Диамантените обеци на императрицата

"Двете сестри" на Владимир Фьодоровски е роман за любовта, която ни спасява, когато всичко друго е загубено

Руският романист и есеист, доктор на историческите науки Владимир Фьодоровски е бил дълги години културeн аташе в посолството на СССР в Париж. Преводач е на Л. И. Брежнев, а по-късно - съветник на Михаил Горбачов и Борис Елцин. През 1995 г. с личното разпореждане на Жак Ширак Фьодоровски получава френско гражданство. Оттогава той живее и твори във Франция. Издал е над 10 книги, които предизвикват изключителен обществен интерес и носят огромна популярност на автора.

Името на Владимир Фьодоровски вече е познато на българския читател с книгите "Руският любовен триъгълник", от "Разпутин до Путин" и др.
"Две сестри" е неговият първи роман, който излиза през 1997 г. Признанието за този роман не закъснява, за него авторът получава литературна награда на ХХI изложение на книгата във Франция. В него Владимир Фьодоровски успява много умело да съчетае художествената измислица с действителни исторически събития и личности.

Първите страници на романа пренасят читателя в далечната 1772 г., в Санкт Петербург. Руската императрица Екатерина Велика подарява на своя млад любовник граф Задонски един собственоръчно написан трактат "За изкуството да обичаш и да бъдеш обичан", с който тя регламентира техните отношения.
Век и половина по-късно наследникът на графа и неговото семейство бягат от Русия и болшевишкия терор, отнасяйки със себе си скъпоценния ръкопис и диамантените обеци на императрицата, предавани от поколение на поколение.
От Одеса в Истанбул, от Истанбул до Париж с Ориент експрес, после Кайро, френската Ривиера и Лондон - това са сцените, на които съдбата на семейство Задонски ще се преплете с тази на руската емиграция и нейната мизерия, величие и метаморфози.
Антонина, жена на английски благородник ще се бори за каузата на Чърчил и свободна Франция. Анастасия, нейната сестра, никога няма да преодолее носталгията по изгубената родина и ще се завърне в своята страна, където ще преживее ужасите на сталинизма.
Ключова роля в живота и съдбата на двете сестри играе ценният ръкопис на Екатерина Велика, въпреки бурните исторически събития на века.
Интересният сюжет и динамичното му развитие, спокойно могат да причислят романа към книгите, които се четат на един дъх, казват издателите от ИК "Хермес" (книгата излиза в превод от френски на Венелина Станева). Хората с по-висока филологическа подготовка ще съзрат влиянието на голямата руска литература в описанието на душевността на руския човек, ще уловят и полъх от творчесвото на Пастернак и неговия незабравим "Доктор Живаго". В тази сага за нашето време ще могат да се насладят на изящния изказ на повествователя и ще бъдат приятно изненадани от умело очертаната рамка от реални исторически събития и личности. Исторически събития, които всеки от нас познава в по-голяма или по-малка степен.

Черешово време

Разположен в богатата украинска равнина близо до Миргород, Замъкът на ветровете дължеше своето име на легенда. Той беше построен в края на ХVIII век по волята на граф Задонски на един хълм, за който се говореше, че оттам феите поемали към своя таен ефирен свят. Двуетажният замък изглеждаше прекрасно с елегантната си фасада, боядисана в светлосиньо, с бели прозорци. В центъра под високите колони, които държаха триъгълен фронтон, имаше широка врата с две крила.
Наследниците на граф Задонски идваха едни след други в Замъка на ветровете. Всяка стая пазеше спомена за императрицата. Портрети, миниатюри, дреболии преминаваха във времето и вдъхновяваха поколения млади хора да мечтаят, омаяни от разказа за тайната любов на Василий и Екатерина Велика.
Всички изпитваха законна гордост. След смъртта на графа внучката му Анна получи по изричната му воля загадъчна сребърна кутийка. В нея лежаха на сини копринени възглавнички два бляскави диаманта, обработени в стил бриолет, които пазеха една легенда. Сега на нея се падаше честта да притежава талисманите на щастието, както ги наричаше дядо й. Анна получи правото да ги сложи в деня, в който бе въведена в светския живот.
Вечерта, когато ги прибираше в кутийката, тя повдигна любопитно възглавничката, върху която бяха поставени. За своя огромна изненада видя сноп листове, написани на ръка на френски, в които не разпозна високите и затворени букви на дядо си - почеркът не беше неговият. Макар че беше само на петнадесет години, Анна пишеше и говореше с лекота езика на Дидро. Тя разбра, че авторът на тези записки владее съвършено френски. Текстът беше озаглавен "За изкуството да обичаш и да бъдеш обичан". Имаше и посвещение: "На моя скъп и верен служител граф Василий Николаевич Задонски". Що се отнася до автора, тя се смая, когато в долната част на последната страница откри подписа: "Екатерина Алексеевна, Санкт Петербург, 1776". Той не оставяше никакво съмнение: малкият трактат "За изкуството да обичаш и да бъдеш обичан" бе писан от ръката на Екатерина Велика... Тя зачете:

Да поемеш отговорност, да стигнеш до края, да построиш своя свят, без да го превръщаш в кула от слонова кост, да умееш да прощаваш, да отделяш нещата едно от друго, да съумееш да забравиш, да лъжеш и да не лъжеш, да отправяш предизвикателства към възрастта си. Да бъдеш щастлив въпреки всичко...
Ако Господ е пожелал, господине, вие, подобно на мен, ще имате в живота други теми за размисъл, освен любовта и политиката. Едната всъщност е точен образ на другата, толкова си приличат фините механизми, които ръководят нашите любовни стремежи и политически страсти. И двете ме интересуваха повече, отколкото позволява благоразумието, макар че често са ме спасявали от неприятни положения; това, че съм обожавана от простосмъртните, е не по-малко бреме за една личност, пълна с качества, надарена с независим и прозорлив дух. И ако довеждам до ваше знание един мой кратък трактат, то е, защото ми изглежда полезно, преди пороците на царския двор да са засенчили качествата на вашето сърце, да установя правилата, които се надявам да запазите...

Никой никога не й беше говорил за съществуването на този ръкопис. Дядо й беше пазил до края тази тайна и именно на нея, на Анна, той предаваше онова, което вероятно е било най-скъпото му съкровище.
С нарастващо любопитство Анна продължи да чете. Трактатът беше твърде смущаващ и тя реши да не разкрива на никого съдържанието му. Това, което току-що бе прочела, беше явно предназначено да си остане в тайна. Затова щеше да го запази само за себе си в очакване да го предаде на свой ред на едно от децата си в деня на смъртта си. Скри го в един таен кът на кабинета си заедно с двата диаманта на Екатерина.
Анна се омъжи за Дмитри Фьодорович, граф Росточенко. Двамата прекараха живота си в Замъка на ветровете, където на Анна почти не й се удаде повод да приложи на практика странните препоръки на Екатерина Велика. Тя завеща кутийката на сина си Александър, на когото царят отреди привилегията да носи фамилното име Задонски, за да го запази от изчезване. Неговият най-малък син - Лев, единствен оживял от четирите деца, получи на свой ред любовното наследство от прапрадядо си в деня, в който се ожени за красивата Ксения.
Малко по-късно Лев напусна Петербург, за да се настани в Замъка на ветровете с жена си и двете си дъщери, Антонина и Анастасия.

Силата на съдбата

"Константинопол, какъв странен град! Блясък и мизерия, сълзи и радост..." Облегната на парапета на палубата на малкия турски кораб, който навлизаше в Златния рог, Антонина си припомни стихотворението "Пътуване из Ориента" на Жерар дьо Нервал, посветено не толкова на далечните времена, когато Истанбул е носил името Константинопол. Думите на поета й се сториха пророчески. Градът със седемте хълма, осеян с минарета на джамии, беше следващият етап от тяхното изгнание. Оттук можеше да се случи всичко.
Делфините, които ги придружаваха с игриви танци по време на цялото пътуване, изведнъж се отклониха в друга посока. На пристанището се трупаше пъстра тълпа. Ксения бе вперила очи в нея и се опитваше да открие високия силует на Лев. Страхуваше се, че няма да го разпознае в това човешко гъмжило, сред което се мяркаха както типично източни лица, така и хора от Запада. Настя забеляза първа баща си, чието строго жълто-кафяво облекло се открояваше сред шарените ориенталски премени. Радостният й вик привлече вниманието на майка й. Налагаше се да поизчакат спускането на трапа, сбогуването с капитана, който се покланяше ниско, и свалянето на куфарите на кея. Ксения не изпускаше от поглед съпруга си. Тя веднага забеляза побелелите му слепоочия. Като нея, той вероятно също се опитваше да разчете бръчките, оставени от времето по челото й, белезите, врязани покрай очите й от мъката, и присвитите от самота крайчета на устните й. Още преди да я прегърне в обятията си, всичко бе казано.
Той даде знак на носача да вземе багажа и ги поведе към широк файтон, хванал под ръка двете си дъщери. Ксения вървеше малко по-назад, уморена и щастлива, че ги вижда отново заедно. Словоохотлив, той си беше възвърнал обноските на великия господар граф Задонски. Това беше най-хубавото за тях.
- Хайде да посетим турския пазар. Ще видите, това е истински лабиринт. Искам да ви поглезя, да ви подаря най-хубавите рокли и обувки на принцеси.
- Не си го и помисляй! - възпротиви се Ксения. - Не зная дори дали са ни останали пари за влака до Париж.
Лев повдигна ръка. Сянка премина по лицето му. Той имаше да им каже нещо, което не търпеше противоречие:
- Чуйте ме. Когато попаднахме в клопката на червените и докато гниех в един отвратителен затвор, си обещах, че ако се спася, ще ви заведа в Париж в първа класа, облечени като принцеси. Ако трябва, ще продам и последната си риза. Но все още не сме стигнали дотам - възкликна той и продължи по-спокойно. - Парижкият нотариус ни очаква от дълго време и би трябвало да ни даде сумата от продажбата на апартамента. Възползвайте се от пътуването, скъпи мои. Carpe diem. Кой знае какво ни очаква в бъдеще.
Тоня го гледаше нежно. Баща й беше истински Задонски. Достоен потомък на Екатерининия министър, надарен с истинска природна сила. Човек, който инстинктивно знаеше, че животът има точно тази цена, която всеки му отрежда. "Да се справиш с трудностите" - прошепна тя. Баща й я чу и я целуна по челото.
- Не трябва да се обръщаш назад към Евридика, нали, Тоня? Това е поуката от легендата за Орфей. Не допускай да се превърнеш в статуя от каменна сол само защото съжаляваш за миналото. Върви напред, дъще моя. И аз ще бъда горд с теб.

03.06.2006