подрастващите, убеден е настоятелят на бизиликата "Света София" в столицата
 |
Отец Ангел Ангелов е роден през 1962 г. в София. През 1996 г. е завършил Богословския факултет на Софийския университет. В 1997 г. е ръкоположен за свещеник, бил е хоноруван асистент в Теологическия факултет. Специализирал е в Старокатолическия факултет на университета в Берн-Швейцария. Служил е в параклиса "Света Троица", бил е предстоятел в църквата "Св. Мина" в кв."Модерно предградие" в столицата. От 2004 г. е предстоятел на храма "Света София". |
- Отец Ангел, като загърбим битовата обредност на Великден,
какво означава Възкресение Христово за вътрешния мир на християнина?
- Смисълът се корени в самото название - Велик ден, великият ден на Христовото
Възкресение. Вярвам, че всеки един християнин, изживявайки цялостната динамика
на Четиридесятницата, през която сме преминали, посреща с истинска радост деня
на Христовото Възкресение. Защото, както казва апостол Павел: "Ако Христос
не е възкръснал, суетна е вярата ни". (суетна - празна, на църк.-слав.ез.,
б.а.) Това е денят, осмислящ целия живот и устрема на всеки един християнин.
Исус ясно показа Истината, която проповядваше на учениците си, т.е. че ние хората
сме призвани за небесното гражданство, че ние не сме ангелоподобните, а богоподобните.
Всичко това Той демонстрира по най-категоричен начин в акта на Неговото Възкресение
- натовари нашата човешка немощ с елемент на вечност, след което имаме възможността
да бъдем Христови.
- Изглежда Христовите не само по външно благочестие, но и по вяра, и
по дела, в съвремието ни са твърде малко. С други думи, българинът в достатъчна
степен ли започва да изживява, не само да преживява, религиозното си чувство?
 |
Малчуганите в храма - изпълненият завет на Христос "Оставете децата да дохождат при Мене" |
- Безспорно да си християнин по благочестие, вяра и дела е трудно,
но не и невъзможно. Който обича, който много обича, ще може да преодолее всяка
една трудност. Любовта към Бога и любовта към ближния е тази сила, която дава
потенцията на човека. Това, че той никога няма да се обезкуражи, ще потърси
и ще открие Бога навсякъде - това всъщност е Великден.
Вярата е онази силна представа за това, което ние самите не можем да видим в
момента. "Без вяра не може", както казва св. апостол Павел. Съвсем
естествено е всеки, който се е устремил към Бога, да преодолява по-лесно трудностите,
в които сега живее. Вярващият човек е човек, надминал световното, той се рее
в надсветовното, търсейки Твореца. Със сигурност са му чужди завистта, злобата
и отмъстителността, защото е над дребните неща в живота. Това съвсем не означава
плебейско безгрижие, а точно обратното - той е успял да преодолее бъбривостта
на съвремието и да потърси ценностите на този свят не в материалното, а точно
обратното - в носещото идеята на този свят.
- Доста хора се запътват към храма, особено по празници и за важно от
човешкия живот събитие - брак, раждане на дете, смърт. Означава ли това, че
българите са станали по-вярващи?
- Вярата е нещо твърде интимно. Никой не може да се осмели да каже за даден
човек дали той е вярващ или не. Бог не гледа на лице, а на сърце. В тази интимност
всеки изживява вярата си по своему. Вярвам, че българинът винаги е бил веровият,
т.е. е носил и носи в себе си живата, истинска Христова православна вяра. Историята
го е потвърдила. Когато човек има правото на избора и правото на свободата за
своята вероизповед, му е много по-лесно да достига до Бога.
- Напоследък в обществото отново върви дискусия, да се изучава ли по-ангажирано
религия в училищата или не. Съществува обаче и феноменът, че родители записват
факултативно децата си в тази дисциплина, колкото те да не скитат по улиците
и компютърните клубове в свободното си време. Впоследствие същите тези деца
виждат вкъщи далеч не християнски взаимоотношения и поведенчески модели. В този
смисъл не смятате ли, че религията, изучавана в училище, като час за запълване
на времето, ще има обратен ефект и ще формира двоен стандарт на поведение у
подрастващите? Не е ли по-рационално тя да се преподава в неделните училища
към църквите, където ходят деца предимно на вярващи, практикуващи своята вяра
българи?
- Аз стоя твърдо зад това в училище да се изучава религия, дори православно
вероучение, тъй като Българската православна църква е носител на истинската
и спасителна жива вяра. Всичко случващо се в обществото, ясно подкрепя тезата
ми, че такова обучение е крайно необходимо. Взимащата все по-големи размери
детска престъпност, различните зависимости и най-вече тази от наркотици, дори
най-малко агресията, с която се сблъскваме навсякъде, се превръща в нещо съвсем
естествено за младия човек, всичко това ме безпокои. Мисля, че ако тези млади
хора бяха запознати и въведени в добродетелната Христова вяра и истина, нямаше
да имаме такива резултати.
Колкото до опасението, че чуването на нещо в училище и противоположната му практика
у дома, може да формира у тях двоен стандарт, може да бъде преодоляно. Напълно
възможно е младежите да принесат вкъщи, наученото в училище, да запълнят някоя
от морално-етичните празнини, чувстващи се между техните родители. Сега е по-страшно,
защото те не могат да открият морално-нравствени устои никъде - нито в училището,
нито в семейството, а за църквата семейството е нещо много важно. Тя е, която
изгражда християнските добродетели, малката църква, която всъщност е семейството.
- В храма "Света София", на който вие сте настоятел, е един
от малкото в столицата, в където се провеждат катехизаторски лекции и беседи
за възрастни.
- Организираме ги всеки четвъртък, води ги един от тримата свещеници, които
служим в храма. Това всъщност е и основно задължение на всеки един енорийски
свещеник - да катехизира, разяснява и разпространява Словото Божие на своите
енориаши, дори да ги осведомява за най-новите богословски аспекти.
Беседите ни се посещават от около 60-70 човека. Говорим по предварително зададена
и подготвена от съответния лектор-духовник тема. По-важното е, че хората идват,
че предпочитат да жертват своята вечер в четвъртък, за да бъдат тук в храма,
да чуят и зададат въпросите си, а ние да им отговорим.
- За какво най-често ви питат хората, какво най-много ги вълнува?
- Една част от беседите бяха екзегетически (тълкувания на новозаветните текстове,
б.а.), други из областта на християнската етика. Хората мислят, въпросите са
разнообразни, питат за всичко онова, което може да обогати тяхното познание
за вярата. Всеки един свещеник се стреми към едно - да умножава народа божии,
това е и същността на църквата.
- Да умножава народа божии - чрез привличане на нови вярващи или чрез
утвърждаване на вече повярвалите?
- Много хора сега се декларират като православни, но колко са онези, които наистина
живеят в православието и създават народа божии.
Църква означа заедност, на гръцки кинония. В това общество на вярващи, народът
божии е онзи, който показва истинското й лице. В нея има свещеници, епископи,
но народът е този, който носи пълнотата. Основната задача на епископатът, презвитерите
и клирът въобще, е да умножават народа божии, в църквата да присъстват вярващите
хора, осъзнали в пълнота Христовото учение и търсещите Бога, демонстрирайки
своята любов тук в света, спрямо света, спрямо ближния, спрямо хората и борейки
се да примирят всичките противоположности на този свят. Християнството е призвание
да примиряваме противоположностите, като последната от тези противоположности
е свят и рай. Тогава, когато направим този свят рай, ще сме изпълнили това,
за което сме призвани.
- Епископатът и свещениците са призвани да умножават народа божии. Сега
обаче се чуват мнения, че у нас те не изпълняват в достатъчна степен мисионерство
в тази посока. Какво е вашето мнение по този въпрос?
- Някои смятат раздаването на подаръци под формата на хранителни продукти, например,
за мисионерство. Не в това е истинското мисионерство. Важно е да определим онова,
което съдържа цялостната идентичност на църквата.
- Кое е онова нещо?
- Повечето хора биха отговорили: Това е Символът на вярата. Аз не мога да се
съглася, че е единствено и само това. Има нещо много важно и характерно за нашата
църква. Докато за протестантските и католическата църква е толкова характерно
това мисионерство, то когато запитате един човек, тръгнал на църква къде отива,
той отива в църквата не, за да мисионерства, а за да бъде на Светата Божествена
литургия. Ако трябва да търсим цялата идентичност на църквата ни, като православна,
това е Светата литургия. Българинът го казва много хубаво, той не отива в храма,
той отива на черква, т.е. така, както сяда на трапезата, така присъства на Господнята
трапеза в тайнството на Светата Евхаристия, на ставащото в Светата Божествена
литургия. Ние отиваме на църква не, за да благовестим Евангелието на някакъв
туземец, а за да присъстваме на реалността на Царството Божие. Изживяваното
в нея от православния християнин е Светата Евхаристия, т.е. цялото служение
на църквата е служение в литургията. С казаното от свещеника: "Благословено
Царство..." за всички нас се отваря Царството Небесно, т.е. ние тук, на
земята, имаме възможността да изживеем това и да попаднем във вечността на Бога.
Това е най-важното за православния християнин. Това е всичко онова, което оказва
същността на църквата ни, което я определя. Някак си безспорно, през цялото
време, ние евангелизираме всичко онова, но го евангелизираме по този начин -
в църквата и чрез църквата. Тя не е храмът, не е сградата, тя е цялостната общност
от вярващи хора. Всеки един от нас има стремеж да показва любовта, дадена ни
от Бога и която сега сме длъжни да раздаваме на своите ближни, защото, ако на
един от тези най-малките, го сторя, на Бог съм го сторил.
Бай Добри - шаячният благослов
Старецът от село Байлово е като оживял герой от разказ на Елин Пелин
Като го зърне човек за пръв път в износените му шаячни дрехи, снежнобяла брада и също толкова бели коси в центъра на столицата, инстинктивно се оглежда за снимаща камера. Защото човекът, застанал смирено с чугунена касичка пред патриаршеската катедрала "Свети Александър Невски" или в градинката на храма "Свети Седмочисленици", изглежда повече от неестествено в тази среда. Видът му неизбежно те кара да си припомниш някой и друг герой на Елин Пелин, още повече, като разбереш, че упоменатият старец в шаячните дрехи живее не къде да е другаде, а точно в селото на класика - Байлово.
Бай
Добри, дали пък така не е изглеждал пелиновия дядо Матейко
Проси мълчаливо, смирено, с наведена глава. Подобни състояния са описани единствено
в житията на светците. Можеш да видиш очите му само, когато проговаря. Това
се случва рядко. Ако обаче реши да ти каже някоя дума, тя неизменно звучи, като
благослов, изречен на изрядно подреден литературен български език. В него неизбежно
ще дойде реч и за твоя светец покровител. Заговаря ти за него изведнъж, призовава
го да ти помага и закриля, сякаш отнапреж е знаел името ти и това на твоя небесен
патрон. Едва тогава успяваш да видиш очите на шаячния дядо - ярко сини, откровени
и доверчиви, като невинните очи на дете. Или като тези, през които гледа душата
на светец.
Това е Добри Добрев, накратко бай Добри. Комуникацията с него се осъществява
трудно, говори само, когато той поиска. Тогава неизменно започва с уточнението,
че е неук, не чете книги, но току свършил с извинението, започва да ти цитира
откъси от Светото Евангелие с доста голяма точност. Научил ги е от хилядите
църковни служби, на които ги е чул от селския поп. Не изключителната памет обаче
го е прочула, а нестихващото му желание на дарява средства за ремонт и градеж
на храмове и манастири. Невярващите биха казали идея-фикс, вярващите - Божие
призвание.
Всеки изпросен лев, шаячният дядо предоставя на храмове. Казват, раздал е 30
000 лв., само за Елешнишкият манастир - 15 000 лв. и други 8000 лв. за черквата
в Байлово. Дядо Добри не помни рождената си дата, знае само годината - 1914.
Категоричен е, че жената не е добро нещо, имал някога своя, но не се спогодили.
Като вижда недоумението ти обаче, бърза да добави: "Ти, чедо, не се безпокой,
нищо, че си жена. Тебе Господ те пази" и добавя името на някой светия,
който в повечето случай се оказва твоят личен покровител. Какво друго ти остава
при такова "съвпадение", освен да приемеш благословът на шаячния дядо.
Лекарка построи храм с изпросени пари
"Бог дава вяра на всички, не изпадайте в малодушие, то е грях пред Господа", казва д-р Ангелина Николчева, която съгради църква във врачанското село Згориград
Ако се черкувате в неделя или на големи празници в столичната черква "Света Неделя", неизбежно сте я забелязали. Облечена елегантно, застанала смирено в притвора на храма току до вратата при просяците, с касичка в едната ръка и скица на храм в другата. Досущ като слязла от възрожденските ктиторски портрети д-р Ангелина Николчева в продължение на пет години събира пари за изграждане на Божий дом в родното й врачанско село Згориград. Подготовката за начинанието започва още през 1993 г., разколът в църквата обаче осуетява началото на градежа чак до 1998-ма, когато на 13 септември Врачанският митрополит Калиник освещава темелите.
Емблематичната
д-р Николчева при вратите на храма
"Изглежда реши, че мога да се справя с тази задача, щом ми внуши мисълта
да се захвана с градежа, - започва разказа си акушер-гинеколожката д-р Николчева.
Когато се случат затруднения, се старая да не се отчайвам. Просто си казвам:
Не си избрала правилния път, опитай по друг начин. Важното е да не се изпаднеш
в малодушие, защото то е грях, тъй като Бог ни повелява да сме оптимисти и да
не губим вяра в Неговата помощ, когато вършим нещо в Негово име и за благото
на ближния", скицира с няколко думи житейското си кредо лекарката.
И макар, че храмът "Света Троица" бе осветен преди година, на д-р
Николчева понякога й се налага да застане с касичка в ръка в притвора на някоя
черква, за да събере пари за довършителни работи. Родното й село Згориград е
може би с най-драматичната съдба през миналия век. На 1 май 1960 г. се откъсва
стена от хвостохранилище на съседна мина и затрупва десетки домове, жертвите
са 45. Впрочем, то никога не е имало друг храм преди този, построен със събраните
от д-р Ангелина Николчева средства.
Кръстът - предхристиянски символ
Кръстът е символ и на древни езически религии. Християните започват да го използват като свой отличителен знак в края на I и началото на II век. Според светите евангелисти той пази спомена за смъртта на Спасителя на човечеството Исус Христос. Някои изследователи обаче смятат, че последователите на Христос са го взаимствали от мистериите на тайните езотерични общества в Египет. За това свидетелстват в своите трудове Климент Александрийски, Сократ, Созомен и Теодорит. В Египет знакът е символизирал "бъдещия задгробен живот" и "животворящия езически бог Озирис". Йероглифът на богинята Изида представлява кръст с халка върху отвесната черта и е известен като "възелът на Изида". Нарича се ангх и в превод означава вечност.
За две
хилядолетия кръстът от уред за изтезание се превъна в символ на вечния живот
"Преките потомци на древните егитяни - коптите, вярвали, че материалният
свят не е крайна цел на познанието, защото представлява само отражение на божествената
роля. Светът може да бъде възприет и усвоен чрез кръста по първопричината, вложена
в него. Тя била достъпна само за просветения разум", твърди Христо Божков
- един от авторитетите в семиотиката у нас. Кръстът с халка на върха - анкх,
за тях е символ на безкрайните способности. Смъртните го носели под формата
на медальон или в диадема за коса. на челото на мумифицирания фараон прикрепвали
именно анкх - пропуск за вечността.
В книгата "Притчи Соломонови" от Стария Завет (написана към III в.пр.Хр.,
б.а.) мъдрецът споменава кръста като предобраз на спасението и възкресението.
Разпъването на кръст, като начин за перфидно изтезание и умъртвяване, е откритие
на персите. Като уред за изпълнение на смъртно наказание, се наложил от разбирането
им, че осъденият не бива да осквернява осветената от бог Ормузд земя с тленно
тяло. Пак по обичая на древноперсийския маздаизъм труповете били оставяни на
кръста да бъдат изкълвани от птиците. Така се практикувало и с тези на починалите
от естествена смърт, за тях обаче се предвиждала специална каменна кула с каменни
улуци, по които спускали в каменна шахта недоядените от лешоядите останки. Още
Плутарх, Сисула и Артемидор споменават, че ставрос (превеждано днес от гръцки
като кръст, б.а.) e уред за измъчване. От онази епоха изследователите обособяват
три групи на кръста - забит кол в земята, по-висок от човешки ръст, друг с горен
край от една напречна греда, наподобяващ "Т", наречен crux commisi
(крукс комиса) и кръст с напречно забита греда в отвесната, наричан crux immisi
(крукс иммиса.)
Като символ на християнството, кръстът се утвърждава към IV в., когато завършва
канонизацията на книгите, включени в Новия Завет. При разделянето на Римската
империя и последвалото разделяне на църквата в 1056 г., се появяват и някои
различия в догмата, но кръстът остава непромененият знак за принадлежност към
християнствого. От чисто сакрален и схематичен, той започва да се развива орнаментно
в различни предмети не само от сферата на сакралното, но и на битовото. Фрагменти
показва, че подобни разработки са започнали най-напред в самата Палестина, откъдето
преминава в местните занаяти и бижутерията на Средиземноморска Гърция, Сирия,
Ливан, Северна Африка, а през Южна Италия и Сицилия - в Европа. Първите композиции
на Разпятието се появяват още в края на III век в Сирия. Пак там, но вече във
втората половина на VI век кръстът започва да се развива ювелирно, най-напред
върху предмети за съхранение на сакралии, но без богослужебен и обреден характер,
а след това и като самостоятелно произведение, акцентиращо повече върху въздействието
чрез естетизъм, нежели чрез чисто мистично съдържание. Така се появяват капсули
монцки - оловни или сребърни съдове с релеф. Този с две прихлупващи се части
за съхранение на реликви, е наречен реликвариум. Широкото разпространение на
кръста на целия континент и развиването му в различните стилове и нови за времето
си графични визии става в периода на кръстоносните походи (1096-1270).
22.04.2006
Мнения по темата: