Легендарни синове
Подвиг всеки ден
Антифашистката борба на българския народ от 1923 до победата на 9 септември
1944 г. най-подробно и мащабно е отразена в българската литература, в множеството
мемоарни книги и в отделни публикации на ръководители от главния щаб на НОВА,
на партизански командири и политкомисари, както и на много редови партизани.
Не малко са и публикациите, посветени на смелите, дръзки и героични партизански
акции при завземането на села и градове, като например завземането на Копривщица
на 24 март 1944 г. от отряд "Г. Бенковски" и чета "Бачо Киро"
от отряда "Чавдар", завземането от същите формирования на с. Душанци,
Придопско и т.н. Унищожаването на военни обекти, складове с оръжие и храни,
с произведена продукция, предназначена за германската армия, като и подпалването
на склад в София с кожухарска продукция, предназначена за германците, дръзката
нападателна акция от отряд "Ж. Димитров" на германския пост в местността
Жабокрек в района на град Рила, гара "Саранци" - Софийско, от отряда
"Чавдар", убийството на ген. Луков от бойната група в София и др.
също са подробно описвани.
Разбира се, в издадената досега мемоарна литература и различните публикации
е отбелязана и дейността на укривателите на нелегалните членове на бойните групи,
работата на ятаците и помагачите на партизаните. Въпреки това, според мен, на
борците антифашисти вече не се отдава заслужената признателност. Не се споменава
вече и тяхната изключително рискована и опасна работа, за която нямаше ден и
нощ, при това в обстановка на масирано полицейско присъствие на цялата територия
на страната.
Искам чистосърдечно да заявя, че нямам и помисъл
да противопоставям отделни антифашистки категории
една срещу друга. Но ми е тъжно, че по различните поводи, при които се отбелязват
годишнини, при чествания за антифашистката борба и за партизантското движение
и бойните групи, укривателите, ятаците и помагачите на партизанските единици
и тяхната рискована дейност все остават незабелязани. Всеизвестно е, че без
тях едва ли бойните групи и партизаните биха имали успехи и едва ли биха оцелели
физически - ятаците и помагачите ги снабдяваха и с храна, и с оръжие, и с необходимата
информация за полицейските и жандармеристки сили, така необходима за бойните
им акции.
Смея да твърдя, че познавам мемоарната литература за антифашистката борба в
България, и че няма написана книга, която да е посветена на ятак и помагач,
както и на укриватели на нелегални и на членове на бойни групи. А имаше цели
семейства, работили години.
Известно ми е, че Недка и Желязко Колеви - нелегална и партизанин от отряда
"Чавдар", са написали книгата "Рискуваха всичко", посветена
на тази категория антифашисти, но за голямо съжаление поради настъпилите "демократични"
събития в страната издателска къща "Евридика - Ави" върнала оригинала
на авторите, които, отбелязвам с тъга, вече не са сред нас. Дано наследниците
им са съхранили ръкописа и намерят възможност за издаването му.
Недка и Желязко Колеви посвещават книгата си на скромните, незабележими, смели
и крайно необходимите участници в славното съпротивително движение на България
през периода 1941-1944 г. В знак на безкрайна благодарност авторите са ги обезсмъртили
за поколенията заради тяхната
смелост, безстрашие, вярност и преданост
към народното дело. Безусловно Недка и Желязко Колеви са прави - една войскова
единица в боевете не може да има успехи, ако няма здрав тил, което с още по-голяма
сила важи за съществуването и воденето на успешни партизански акции и сражения
с многохилядния и до зъби въоръжен противник -полиция, жандармерия и войскови
части-подразделения.
В спомените си ген.-лейтенант Герги Минев-Чапай, бивш командир на батальон от
Втора партизанска бригада "Чавдар" пише: "...Ятаците не носеха
оръжие и хайдушкият балкан не ги закриляше от свирепия враг. Всеки миг от живота
им беше не само подвиг, защото беше нужно само една погрешна стъпка, за да се
срещнат със смъртта. Трудно можехме да си представим съществуването и дейността
на партизанските единици без тях - нашите верни и предани до смърт ятаци и помагачи.
Те не осигуряваха само храна и необходимото за съществуване, но те бяха нашите
очи и уши за получаване на така необходимата информация, за наличието и движението
на свирепия враг. Те бяха като всички свои съселяни и съграждани - работеха
в учреждения и предприятия, оряха своите ниви, гледаха добитък, страдаха и гладуваха
като болшинството от българския народ по онова тежко, непоносимо време. Това
бе техният "явен живот", който и аз преживях години наред като ятак
на отряда "Г. Бенковски" и чета "Бачо Киро" от отряда "Чавдар",
преди да изляза партизанин. Другият живот, свързан с тяхната тайна нелегална
дейност, бе известна на нас, партизаните, и на тях. Но всеки момент очакваха
неканени гости с каски, щикове и шмайзери."
Ятаците от бившата Пирдопска околия са благодарни и признателни на
поета и партизански командир Веселин Андреев
- Андрю, че в своите мемоарни книги е отделил значително място за тях. Особено
за извършеното от лъдженските ятаци за спасяването на 19-те партизани от чета
"Бачо Киро" на 17 декември 1943 г., приети за зимуване в землянката
под Вежен в местност Въртопа. Ето какво пише Андрю: "Антон изгради в с.
Лъджане яташка мрежа, която превърна селото в партизанска база - това бе високо
звание... цели фамилии участваха... вечер по камънаците покрай реката към Калето
избиваха искри Миновите (баща на Антон) коне, тежко натоварени с храна, черги,
ямурлуци, инструменти и др. неща, крепени на самарите от Коцето, Чапай, Радека
и Дойчо, които знаеха къде се намира землянката. Или скрибуцаха напращелите
коли, каруци и шейни до местност Козница под връх Диктепе и цяла нощ буксувахме
из партизанската ратлина Острица и връх Диктепе." В автографа на подарената
книга на Тодора Христова Плъкова пише: "На кака Тодора - с благодарност
за хляба, топлата вода, за топлите думи - с най-сърдечна благодарност - 16 юни
1973 г."
Позволявам си да припомня следните официални данни на Българския антифашистки
съюз (БАС): в съпротивителното движение до 9 септември 1944 г. са действали
30 хиляди бойни групи и партизани, укривателите на нелегални и членове на бойни
групи и ятаци-помагачи на партизаните са били над 200 хиляди души. В същия период
са загинали 9140 души, а избитите от фашистката власт укриватели, ятаци и помагачи
са над 20 хиляди. Но ако например вземем съществуващата статистика за бившия
Софийски окръг, според наскоро излезлия от печат сборник "Алея на безсмъртните",
издание на Софийския областен съвет на БАС, убитите партизани са 109, а ятаците-помагачи
са 158. Тези данни достатъчно ясно показват на коя категория антифашисти дейността
е била по-рискована и в ежечасна опасност в епичната борба за свободата на България..
Ще отбележа и споделеното с мен преди много години от ятака, а след това - и
партизанин ген.-лейт. Дойчо Георгиев Николов - Вълко: "Когато бях ятак,
животът ми ежеминутно бе в опасност и трябваше с разумни ходове, действия и
подходящи хитрини да изпълнявам задълженията си като ятак и предпазване от евентуално
арестуване или провал. А когато станах партизанин от отряд "Чавдар",
се чувствах в Балкана като волна птичка, тъй като предимството срещу свирепия
враг бе на моя страна..."
Пиша това най-добронамерено, с другарски и братски чувства към всички категории
антифашисти, част от които е и моята скромна личност. И искрено се надявам,
че останалите живи участници в многогодишната антифашистка борба за свободата
на България ще ме разберат правилно.
22.06.2006