Имена

Поетът опъната струна

Земетръсът на днешното злокобно време погреба и него, както мнозина български творци

Христо Черняев

Росен Василев

С Росен Василев се запознахме по време на Първия курс за млади писатели през 1949 г. в Своге. В него участваха Серафим Северняк, Владимир Голев, Пантелей Зарев, Станка Пенчева, Орлин Орлинов, Усин Керим, Здравко Петров, Давид Овадия, Найден Вълчев и др. За жалост, мнозина от тези "млади писатели", оставили имената си в българската литература, вече не са между живите. Сред тях е и изключително нежният поет Росен Василев. Тогава, преди повече от половин век, той беше студент, бе в началото на своя поетически друм. Много фин и винаги развълнуван като поет и човек, външно той беше сдържан. Излъчваше силно обаяние. Трудно му беше, струва ми се, да дружи с всички, което всъщност ми правеше добро впечатление. Той респектираше с високата си култура и със сериозното си отношение към своята дарба. Още тогава ме е учудвало това двуединство у него - юношеският и почти детски израз на лицето му и зрялата вглъбеност в проблемите на литературата. В онзи далечен Първи курс за младите писатели двайсетгодишният Росен Василев участваше с цялото си сърце и правеше интересни изказвания за поетическото изкуство. Неговият творчески инструментариум беше всеобхватно ангажиран с бъдещето на творец, което му предстоеше. Струваше ми се (а то ще да е било и така), че цялата му душевност кънти и отеква от спонтанни чувства и усещания, от изконни мисли и вълнения...
По-сетне, стаили много топлота, се появиха лиричните книги на Росен Василев: "Морски акварели", "Той не стана моряк", "Искрен глас", "Нови стихове", "Шарена пътека", "Невидими слънца", "Безкраен ден", "Недовършена среща" и др. Голяма част от поетичното си творчество той отдаде на децата. За творчеството му написаха статии и отзиви Никола Фурнаджиев, Иван Попиванов, Вътьо Раковски, Христо Фотев и др.
Около двадесет години Росен работи в Националното радио и в телевизията, през погледа му са минали стотици и хиляди творби на поети, белетристи, критици, драматурзи, есеисти и пр., но никой досега не му каза дори едно обикновено "благодаря" А той повече от всички го заслужаваше.
Не мога да не споделя с болка, че една от неговите книги "Нощно море", остана някак незабелязана в коварното време на лъжедемокрацията и новото българско средновековие. А тази книга притежава искрящ поетично-философски заряд. В нея сякаш е укротен неукротимият дух на морето, който облагородява човешкото сърце. Там има светла поезия, присъща на човека, раснал край бурното и вечно море. Тази книга излезе малко преди житейския край на Росен. В нейните творби той е влял цялата си творческа мощ.
Последната книга на Росен Василев "Несъществуващо време", излезе посмъртно. Тя е своеобразна лебедова песен на поета. Тя е силна изповед на поет за една тотална разруха и падение на всички морални ценности. Написана е с кръвта на сърцето му, с ритъма на пулса, със сетния му дъх. Каква велика деликатност! - Ни дума да не отрониш за собственото си страдание, пред смъртта, а да страдаш за другите, за онеправдания народ, за излъганата вяра, за потъпканите идеали. В това е силата на поетичния дух на твореца. Поетът, който извайваше съвършени морски акварели, който с искрени и сърдечни щрихи и образи ни потапяше в лирическия си свят, който ни запленяваше със своя крехък рисунък, в тази книга прави последната си изповед. Той пламна и изгоря в адското ни съвремие, останал верен на обичта си към отечеството. Не можеше да бъде другояче, тъй като познавам непреклонния му нрав и характер. И това го извисява.
Над осемдесет стихотворения в книгата "Несъществуващо време". В нея "земята се завърта пак назад" и "прииждат лонгобардите с острите брадви", и "ядем хляб - от сълзи клисав". Защото
Опустяваха огромните фабрики.
Опустяваха театралните зали.
Опустяваха мислите...
Опустяваха чувствата...
Само големите градски площади
бяха пълни със хора.
Те приличаха на римски арени,
сред които гладиатори зовяха за мъст.
Никога не бях виждал толкова хора,
които вярват, че омразата значи спасение.
Над земята звучеше нескончаемо о-о-о...
Аз не знаех, че толкова думи,
които започват със о,
вещаят омраза.
Аз ги чувах тогава там,
на площадите:
обвинявам,
отмъщавам,
обезличавам...
Аз ги слушах тогава там,
на площадите:
озлобявам,
омърсявам,
осквернявам...
Колко много слова е създала омразата.
И всяко започва със о -
разлюляно над нас
като клуп на бесило
във това несъществуващо време.

При това нито едно от тези стихотворения не е печатано приживе, защото "отново е мрачно днес" и "неуютна е земята - злобата като чакал крещи". Защото:
И се явиха новите светци -
те вече пишат своите завети:
поетите във тях ще са крадци,
крадците - репресирани поети.
Защото:
Най-страшна е съдбата
на вярващия
в този век.
Макар че само той
е днес човек.
Защото:
България - безмълвна, изтерзана,
дълбоко разделена от омразата...
Сега сред равнините и овразите
прилича на межда дори Балкана.
(25 ноември 1992)
И като него, като Росен Василев, "поетите умираха мърцина". За хората и поетите с добри сърца той е изплакал:
О, доброта, прокудена като сираче,
на кой ли праг сега стоиш и плачеш?
Много сила и слънце е имало в душата на поета, та сред толкова яростни трусове и стихии, когато се пукат вените и се гърчи мозъкът, той, опазвайки чисто сърцето си,да изповяда:
Очите ми ще бъдат сини
като очите на Христос.
"Несъществуващо време" - последната приживе стихосбирка на Росен Василев - оставя дълбок отпечатък в съзнанието ни с творби като "Спомен" (на Ангелина), "Реквием" (на Асен Разцветников), "Вяра", "Началото и края на войната", "Поне един човек...", "Нежните стихове", както и "Всеки век си има мъченици", "Молитва", "На Беловодския път", "Апотеоз на България", "Есен 1992", "Елегия", "Разговор в мрака", "Ако престанем да се обичаме"... Със жестока яснота са се отразили в духовния мир на поета годините на безчовечното ни време. Не случайно той споделя:
Не ми задавайте най-трудните въпроси -
на тях от мъртвите е вече отговорено.
...И го виждам в далечния баладичен хоризонт. Върви и се възнася, шептейки: "А аз вървя и грижите си водя/ като пастир през пустото поле."
В цялата последна поетична книга на Росен Василев звучи най-наранената и опъната до скъсване душевна струна на поета. Тя трепти и отеква в бурите и сблъсъците, в стенанията и сълзите на сполетения от нечувано бедствие нещастен народ. И, което е знаменателно, той - народът ни - винаги е излъчвал от себе си трубадури на своята горестна, съдба, а те са хвърляли огнени знаци по кръстния му път и са осветявали гибелните бездни на неговото униние,просветлявали са погледа му към бъднините. Такъв е и Росен Василев за един от най-трагичните периоди на България. Неговата поетична струна звучи ведно с проклятията, откъсва от себе си скръбни и тъжни акорди и нотки, зове за справедливост и човещина.
В последната му книга интонацията му е лироепична. Не можеш да шептиш, когато трябва да викаш от болка, когато те разтърсва до основи духовният земетръс на една оптимистична, но неосъществена социална нравственост. Мисля, че този земетръс погреба и него, както и мнозина български поети и писатели. Нали сега се убива тайно с пренебрежение, със злоба, с присмех, с подлост, с клевета... Едно от тези недостойни гибелни оръжия удари смъртно и него. Какъв по-истински документ за това от книгата му "Несъществуващо време". Това нещастно време си отмъсти, защото той го пренебрегна, тъй като беше верен единствено на себе си. Душевната му поетична струна бе опъната до скъсване - и не издържа. Нежният лирик, станал изразител на една по-съвършена човешка нравственост, честно и самоотвержено я защити докрай.
И никак не ми се иска да повярвам, че поетът с фин поетичен свят между кротките заглавия на двата си цикъла в книгата - "Молитва" и "Гълъбови сънища", е напластил опустошителните стихии на това брутално време, в което тече лавата на омразата и святкат злите очи на неверието.

17.06.2006