Личности

Кръстьо Сарафов - един велик българин!

Вашето появяване на сцената беше за нас предвкушение на една деликатна наслада, пише преди Иван Вазов до големия актьор

Ст.н.с., д-р Александър Дунчев

Желанието ми е възможно най-убедително да обоснова правотата на заглавието. Затова ограничавам до минимум биографичните моменти и собствения разказ. За да насоча читателското внимание върху авторитетни откровения за блясъка на многочислените Сарафовски превъплъщения на националната ни сцена.

В "Мнимият болен" от Молиер

И самият Молиер би казал своето гръмогласно "браво"

След успешното завършване на актьорското си образование в Петербургското императорско театрално училище през 1899 г. Кр. Сарафов е назначен като актьор в театър "Сълза и смях". Ето извадки от няколко рецензии за негови роли през този му начален професионален период:
Вестник "Дневник", 8.ХI.1902 г., за представлението на "Децата на Ванюшин" от С. Найдьонов: "Изпълнението на ролите в драмата беше превъзходно... Особено се отличиха г-да Ив. Попов, Кр. Сарафов, Ат. Кирчев..." В. "Дневник, 3.ХII.1902 г., за премиерата на "Йезуитинът и неговият възпитаник": "Г-ца Вера Игнатиева (Шарл) и Кр. Сарафов (Сципион де Франквил) си създадоха нови титли за слава." В. "Нов дневник", 26.IХ.1907 г., помества рецензия за изпълнената от Сарафов роля на Жадов от "Доходно място" на Островски. Пиесата се играе в Народния театър, както от 1904 г. е преименуван "Сълза и смях": "Аплодисментите, пише рецензентът, не искаха да вземат край. Имаше не само ръко-, а кракоплещене, от което нам се струваше, че театралната сграда ще рухне!" За ролята на Сарафов като Мизантроп на Молиер в отзива на в. "Дневник", 27.Х.1907 г., се пише, че ако авторът на пиесата би гледал този образ на Сарафов, актьорът "би чул едно гръмогласно "браво" и от самия Молиер". В. "Вечерна поща" от 15.ХII.1907 г. отбелязва по повод изпълнението от Сарафов на главния герой в "Севилския бръснар" на Бомарше: "Сарафов вложи в ролята на Фигаро всичкия голям артистически темперамент и плени публиката още от първото действие. Всичко у тоя артист е първокачествено: играта и преди всичко дикцията, ясната благозвучна като кристал чиста дикция. Благодарение на нея публиката снощи не изгуби нито една от остротите на севилския берберин."

Гордост за всяка чуждестранна сцена

През 1921 г. Иван Вазов изпраща следното приветствие до Сарафов по случай 30-годишната му сценична дейност:
"Привет Кр. Сарафову. Драги господин Кръстьо Сарафов, от трийсет години Ви следих. От дълги години гледах в Народния театър как растеше, наякваше, разцъфтяваше един рядък артистически талант - Вашия.
Въпреки много несгодни условия Вие вървяхте напред, движен от вътрешен творчески тласък и от една страстна любов към изкуството. Могъщата природа бе Ви богато надарила с всички преимущества, които правят голям един роден артист. Вашето появяване на сцената беше за нас предвкушение на една деликатна наслада. Вие властно ни завладявахте и ние изпитвахме неотразимото обаяние на Вашия талант. Народната сцена се гордееше и гордее, че обладава във Вашето лице един славен представител, с какъвто би се гордяла всяка друга сцена вън от България.
Днес Народният театър тържествува 30-годишния юбилей на Вашата бляскава артистическа дейност. Тоя празник е не само Ваш, а и празник на народната сцена, която Вие прославихте и разхубавихте. Горещ почитател Ваш, мене ми е мило да чувствувам, че споделям възхищението и признателността на всички очаровани като мене от Вас.
Привет на нашия голям артист!

София, 20.II.1921 г.

Ваш предан: Ив. Вазов

"Велик славянски актьор"

Константин Державин е виден руски литературовед и преводач, автор на трудове за драматургията и театъра. Изследовател е на славянските култури, включително на българската. Чете лекции в Софийския университет. Публикува статия за Ботев, книга за Вазов, а през 1950 г. изследователския си труд "Болгарский театр". За заслугите си е избран за член-кореспондент на БАН. Ето какво пише в "Болгарский театр" за Кр. Сарафов: "Българската театрална критика отдавна вече е определила основните качества на таланта на своя народен артист - неговия дълбок психологически реализъм, неговата богата и неизчерпаема творческа фантазия, неговата заразителна сценическа жизненост. На великия славянски актьор са близки, в тяхното дълбоко сатирическо съдържание, такива образи като Фалстаф и Тартюф. Съдейки по редица свидетелства Сарафов е едва ли не най-добрият в европейски мащаб изпълнител на тези две роли. Пълнокръвността на Шекспировия герой, наситен със здравия и волен смях на Възраждането, както и бичуващата острота и зловещият комизъм на Молиеровския образ, намериха в Сарафов достоен техен тълкувател... Като владее в рамките на своя голям реалистичен стил всички възможни жанрове на игра, Кр. Сарафов е пример за онова всеобхващащо актьорския талант "влизане в образа", което образува единствената и истинска основа на сценичното творчество. Богато с тонове, с тънки нюанси и ярка творческа фантазия, със смели мисли и с голямо психологическо съдържание, сценичното творчество на Кр. Сарафов е връх на художествените постижения на българската сцена днес, гордост на националното българско изкуство, неоспорим принос на българския театър в световната прогресивна, демократическа култура."
Съзвучни с казаното от Державин са думите на руския театрален режисьор Николай Петров, поставил у нас няколко пиеси, сред които жизнерадостната "Машенка" от Афиногенов. В нея Сарафов изпълнява блестящо ролята на проф. Окайомов. В статията си "Среща с Кръстьо Сарафов" (сп. "Театър", 1956) Петров заявява: "През моята дългогодишна театрална дейност излезе, че грамадното мнозинство от българските актьори представлява напълно завършени със своя творчески неповторима индивидуалност художници. Такива актьори - художници в работата бяха Ирина Тасева, Олга Кирчева, Зорка Йорданова, Аспарух Темелков, Никола Икономов, Косьо Кисимов и редица други актьори. И сред този блестящ ансамбъл от сценични художници сияеше огромното дарование на първия артист на България - Кръстьо Сарафов."

Творческият път на артиста Кръстьо Сарафов е една история,

една школа. История, която бележи не само основни моменти в развитието на българския театър, но която пречупва през призмата на изкуството обществено-политическите борби, идеи, народни въжделения, разочарования и победи от годините след Освобождението до наши дни. Така започва чудесния си творчески портрет на Сарафов в сборника "Сто години български театър" маститият ни театрален критик проф. Любомир Тенев. Помествам кратки откъси от него.
"Ролите на Сарафов са незабравими срещи с живи хора, които са разтърсили душата ви за цял живот - Големанов, Протасов, Никита, Сирано, Фалстаф, Тартюф, Егор Боличов, Окайомов... Те са напълнили душата ви с правдата на живота и с художествената убедителност на изкуството. Талантът на Сарафов бе изключителен. Толкова простота и такава интимна задушевност и близост с художествения образ, жизнена плътност и художествена завършеност притежаваше той, че напомняше големите писатели-реалисти. Неговите безбройни и забележителни художествени превъплъщения го нареждат до най-големите актьори от всички народи. Това бе изкуство дълбоко, мъдро, велико със своята простота и сила. В своите образи той живееше различен, вдъхновяван от дълбоко човешкия драматизъм на своите герои. В това се заключаваха дълбоко народният характер и изключително реалистичната жизненост на неговото изкуство."
"Сарафов никога не проповядваше от сцената... Съдбата на героя беше неговата дълбока и горда любов към човека. Той се бунтуваше преди всичко срещу унижението на човека, дълбоко страдаше заради унижения човек. Това страдание идваше от ясното съзнание, че унижението на човека е причинено пак от човека. Ето защо Сарафов бе така ясен, определен и остър, когато превъплъщаваше отрицателни образи. Във Фамусов от "От ума си тегли" на Грибоедов Сарафов разкри цялата тъпота и ограниченост на този жалък помешчик. В Тартюф Сарафов изрази типа на лицемера и лицемерието като обществена проява. Нима неговият Големанов не беше отрицателен герой с целия свой дребен кариеризъм, експлоататорство и демагогия. Но той и днес живее в нашето съзнание жив, убедителен, незабравим...
Сарафов бе еднакво съвършен и незабравим както в трагичните, така и в комедийните роли. Търсеше хумора не във външните средства, а в характера на героя, в психичните реакции, в неговото жизнено поведение. Независимо от това дали той отричаше или осмиваше въплътения от него герой, винаги в неговото изкуство звучеше дълбоката обич към човека. Незабравим ще остане образът на Буличов. В него Сарафов разкри драмата на човека, попаднал на "чужда улица", който жадно търси истината за живота и себе си. Имаше нещо величаво, трагично в играта на 73-годишния актьор, който жадуваше за живота "в своята улица".
Сарафов е наша национална гордост. Неговото творчество бележи най-високите върхове във второто петдесетилетие на българския театър. Неговото име носи напълно заслужено нашият единствен Висш институт за театрално изкуство.
Делото на Сарафов е огромно и велико. Неговото изкуство тепърва ще бъде изучавано. В сърцата на поколенията той ще живее вечно!

27.07.2006