In memoriam

Миланиум или спомен за приятеля

Благой Димитров

Александър Миланов

От Миланов - Миланиум! Защото, понеже 2003 г., освен всичко друго във вътрешен и международен план, мина и под знака на Александър Миланов от с. Овчи кладенец, Ямболско. На 11 октомври той влезе, макар и с катетър, в Клуба на седемдесетниците, издаде Избрано - лирични, сатирични и хумористични стихотворения, преводите си от унгарски, както и словесните минипластики "Каламбуриада".
И този път (О, памет!) бях забравил рождената дата на приятеля, та той ме "наказа" да водя премиерата на юбилейното му издание в знаменитото някога софийско читалище "Славянска беседа". Поради алергия към подобни събирания, отпърво бях почти апатичен, но погледите от залата ме съвзеха и аз чух гласа си. От толкова години, рекох, вървим заедно с Александър Миланов, че вече не можем да отличаваме стъпките си едни от други.
...През декември 1959 г. щяхме да връчим от името на в. "Народна младеж" предновогодишна награда - радиоапарат - на най-добрата младежка бригада в Исперихското държавно земеделско стопанство (ДЗС) и после да продължим за Овчи кладенец. Във влака от София до Русе и нататък Сашо не заговори само с локомотивния машинист. Впрочем, всяко пътуване с него бе една веселиада.
На бегом през Исперих. Отбихме се тук-там. Гостувахме, по тяхна покана, на сестрите Елена и Лидия Квинто. След поетичното безсъние в хотела, сутринта на исперихската гара Миланов бе споходен от импровизаторската си муза и съчини на глас автошаржовото стихотворение "Космическо-патриотическо", което през 1962 г. щеше идеално да пасне в хумористично-сатиричната му стихосбирка "Рай за грешници" и да пътува из страната с не един актьорски рецитал на Веселин Павлов и Вели Чаушев.
Лудогорският ни рейд се увенча с коледен апотеоз в Овчи кладенец. "...че тук по кана, там по кана/ и ето те с глава под крана" (Ал.М.) Но как иначе! Прасето заклано, пресните пържоли цвърчат в кухнята, бузите на чичо Милан и виното в каната розовеят по стъпалата от мазето до втори спрат, където двамата се излежаваме.
...В младежкото издателство на "Калоян" 10, където попаднахме някак заедно с Александър Миланов, книгите на отдел "Поезия" не бяха от любимите на счетоводството. Губещи бяха. Обаче "войска се не свършва, хоро се не къса"/ майка ми/. Продължихме поредицата "Смяна". Открихме библиотека "Поколение", в която двамата с Миланов не успяхме да се вредим. Котка ни мина път. Градушка удари Пражката пролет на Дубчек. Окапаха думите за "социализъм с човешко лице". В град Сливен Тодор Живков остро порица бившия директор на младежкото издателство Валентин Караманчев заради сатиричната поема на Добри Жотев "От дявола до кибернета". "Сигнал за бой, започваше атака..." (Н. Вапцаров). Атака против критичното мислене, против сатиричните книги. Виновни за книгата на Добри Жотев: редакторът Ал. Миланов и завотдела.
И тъй: "Ненадейно загазих (ме) идейно" (Ал.М.). Били сме предпочитали сатирични книги. Не сме спазвали "политиката на ЦК на ДКМС в областта на поезията"!
...За разлика от сръбския си колега Бранислав Нушич, автобиографията на Ал. Миланов не свършва, а започва с женитбата му.
На 1 май 1961 г., на ул. "Васил Друмев" 24 в София млади "таланти и поклонници" си устроихме "другарско тържество" (П.Матев). Миланов доведе на купона Цвета Попова. Бяха се запознали във в. "Студентска трибуна", където тя донесла своя рецензия за книга на Богдан Глогински. Хубава рецензия. Още по-хубава авторката, студентка по българска филология. И към обичайните се прибавят нови телефонни импулси в дома на проф. Петър Попов, родом от Сливен, изтъкнат специалист по международно право, праведник във всяко отношение. Звъни Миланов! Покани за разходки. Родопски ръкописни страници по пощата от Овчи кладенец до Петте кьошета в София. "И... (както Стоян Илиев се включи в разговора). И сега Попова еднакво внимателна към всички в компанията. Влюбеният поет помръкна. По едно време изчезна. Веселбата върви, той не се връща. Намерих го в двора седнал на камък под крушата. Стори ми се плакал. Вече "оправно старче" (Цв. Попова), Миланов оспорва случая: просто бил пийнал и му прилошало, нищо повече. Нейсе, нека свирят цигулките! Предполагам, точно в оня момент съдбата е изчерпала колебанието си и в слуха й е прозвучал Менделсон.
...Макар че Ал. Миланов е зрял и презрял за гражданското общество у нас, дето още никакво го няма, на него политическа дреха не му отива. Той будеше и уважението, и усмивката ми, когато с Горбачовски калпак, уж тайно, обикаляше сред основатели и симпатизанти на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Беше успешен председател на Съюза на преводачите, но по начало началничеството е противопоказно на характера му. Не остана дълго изпълнителен директор на фонд "1300 години България", защото е като кучето на Коробочка: нито яде сеното, нито дава други да го ядат! И го уволниха! При това - задочно. Телеграмата, подписана от министър-председателя, се получила по куриер, докато той беше в Щатите за откриване паметника на Васил Левски.
...Още преди времето, когато към Миланов някои се обръщаха на Вие и той не си въобразяваше, че е повече от един човек, шепа пишещи любители на природата го нарочихме за ръководител на битовия туризъм и негова милост в съответния сезон не пропущаше да ни поведе из пенсионерските лозя - т.е. из малините на Витоша и къпините покрай река Искър между Кокаляне и Дяволския мост. Впрочем по въпросната отсечка на поречието неочаквано се разрази безогледно капиталистическо строителство, което съсипа долината и нагледно ни показа безплодието на прогреса, където кабелите и бодливата тел настъпят срещу къпиновите туфи.
В стихотворението си "Усвояване на пустините" Миланов използва за мото тъжната изповед на стария Славейков: "Пустиня е сърцето ни без идеал." Техният идеал под игото - свобода, независимост, чиста и свята Република! Нашият идеал в освирепелия свят на глобализма: "Отечество - и няма повече!" (Йордан Вълчев).
...На 30 октомври 1992 г., заедно с Ал. Миланов и Кирил Гончев, който ни докара с колата си, приседнахме върху рязаните дървени трупчета в двора на бащината ми къща в с. Пъртопопинци. Снимахме се пред рухналата камбанария на църквата, пред пукнатите стени на запустялото училище.
През ноември 1994 г. пък гостувахме на Ниш. Пак тримата, плюс Борислав Бойчев и Владимир Янев. Връщахме посещението на сръбски колеги за празника на поезията у нас. И нишкото гостоприемство не пада по-долу от софийското. Подбиха ни се петите от ходене. Подухме се от ядене и пиене. Три дни в Ниш. Четвъртия - в Цариброд. И тук, в градчето с царско име, се случи нещо забавно в стил анти Миланов.
Предварително нашият другар с лек уклон към доброкачествен национализъм бе обявил, че носи да подари една бутилка пещерска гроздова на най-добрия българин, с когото се запознаем оттатък. Бяхме къде бяхме, навред "хубави люде" (Атанас Примовски), а наградата невръчена. След успешното литературно четене в Царибродския културен център моите земляци ни поканиха на прощална вечеря в ресторант "Балкан". На трапезата - от пиле мляко. Миланов седнал до Момчил, библиотекар в градската библиотека до Строшена чешма, човек с широка култура, колоритен събеседник, неизчерпаем разказвач на хумористични епизоди от двете страни на границата. Езикът му - по-чист от нашия, с незначителни диалектни примеси. Силно си допаднаха Момчил и Сашо не само поради чувството си за хумор.
И сега - най-интересното! След вечерята, на път за къщата, където щяхме да пренощуваме, Ал. Миланов ме хвана под ръка и ми се похвали, че най-после дал дискретно бутилката с гроздова на Момчил, по-добър българин от него - здраве!
Нямаше как да не се засмея. Момчил Андреевич беше сърбин от Обреновац, женен за българка от Цариброд.
То йе све, друже Миланов!

Сбогуване с Александър Миланов

Отиде си поетът и преводачът, сатирикът Александър Миланов. След продължително боледуване почина талантливият епиграмист и приятел на ДУМА и на хумористичното приложение на вестника "Пардон".
Роден е през 1933 г. в с. Овчи кладенец, Бургаско. Завършва гимназия в Ямбол и руска филология в Софийския държавен университет. Отначало е учител в Чирпан и София. Работи като редактор във в. "Народна младеж", списание "Смяна" и издателство "Народна младеж", завеждащ редакция в издателство "Наука и изкуство". От 1985 - 1991 г. е редактор и главен редактор на хумористичния алманах "Апропо". През 1988 г. е сред създателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Известно време е директор на фонда "1300 години България", а от 1991 г. - председател на Съюза на преводачите в България.
Автор е на повече от 20 книги със сатирични стихотворения, лирика; приказки и стихове за деца; на документалната повест "Бояджишкият бунт" (1977); преводач е от немски, унгарски и руски език. Като поет и сатирик бе непримирим към неправдите и лицемерието в обществото, срещу ограничеността и посредствеността на апаратчиците и техните прислужници.
С кончината на Александър Миланов българската литература и публицистика, преводаческото ни дело губят талантлив майстор на перото и словото.
Поклонението пред тленните му останки ще стане утре от 12 ч. в храм "Св. София" в столицата. Мир на праха му!

08.05.2006