Георги Тодоров:

Държаво на духа, защо си тъй бездушна?

Висоцки и Шукшин изпълниха своите мисии на месии, казва вицепрезидентът на хайку клуба

"В първите години на демокрацията парламент се бе превърнал в едно ужасяващо "лоби от злоби", там витаеха някакви отрицателни енергии"

Разговаря Поли Муканова

Георги Тодоров е автор на 7 книги, две от тях - "Журналистът: 1001 лични удоволствия" и "Аз съм хайку" са спечелили годишните награди на издателско ателие "Аб". Вицепрезидент е на Българския хайку клуб. Сценарист на телевизионните филми "Гунди", "Човекът в черно", "Феър плей". Разговарял е с такива корифеи на световната култура като акад. Лихачов, Умберто Еко, Харолд Пинтър, Сергей Бондарчук, Юрий Любимов, Никита Михалков, Андрей Кочаловски и други.

- Господин Тодоров, да започнем от вашите срещи с именития руски учен академик Лихачов, автор на знаменитата класификация "България е държава на духа"?
- Мисля, че това е съвсем подходящо начало, особено пред наближаващия 24 май. Академик Лихачов беше човек с невероятно излъчване, дълбоко влюбен в България и в славното Кирило-Методиево дело. Той непрекъснато повтаряше Вазовите думи, че ние, българите, сме дали "език на всички славяни книга да четат". Възхищаваше се от невероятната душевност на българина, която ние, улисани в нашето нелеко всекидневие, понякога пропускаме да видим и усетим. А като разбра, че подготвям книга за Висоцки и Шукшин много се зарадва и ми предложи да я озаглавя "Китара и Калина". Така и ще направя...

- Разкажете ни повече за интереса ви към Висоцки и Шукшин. В тяхното творчество основната тема винаги е била: "Душата на човека в бездушното общество", особено актуална и днес...
- При тези свои изследвания аз не тръгнах по пътека, а по магистрала - помогна ми Любен Георгиев (царство му небесно!) и Любомир Левчев (благодарение на когото България е първата страна, в която бяха отпечатани стихове на Висоцки, преди Русия дори!). А моят колега от списание "Антени" Спас Попов и известният наш писател и публицист Иван Вълов ме запалиха по темата "Шукшин". Това ми помогна да направя и свои лични открития, особено за Висоцки - че песните му са над 1000, а не 700, както се смяташе дотогава. Няколко години поред всяка есен посещавах благословения дом на барда на московската улица "Малая грузинская" N 28, поддържан от рождената майка на поета Нина Максимова-Висоцка. Общувах и с неговия частен фотограф Валерий Плотников, и с доверения му приятел Андрей Крилов, който след промените бе един от първите издатели на неговите стихове-песни, както обичаше да ги нарича Висоцки. За Любимов, Вознесенски, Ала Демидова, Золотухин и Смехов - да не говорим...
Колкото до Шукшин - за него чух потресаващи неща от неговия първи приятел и любим актьор Георги Бурков, участник в почти всички филми на режисьора Шукшин; от невероятната Лидия Федосеева, съпруга и любима актриса на Вася; от Сергей Бондерчук, общувал последен с актьора Шукшин, който умира по време на снимките на филма "Те се сражаваха за родината"... Темата за душата на човека в бездушното общество бе основна и за Висоцки, и за Шукшин. Първият зададе реторичния въпрос "Защо да бъда душа на обществото, когато това общество няма душа?", а вторият - "Човек мечтае цял живот за "празника на душата", за "борделиерото" в живота, както казват италианците - но има ли го него или само напразно си мечтаем за този празник?" И на двата въпроса не са дадени отговори и до днес. А като се сетя, че и Висоцки, и Шукшин умряха, тъкмо защото "другите" не бяха достатъчно сърдечни с тях. Това не им попречи да изпълнят своите мисии на месии. И една друга "питанка" на Вася Шукшин не ни дава мира през годините: "Ей, хора, хайде да бъдем по-добри един към друг, че знаете ли колко лесно се умира?"
- Да се пренесем на родна почва. Разбрах, че сте били парламентарен журналист от квотата на вестник "Антени"(1990-1995) и някои други вестници (включително и от нашия) под рубриката "Името прави новината" са публикували информация, че подготвяте книга "Записки по българската демокрация", в която ще разкажете за всичко преживяно подир промените. Защо тогава не написахте тази книга?
- Всъщност аз я написах, но после унищожих ръкописа, напълно разочарован от моите недотам "лирични" герои, ако цитирам Збигнев Бжежински, се бяха разболели от "тройна шизофрения" - едно да мислят, друго да говорят, трето да вършат. А самият парламент се бе превърнал в едно ужасяващо "лоби от злоби", там витаеха някакви отрицателни енергии. Тогава се оттеглих и се отдадох на хайку поезията, с която се занимавам повече от десет години...
- Фактите говорят, че тези ваши занимания са далеч по-релаксиращи и резултатни. Имате две книги с хайку - "Аз съм хайку" и "101 хайку другости", влючен сте в антологията "Световно хайку 2007". Ще бъде любопитно да научим и за вашия "Речник на живота", с който ще участвате за книгата на рекордите "Гинес". Ще си позволя и една малка шега, ако наистина я издадете, вече ще имате право да възкликнете "Аз съм хайку"...
- Да тръгнем отзад напред. Заглавието "Аз съм хайку" има друго внушение. "Императорът" на хайку поезията Мацуо Башо съветва хайджините по следния начин: "Ако искаш да опишеш бор, стани бор! Ако искаш да опишеш птица, стани птица!" Аз само го продължих - "Ако искаш да напишеш хайку - стани хайку!" - оттам и "Аз съм хайку".
Колкото до речника, върху него работя от 10 години. Ще съдържа теоретическа част за хайку поезията, където обобщавам не само японския, но и световния опит. За тази цел прочетох над 400 световни издания за хайку.
Посредници ме информираха, че ако наистина представя този речник за книгата "Гинес", той тутакси ще бъде включен в нея, тъй като досегашният рекорд на хайку, написани от един автор в една книга, са "само" няколкостотин тристишия. Някой може да ме обвини в графоманство, но 6000-те хайку съм написал за повече от 10 години, което прави по две на ден.
- Не можем да говорим за духовността и да пропуснем две от последните най-коментирани в страната събития - Vip brother-а и опита за атентат срещу журналиста Васил Иванов?
- Когато попитали един шоп "Оти живееш?", той отвърнал съвсем подобаващо: "Оти па да видим какво че стане!" И не само шопът. Дори и Георги Калоянчев си призна, че гледал "големия брат" по същата причина - от любопитство докъде могат да стигнат недотам лирическите му герои. "Падаме все по-ниско и по-ниско!" - както би казал Шукшиновият Егор Прокудин от "Калина Алена".
Колкото до атентата срещу разследващия журналист Васил Иванов - нищо ново под старото българско слънце! След атентатите срещу депутати, прокурори, бизнесмени... и т.н. журналистите нямаше как да бъдат пропуснати. Особено ако се имат предвид вещите професионални "бомби" на Васко преди избухването на другите бомби в кооперацията му. Впечатли ме обаче фактът, че всички до един застанаха зад журналиста - станции, инстанции, граждани и т.н., което е твърд намек, че постепенно се превръщаме в гражданско общество.
Всъщност и аз подобно на Василий Шукшин и Владимир Висоцки, бих запитал: "Държаво на духа, защо понякога си тъй бездушна?"... Но не трябва да бъдем черногледи, защото именно духът е най-мощното средство и с неговото перо трябва да пишем историята, излизайки от бездиханното състояние на примиренчески покой. В случая Бердяев е един от добрите законодатели, не мислите ли?
- Да, може би това е и оптимистичната нотка за завършек на нашия разговор - с почерка на духовното трябва да пишем историята. Великата конституция на човешкия дух е такава.

27.04.2006