Откровенията на Марта Попова

Знаменитата прима на Народния театър извайва забележителни образи на героини от руската драматургична класика

Александър Дунчев

Тази година се навършиха 115 г. от рождението на Марта Попова (1891-1978). Това е благодатен повод да си спомним за даровитата актриса, творила близо седем десетилетия на националната ни сцена. Сред създадените от нея сценични образи тя цени особено високо своите героини от руската класика. “Обичам руската жена в класическия репертоар. Руската жена е с широка, богата душа. Руската жена обича истински, всеотдайно. Руската жена не е героиня въобще. Руската жена умее да се жертва, без да показва, без големи думи.” В следващите редове ще се опитам синтезирано, позовавайки се на нейни спомени и размисли, да дам известна представа за превъплъщенията на Марта в руската драматургична класика.

Опустошената
душа на Настя
Марта Попова се формира като личност в атмосферата на многодетно бедно учителско семейство. Съпреживява демократичната гражданственост на сестра си Златина Недева - виден член на пионерското актьорско поколение. Живее с пулса на времето чрез социалистическите тежнения на зет си Георги Бакалов и младежкото работническо движение. Когато в училище започва да учи руски език, тя - 14-15-годишната ученичка, го обиква извънредно силно. Чете и декламира стихове на Пушкин, Лермонтов, Некрасов. Дори си поплаква за първата несбъдната любов на Татяна към Онегин. Дълбоко я впечатляват представленията на Пътуващия театър на Матей Икономов и особено образите на героините от руския класически репертоар. Най-силно е развълнувана от Настя на Маня Икономова - “пуста, изпортена, безцелна жена” от “На дъното” на Горки. Възторгът й от спектакъла бил толкова голям, че се слял с ентусиазма на революционизираната младежка публика, като всички вкупом запели повторно босяшката песен “Солнце всходит и заходит”, изпълнявана в представлението.
По ирония на съдбата още при първите си актьорски стъпки 19-годишната Марта (тя постъпва през 1910 г. в Народния театър) получава от режисьора Ивановски ролята на Настя. Още неопитна, тя признава, че ролята не била по силите й и се чувствала много безпомощна. Когато Масалитинов става главен режисьор на Народния театър, той, по откровението на Марта, прави прелом в творчеството й. Тя завършва театралната му школа, след което той й дава много и разнообразни роли. Една от тях е ролята на Горкиевата Настя. Вълнението й било неописуемо. Тя не само започва да чете допълнителна литература. Още по-важно е, че у нея възникват ред сложни въпроси и размишления. Защо нейната героиня е “отхвърлена от света”. Защо изпада “на дъното на живота”. И как тогавашна Русия доунищожава нейния и на хиляди като нея живот. Марта не само обиква обижданата и унижавана Настя, но стига до много важен извод: “Разбрах как това жестоко общество безжалостно тласка човека към дъното и се замислих защо това е така.” Подчертавам това горчиво заключение на актрисата, защото то, по моя преценка, е нейният мирогледен лайтмотив при работата й върху цикъла героини от класическата руска драматургия.
Героини на милосърдието
и отчаянието
“Маша - това е един от хубавите ми спомени” - заявява Марта Попова. Тя има предвид ролята си на циганката Маша от “Живият труп” на Л. Толстой. Тази роля също я затруднява в началото. Но с помощта на постановчика Ивановски и Кръстьо Сарафов, изпълняващ ролята на Федя Протасов, се справя с нея. Защо Маша-Марта заобичва горещо избягалия при циганите Протасов? Защото, ще сподели актрисата, е била дълбоко покъртена от страдащия, уморен и отвратен Федя от “лицемерието, фалша на тогавашната аристокрация”. Затова тя е непрестанно при него, пее му и му танцува, за да го отвлича от тягостните мисли. Остава глуха към родителските съвети да се откаже от него. Дори ще предотврати първия му опит да се самоубие. Искреността, чистотата и всеотдайността на Маша-Марта ще привлече Протасов (Сарафов), но не ще го спаси. “А Маша закъсня!” - са думите му, преди да свърши със себе си.
Соня Мармеладова на Марта Попова от “Престъпление и наказание” на Достоевски е роля, сродна на Маша по звученето си. Попова посочва, че нейната Соня не само е разбрала, но и дълбоко е осмислила решението си да сподели страдалческия път на Разколников. Защото за хора като бедния студент няма “никакво просветление” и “изход” от безкрайните им страдания. Във връзка с това актрисата се позовава на най-върховния емоционален момент в представлението. Разколников-Димов пада на колене пред Соня-Марта и започва да я целува по краката. Тя се разплаква и го запитва: “Какво правите, какво правите пред мен?” Той отговаря: “Аз се покланям не на тебе. Аз се покланям на великото човешко страдание.”
В “Буря” на Островски Марта се стреми да покаже с ролята си на Катерина, че връхна точка на човешката безизходица е трагичният край. Корените за това са във фаталната й съдба. Възпитаваната в религиозно-мистична среда Катерина е попаднала в “свирепите лапи” на лицемерната, бездушна и жестока свекърва - търговката Кабаниха. И като не може да издържи на непримиримия си конфликт с нея, намира единствен изход “в гроба”.
„Трябва да работим, само да работим!”
През тридесетте години Масалитинов поставя Чеховата “Три сестри”. На Марта Попова поверява ролята на Ирина - най-малката от сестрите. Припомняйки си за тази творческа задача, тя ще подчертае, че пиесите на Чехов “винаги са актуални”, защото той “предсказва светлото бъдеще на човечеството”. За сестрите светлото бъдеще е лелеяната им мечта да се преселят в Москва. Но, оказва се, че те не са в състояние да я осъществят в близко бъдеще. При обхваналия ги неудържим песимизъм Ирина-Марта в последното действие ще издигне призива да продължат борбата си за московската мечта. Как? “Трябва да работим, само да работим!” - апелира тя.
Очевидно е качествено новото мирогледно светоусещане у Мартината Ирина в сравнение с нейните Настя, Соня, Катерина. Ирина не само е прозряла необходимостта от основна промяна към добро в живота. Тя посочва и пътя за постигането на това - трудът, действието.
Такава героиня на действието е и Лиза на Марта в комедията на Грибоедов “От ума си тегли”. Тя е умно, честно, работливо момиче, което не само в мислите си, но и с действията си показва отношението си към силите на злото и доброто в съвременното общество. Категорично отрицателно е към Фамусов (Кръстьо Сарафов) - този типичен представител на “прогнилата” епоха, задушаваща човека, по думите на Попова. И подчертано положително към Чацки (Иван Димов) - представител на просветената интелигенция, на която принадлежи бъдещето. “С какво одухотворение Иван Димов-Чацки казва: “Хората с душа преследва, с тях враждува” по отношение на Фамусовци - ще си припомни Марта Попова със задоволство.
Към този тип героини на Марта бих прибавил още две от пиеси на Островски. Като си спомня за ролята на Поликсена от “Правдата е хубаво нещо, но щастието е по-хубаво”, Марта възкликва: “Как ярко ни дава Островски двата свята - света на потисничеството, на тъпотата, и света на зараждащата се светлина, на правдата. Носители на тази зараждаща се светлина и правда в пиесата са Марфа Тарасовна (Златина Недева) и внучката й Поликсена (Марта Попова). По повод на тази си роля актрисата отбелязва: “Поликсена - за разлика от другите героини на Островски не е смирена, а с характер като баба си Марфа Тарасовна.” Затова при разговор с баба си тя й казва: “Моят характер е да правя всичко спроти вас, бабичко!”
По съвсем друг, необичаен начин ще разкрие Марта активното, оптимистичното начало у своята Ана Ивановна от “Бедността не е порок”. На празници Ана е, която развеселява дружките си със своя хумор, с песните и танците си. Марта шеговито споменава, че в тази роля е играла самата себе си. И описва. Когато балалайките засвирвали, тя, при партньорството на известния балетмайстор Анастас Петров, се втурвала в бурен, вихрен танц, под радостното одобрение на зрителите.
На позорния стълб!
Фьокла Ивановна от “Женитба” и Ана Андреевна в “Ревизор” от Гогол са, бих казал, венец на сценичните превъплъщения на Попова в класически руски образи. От трагичната Катерина до сатиричните Фьокла и Ана Андреевна - каква мащабност в артистичното й амплоа! Защо Марта смело влиза в кожата на тези две героини? Причината е само една. Страстната човеколюбка и боркиня за правдата в живота желае с възможно най-резки театрални средства да изобличи и унищожи носителите на отживялото и користното в живота на хората. Тя споделя, че като разкривала “хитринките на простата и ограничена Фьокла”, раздвижвала “застоялото благо между чиновниците-дворяни (за тях с негодувание и ирония говори Гогол) и тъпата, но богата мома Агафя Тихоновна.”
Що се отнася до ролята на Ана Андреевна, Марта признава, че много й се искало да играе в “Ревизор”. Защото в това си произведение Гогол е “събрал всичко лошо, престъпно, несправедливо в помешническо-крепостна Русия”, подлагайки го на “безпощадна ирония със своя жесток, горчив смях”. Затова тя се отнесла с най-голяма отговорност при пресъздаването на образа на богаташката. Стремяла се да разкрие у нея липсата на всякакъв морал, егоизма и самовлюбеността й, животинско-първобитното у нея и заобикалящата я среда. Нали в този жесток век са живели и загинали велики поети като Пушкин и Лермонтов - ще подчертае Марта Попова.
„Мечтая за изкуство, което служи
на народа”
Когато прави разбор на ролите си в руския класически репертоар, Марта нееднократно изтъква, че адресира изкуството си към публиката. “Щастие е да се сливаш с одобрението на зрителната зала...” Затова непрекъснато се е стремяла да изобрази своите героини възможно най-убедително. В тази насока многократно споменава с благодарност за съдействието, което е получавала от партниращите й колеги, за безкрайната помощ от сестра си Златина Недева и от Н. Масалитинов, който извежда Народния театър по широкия друм на руските и западноевропейските класици.

06.07.2006