Мирела Иванова:

Най-дълбоката ни драма е бедността

Поетът се вдъхновява от всичко, което може да го убие, казва поетесата - директорка на музея "Иван Вазов"

Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Учи немска гимназия, завършва българска и руска филология в Пловдивския университет. Публикува стихове в сп. "Родна реч" още през ученическите си години. Носител е на две национални награди за поезия: през 1993 за книгата си "Памет за подробности" и през 2000 г. за цикълът стихове "Еклектики". През май 2002 г. в Мюнхен получава и голямата награда за съвременна поезия от Източна Европа. През 2003 г. е удостоена с наградата "Христо Г. Данов" за книгата си "Еклектики" в категория "Българска художествена литература". На международната писателска среща в Деня на Европа т.г. Мирела Иванова представи нашата страна редом с такива имена като Вацлав Хавел, Една О'Брайън и Джовани Русо.

"Ако се шуми около писателите, би трябвало да се шуми около книгите им, не около тях самите"

"Вазов е бащата на абсурдната българска литература - без "Чичовци" Радичков е невъзможен"

Разговаря Даря Захариева

- Госпожо Иванова, с какво се занимавате сега? Пишете ли стихове?
- Да, това е най-важното. Пиша своеобразни политически есета за радио "Дойче Веле", за различни вестници, които ми дават увереност, че не съм съвсем безучастна към случващото се тук, със нас, с децата ни. За "Дойче Веле" вече четвърта година водя коментарна рубрика върху един епиграф - новина от всекидневник, съчинявам текст, който съдържа определен тип патос, вероятно гражданския ми патос. Опитвам се да пиша други неща, макар че другите неща - стиховете и прозата изискват много повече съсредоточаване. Много ми се иска да събера цялата си глава и да напиша няколко стихотворения - те си стоят и чакат, дано не изпусна мига и дано не си отидат.
- Вярвате ли в известността? Около инициативата "Европа чете..." доста се шумеше около вашето име. Има ли нужда културата, литературата от повече шум около себе си?
- Известността е интересна тема за всеки творец. Тя е встрани от литераторите, защото писането е самотно занимание и ако се шуми около писателите, би трябвало да се шуми около книгите им, не около тях самите. Но книгите сякаш са последната сензация, те предоставят други пространства, друго място, те също предполагат общуване в самота. Новите книги, които се появяват, всъщност назовават собствения ни живот. От друга страна не е зле да знаем за успехите на своите си писатели, без това да е евтин медиен шум - просто заради добрата информираност.
Понякога се натъжавам, ако мои колеги или аз сме пропътували много градове, страни, форуми, четения, където нашите имена са били знак за името на страната ни. Хората са се радвали, откривали са повод да научат нещо за България. Имам купища изрезки от такива събития. Но в самата България за това не става и дума. Ето това не мисля, че е хубаво.
Когато ме потърсиха от Австрия да представя България в "Европа чете...", си помислих, че ме търсят, защото ме познават добре. Името ми е познато в немскоезична Европа. За мен беше важно не само за събитието да представя страната си и да заговоря на български... Важно е да участваме пълнокръвно, без притеснения, ние, каквито сме - бедни, притеснени, но живи за света. Европа е готова да ни чуе.
- Поетите живеят в свой свят, вие имате и друг живот, който ви изважда от вашите светове. Как съвместявате многото ангажименти? Тук или в чужбина е по-лесно за вас?
- Трудно е тук. В чужбина всичко се знае отнапред - половин година, една година по-рано. А останалото се намества някак си. Но колкото повече работа има човек, толкова по-изправен върви. Защото е много по-дисциплиниран, вътрешно подвижен и способен да намери изход във всякаква ситуация. Понякога се събира умора, но това е по-добре, отколкото човек да бъде изпълнен с хленчове, обиди, с несъстоялости се.
- Не сте ли попадали на хора, които да не обичат поезия, да смятат, че тя е нещо далечно, неразбираемо и ...ненужен лукс?
- Без съмнение поезията е нещо специално. Тя е територия на свободата, а свободата не е най-уютното пространство, което някой би си позволил да обитава - там е дълбоко, необятно, хладно понякога доста самотно. Бягаме да бъдем есктремисти в душите си, бягаме от много земетръси на чувствата, бягаме, защото не стига кураж, капацитет, сили, но това наистина е нашият избор. Познавам хора, които четат и такива, които не четат стихове. Но тези, които четат или са чели поезия по различен начин усещат живота, пият виното си, ухажват, биват обичани...
- По-смели ли са поетите? Така излиза от това, което казахте току-що...
- Сигурно са по-смели. Много кураж се иска, за да живееш в няколко паралелни свята едновременно. Удоволствията, без изящество, нюанси, са наполовина удоволствия.
- От години сте уредник в музея на Иван Вазов, място, на което ваш предшественик е бил и Елин Пелин. Как се чувствате в компанията на литературните ни класици? Усещате ли връзка с тях и тяхното време? Не ви ли плашат могъщите им силуети край вас?
- От десет години съм тук. Споменахте и Елин Пелин. Той е бил тук двайсет години, от създаването на музея до 1946 година. Има нещо много неслучайно в това, че Елин Пелин става уредник на Вазовия музей. Това е негласен начин да се продължи традицията на голямото разказвачество. Така си представям нещата. Харесва ми да работя в музея, защото, първо, самата къща има особено красиво, духовно излъчване, освен това е един шанс едновременно да се обитават миналото, настоящето и бъдещето. Това е добрата страна. Но, като всяка работа, има и друга страна - битовите неуредици. Другото е, че обичам Вазов, знам стиховете му от дете, чета ги сега на своето дете. Препрочитам "Чичовци", "Хаджи Ахил", "Под игото"..., дават ми сили, идвам тук с удоволствие.
- Не намалява ли влиянието на литературата в наши дни? Четат ли днешните млади хора Вазов?
- Има, разбира се, деца, които обичат Вазов и днес. Други пък - хабер си нямат. Зависи от семействата. Има една крайна тенденция, бих я нарекла неграмотна - че нашата литература не е на достатъчно високо равнище, затова - да четем чуждата... Ще ви разкажа един случай: наскоро известната френска българистка Мари Врина направи нов превод на "Под игото", беше тук, разгледа стари издания. Тя сподели, че тази книга продължава да й бъде интересна, удивена е от това колко модерно звучене има. "Под игото" и до днес ни изразява - тя показва високото и ниското у българина, нашето сбъдване и несбъдване... По същия начин продължават да ни изразяват като народопсихология "Немили недраги", "Чичовци" и т. н. Ако можем да четем Вазов без да сме предварително нахъсени от някакъв излишен патос, бихме го чели с невероятно удоволствие. Вазов не е паметник. Та той е бащата на абсурдната българска литература - без него Радичков е невъзможен, без "Чичовци".
- Силата и безсилието на твореца? Не мислите ли, че напоследък усилията на творците изглеждат безсмислени, не водят до видими резултати?
- Да, времената се сменят, за съжаление у нас не се шири най-смислената ценностна система. Може би и в глобален мащаб настъпва едно опростачване, тяга към лесното, евтиното, достъпното, разплискващо се от екрани насилие, глупост. Но сериозното изкуство съществува - то рядко попада в мощен медиен или обществен фокус. Ако повярвам, че опростачването ни е заляло, тогава, какъв е смисълът да чета вечер на моето дете стихове, да водя с него сериозни разговори, за какъв свят го подготвям? Искам то да бъде смислен и достоен човек. В това вярвам и не ме интересува, че са повече тези, които вярват в чалгата.
- Какво ви вдъхновява в днешно време?
- Поетът се вдъхновява от всичко, което го убива, всекидневно. Само това е начинът да се противопоставиш на страха и на смазващия бит, като ги превърнеш във вдъхновение. И всички възможни страхове - защото страховете не са един и два...
Вдъхновение носи общността, приятелствата, разбирането на колеги, написаното от други. Да речем, аз години наред събирах неиздадените текстове на поетесата Мара Белчева. Беше трудно време, честно казано, покрай тези творби започнах да се вълнувам от литературния живот, който също е имал своите провинциални измерения, но друг, смел и млад дух. Предшествениците ни са искали бързо, с голяма всеотдайност да изградят модерна духовна страна. Мислех си: щом тогава е било възможно да се просветителства, значи пак ще бъде възможно. Ето, дойде време...
- Завръща ли се българската култура при благородния си произход?
- Мисля, че тя винаги е била свързана с благородния си произход в най-добрите си проявления. И има непрекъснатост - истинската българска култура се осъществява въпреки обстоятелствата. Вероятно в това е нейната сила, очарование, в двойно по-голямата енергия да се преодолее нещо, някой... Затова тук хората толкова лесно и бързо се изхабяват и уморяват. Българските поети са главно поети на едната книга - за толкова стига животът, силите, времето. На 25 загиваш на война, умираш от туберкулоза, на 36 вземаш отрова и се застрелваш с револвер...
- Какви според вас са комплексите на българските интелектуалци? Вие от какво се страхувате?
- Не знам, не мога да нося отговорност за комплексите на българските интелектуалци, защото обобщенията винаги ме плашат. Мисля, че най-дълбоката драма е бедността. Мятаме се от една крайност в друга, но това не е само наша черта. Ту сме най-великите с 1300 годишна история, ту за нищо не ставаме. Не ни достигат хоризонти - мисленето и хоризонта не се разгръщат нашироко. Този, който е успял да прекрачи границите, които сами си поставяме, той вече няма комплекси.
- Думите, които са Ви любими?
- Думите са различни, дори една и съща дума е различна в различни моменти. Не мога и не искам да ги употребявам като евтин сапун и после нищо да не си спомням. Не обичам думите никога и винаги. Но обичам "милост", остарели думи като "разлъка", "благодушевствувам"... Обичам и как звучи свобода. Всичките й превъплъщения сякаш могат да разкажат българската история...

10.07.2006

 

Мнения по темата: